Един роман, две книги

Отдавна знаем, че добрият превод може да пренесе една книга в друга култура, без да я промени съществено. Много по-рядко си даваме сметка за нещо друго: че понякога самите читатели променят книгата повече, отколкото преводачът. Текстът остава същият, но въпросите, които му се задават, вече са други.

След излизането на „Реквием за никого“ в Полша за първи път имах възможност да проследя подобно явление. Не става дума за отделни впечатления, а за достатъчно голям корпус от професионални и читателски рецензии, който позволява сравнение. Колкото повече ги четях, толкова по-силно оставах с усещането, че българските и полските читатели не просто оценяват романа по различен начин. Те сякаш четат различни книги.

Разбира се, между двете публики има и много общо. Както в България, така и в Полша романът почти единодушно беше възприет като необикновено тежко четиво. И в двете страни рецензентите говорят за силата на композицията, убедителността на героите и документалната достоверност на света, който книгата изгражда. Но след тази първоначална обща оценка пътищата на двата прочита започват да се разделят.

В преобладаващата част от българските рецензии разговорът се връща към България – към „възродителния процес“, прехода, комунистическото наследство, българската вина и българската памет. Полските, напротив, бързо напускат българския контекст. За тях романът се превръща в книга за човешкото достойнство, механизмите на властта, национализма, насилието и способността на обикновените хора да се превръщат в палачи. С други думи, в българската рецепция историческото остава в центъра на разговора, докато в полската отстъпва място на един по-общ морален прочит.

Дали това впечатление е вярно? И ако да, какво ни казва то не само за „Реквием за никого“, но и за начина, по който различните общества четат една и съща литература?

Българската книга: роман за България

Най-силното впечатление от българските рецензии е, че те рядко разглеждат „Реквием за никого“ като самостоятелен художествен свят. Романът много бързо се превръща в повод за разговор за самата България – за нейната история, общество и морално наследство.

Още в една от първите пространни рецензии Станислава Чуринскиене определя книгата като произведение, което проследява „динамиката на злото“, започнала през 1944 г. и достигнала своя връх с „Възродителния процес“. За нея най-голямото постижение на романа е не толкова неговата художествена сила, колкото способността му да хвърли „силна светлина върху политическите и социалните процеси в България“ и да покаже как едни и същи хора стоят зад насилственото преименуване, организираната престъпност и първоначалното натрупване на капитали след 1989 г. Историята се превръща в непрекъсната линия, а романът – в нейно художествено свидетелство. В края на рецензията книгата вече е определена като четиво, което един ден трябва да бъде дадено на следващото поколение, за да разбере „в какви времена е живяла и се е формирала майка му“. Тук разговорът вече се измества от литературата към историческата памет.

Подобен е и подходът на Златко Ангелов. Неговият текст се превръща в диагноза на българското общество – на неговата патриархална култура, комунистическо наследство и морални дефицити. Романът служи като отправна точка за размисъл върху обществото, а не като предмет на чисто литературен анализ.

Същото важи и за Румен Леонидов. Почти цялата му рецензия представлява болезнена равносметка на българската действителност – от комунистическото наследство до съвременната обществена деградация. Книгата е използвана като доказателство, че тези процеси не са приключили, а продължават да определят живота на страната и днес. И когато накрая Леонидов заключава, че романът „не е измислен, а изживян в потрес и погнусение“, това определение се отнася не само до автора, а и до самата българска история.

И тримата рецензенти говорят подробно за литературните качества на романа – композицията, езика, героите, драматургията. Но художественият анализ почти винаги остава вторичен. Истинският предмет на разговора е България.

С други думи, в българската рецепция „Реквием за никого“ се чете преди всичко като намеса в един незавършен национален разговор. Романът е литература, но литература със статута на свидетел. Оттук идват и въпросите, които му се задават. Не толкова „Какво казва тази книга за човека?“, колкото „Какво казва тя за нас?“.

Полската книга: роман за човека

Полските рецензии започват почти по същия начин като българските. В преобладаващата си част те отделят няколко абзаца, за да обяснят какво представлява т. нар. „възродителен процес“. Това е напълно естествено – за полския читател тази страница от българската история е почти неизвестна. След това настъпва първото съществено различие.

Историческият контекст престава да бъде център на разговора. На негово място идват теми като човешкото достойнство, насилието, механизмите на властта, национализмът, омразата и способността на обикновения човек да се превърне в палач.

Много от полските рецензенти говорят и за физическото преживяване на книгата. Повтарят се думи като „шок“, „отвращение“, „ужас“, „непоносима жестокост“, „книга, която те удря като чук“, „не можех да чета някои сцени“, „трябваше да прескачам страници“. Показателното е, че почти никой не прави оттук извода, че насилието е прекомерно. Напротив – повтаря се една и съща мисъл: романът е толкова тежък именно защото не позволява на читателя да отвърне поглед.

Показателно е и друго. Полските рецензенти рядко спорят с историческата достоверност на описаното. За тях това не е основният въпрос. Вместо това те непрекъснато разширяват перспективата.

Особено показателен ми се струва един въпрос, зададен съвсем между другото от полска читателка в края на нейната рецензия:

„Много ми е интересно как тази книга е била приета в България.“

Това е въпрос, който трудно би хрумнал на български читател, защото самият той е вътре в историята.

В него няма съмнение дали описаното е вярно. Няма и подозрение, че авторът е несправедлив към страната си. Има само любопитство как едно общество посреща книга, която го принуждава да се погледне в огледалото.

Други рецензенти говорят за „машината на унижението“, за „механизмите на злото“, за начина, по който властта превръща хората в предмети, а омразата продължава да живее дълго след края на самия режим. Дори когато описват конкретната българска история, те сякаш непрекъснато я превеждат на един по-универсален език.

Най-ясно тази тенденция личи в рецензията на Адам Слупски. За него романът е преди всичко изследване на механизмите на тоталитарната власт и на човешката природа. Българският контекст естествено се свързва с Югославия, национализма и насилието като европейски феномен.

Тук разликата между двата прочита става напълно ясна. Българските рецензии най-често връщат романа към България. Полските много по-често го извеждат отвъд България – към Европа и към човека изобщо. И постепенно остава усещането, че става дума не за една книга, а за две.

Защо се получава така?

Подобно сравнение, разбира се, не позволява категорични заключения. То показва тенденции, а не закони. И все пак тази последователност сякаш допуска едно възможно обяснение.

Българският читател неизбежно чете романа като част от разговор, който все още не е приключил. „Възродителният процес“, преходът, комунистическото наследство, отношението към турците и ромите продължават да бъдат теми, по които българското общество не е постигнало съгласие. Затова романът почти неизбежно се превръща в участник в този спор. Той не е просто литература – той е и позиция.

За полския читател подобна обвързаност липсва. Българската история е достатъчно далечна, за да бъде възприета най-напред като литература. Тази дистанция позволява вниманието сравнително бързо да се прехвърли от конкретното събитие към по-общите механизми – властта, унижението, национализма, разрушаването на човешкото достойнство.

Парадоксално, но тъкмо по-голямата историческа дистанция прави полския прочит по-универсален. Не защото полските читатели виждат повече, а защото виждат нещо друго.

Две книги, не една

В крайна сметка сравнението между българската и полската рецепция не показва коя от тях е „по-правилна“. Подобен въпрос едва ли има смисъл. И двата прочита намират опора в самия текст.

Те обаче поставят различни въпроси. Българските читатели питат какво казва романът за България. Полските – какво казва той за човека. Първите го четат предимно като книга за една все още болезнена национална история. Вторите – като роман за механизмите на злото, които могат да се проявят навсякъде, където властта престане да вижда в човека човек.

Именно затова става ясно, че преводът никога не е единственото пътуване на една книга. Заедно с текста през границата преминават и различните исторически памети, различните обществени травми и различните читателски очаквания. Те не променят текста, но променят начина, по който той се чете.

Ето защо заглавието на този текст не е просто литературна фигура.

В България и Полша „Реквием за никого“ действително се оказа две книги, а не една.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.