Въпросът, който не бива да се задава

Нека започнем с един прост експеримент.

Опитайте да зададете в българска среда следния въпрос:

Извършвали ли са българите военни престъпления?

Не дали са били повече или по-малко от чуждите, нито дали са били оправдани или неоправдани. И още по-малко дали другите са вършили по-страшни неща.

Само това: Извършвали ли са българите военни престъпления?

Реакцията почти никога не е такава, каквато бихме очаквали от разговор за история. Вместо спор за факти, източници и интерпретации, разговорът много бързо се превръща в нещо друго. Появяват се Батак, турските кланета, сръбските престъпления, гръцките репресии, националните катастрофи, великите сили, Ньой, комунизмът. Само след няколко минути първоначалният въпрос е изчезнал напълно.

На негово място се появява друг:

Защо изобщо задавате този въпрос?

Тази реакция заслужава внимание. Ако попитаме дали френската армия е извършвала престъпления в Алжир, повечето французи няма да приемат въпроса като атака срещу съществуването на Франция. Ако попитаме за британските действия в Ирландия или Индия, за германските престъпления през двете световни войни или за американските във Виетнам, разговорът може да стане остър, но обикновено остава в рамките на историческия спор.

В България често се случва нещо различно. Самият въпрос започва да се възприема като морално обвинение: не опит да се разбере миналото, а прикрита (или не) атака срещу нацията. Историческият дебат неусетно се превръща в тест за лоялност.

Разбира се, подобна реакция не е изцяло българска особеност. Всеки народ е склонен да защитава собствения си образ. Но в България този механизъм изглежда необичайно силен. Достатъчно е да се докоснем до определени теми и разговорът почти веднага навлиза в територията на идентичността. Въпросът престава да бъде „Какво се е случило?“ и се превръща във „На чия страна си?“.

Тъкмо тук започва проблемът, който е предмет на това есе.

Защото важният въпрос тук не е дали българите са извършвали военни престъпления. На това може да се отговори само чрез конкретни факти, документи и изследвания. Много по-интересен е другият въпрос:

Защо самата мисъл, че България може да е била не само жертва, предизвиква толкова силна съпротива?

Отговорът не се крие в отделни събития. Той е свързан с начина, по който сме свикнали да разказваме собствената си история.

Народът, който почти никога не е виновен

За да разберем защо подобни въпроси предизвикват толкова силна съпротива, трябва да оставим за момент самите престъпления настрана.

Те не са същността на проблема, а само място, на което той става видим.

Ако има една тема, която преминава през огромна част от българския исторически разказ, това е страданието. Българите влизат в модерната епоха с паметта за векове османско господство. Следват драмите на националното освобождение, разочарованието от Берлинския конгрес, поредицата войни, националните катастрофи, Ньой, комунизмът и бурните сътресения след 1989 година. Независимо от политическите различия между поколенията, основната схема си остава удивително устойчива: историята нанася удари върху България.

Само по себе си това не е нито странно, нито необичайно. Всеки народ помни собствените си рани по-добре от чуждите. Проблемът започва другаде.

Постепенно тази схема престава да бъде просто разказ за миналото и започва да се превръща в начин за възприемане на самите себе си. Историята все по-често започва да изглежда като нещо, което се случва на българите, а не такова, което самите те правят.

Така неусетно се оформя едно убеждение, което рядко се изрича открито, но присъства почти навсякъде под повърхността на обществения разговор:

България може да е била победена, измамена, ограбена или предадена, но тя почти никога не е виновна.

Историята може да ни е причинила безброй несправедливости, но самите ние рядко се появяваме като източник на несправедливост за други. В националното въображение българите са преди всичко потърпевши, а много по-рядко участници в причиняването на страдание.

Това убеждение е толкова дълбоко вградено в културата ни, че обикновено остава невидимо. Забелязваме го едва когато някой зададе въпрос, който нарушава тази картина. Именно тогава спорът престава да бъде исторически и се превръща в спор за самия образ на нацията.

Сан Стефано и изгубената България

Най-лесното обяснение би било да приемем, че става дума за някакъв дефект на българската култура – за склонност към самосъжаление или за национален нарцисизъм.

Подобно обяснение е удобно – и почти сигурно погрешно. Защото културата на историческата невинност има своя конкретна история. Тя започва в момента, в който българският национален проект изглежда някак магически осъществен – и почти веднага след това внезапно изгубен.

Санстефанска България съществува само няколко месеца. Но тези няколко месеца оставят следа, която определя голяма част от българския обществен живот през следващото столетие. За пръв път националният идеал придобива конкретни очертания. За пръв път милиони хора могат да видят картата на България такава, каквато според тях трябва да бъде.

След което тази България изчезва.

Берлинският конгрес не просто променя граници. Той създава една от най-мощните травми в българската политическа култура. От този момент нататък реалната и идеалната държава започват да живеят паралелно. Едната съществува, другата постоянно отсъства.

Цялата следваща история се развива в сянката на това отсъствие.

Войните, националните катастрофи, съдбата на Македония и Тракия, бежанските вълни, десетилетията на ревизионистки надежди – всичко това непрекъснато възпроизвежда едно и също усещане. България не е получила онова, което ѝ принадлежи.

При подобни условия историята неизбежно започва да изпълнява функции, които далеч надхвърлят академичното изследване. Тя трябва да обясни загубата, да оправдае жертвите, да поддържа убеждението, че каузата е била справедлива, дори когато резултатите изглеждат катастрофални.

Точно тук се ражда културата на историческата невинност. Не като измама или заговор, а като психологически и политически механизъм за справяне с една национална травма, която никога не е била напълно преодоляна.

Когато историята стане адвокат

Оттук нататък се случва нещо, което не е специфично само за България, но при нас придобива особено значение: историята започва постепенно да сменя функцията си.

Разбира се, историците продължават да изследват миналото. Архивите продължават да съществуват. Фактите продължават да се събират и обсъждат. Но наред с това се появява и друга задача: да бъде защитена националната кауза.

Тук се намира една от най-важните разлики в целия този разговор. Историкът пита: „Какво се е случило?“ Адвокатът пита друго: „Какво помага на моята теза?“ Историкът се интересува от причините. Адвокатът – от защитата.

Разбира се, никоя национална историография не е изцяло едното или другото. Но ако погледнем развитието на българския обществен разговор след Берлин, трудно можем да избегнем едно впечатление. Огромна част от неговата енергия е насочена към доказване на правотата на българската национална кауза.

Това има своите последици.

Фактите, които подкрепят разказа, се превръщат в символи. Те се преподават, повтарят и помнят. А що се отнася до другите, „неудобните“ факти – не, те не изчезват, но просто остават в периферията. Съществуват в архивите, в специализираните изследвания и в бележките под линия, без никога да се превърнат в част от общата историческа памет.

Проблемът не е в липсата на информация, а в разпределението на значимостта. Някои събития се превръщат в морални ориентири. Други остават почти невидими. Така постепенно историята престава да бъде само опит за разбиране на миналото и все повече се превръща в защитно дело.

Именно тук се намира коренът на културата на историческата невинност – не в лъжата или в някакъв вид прикрита цензура. Тя е в дългогодишния навик да използваме историята не само за да разберем кои сме били, но и за да докажем, че сме били прави.

Това е разлика, която изглежда малка – но от нея произтича почти всичко останало.

Големите отсъстващи

Ако културата на историческата невинност съществува, тя трябва да оставя следи. Не просто в теориите, но и в самата структура на обществената памет. Най-лесният начин да ги открием е чрез едно просто сравнение.

Всеки образован българин знае за Батак. Повечето знаят за Априлското въстание, за зверствата след неговото потушаване, за бежанските вълни от Македония и Тракия, за репресиите срещу българското население през различни периоди от балканската история. Тези събития са се превърнали в част от общия национален речник. Те присъстват в учебниците, литературата, политическите речи и колективното въображение.

Но нека зададем обратния въпрос: а колко българи са чували за Драма?

През септември 1941 г., само няколко месеца след като България поема администрацията на части от Егейска Македония, в района на Драма избухва въстание, организирано от гръцката комунистическа съпротива. Българските власти го потушават бързо и безкомпромисно. Следват масови арести, разстрели и репресии срещу цивилното население. Споровете за точния брой на жертвите продължават и до днес, но става дума за хиляди убити и за едно от най-кървавите събития в историята на региона през Втората световна война.

В Гърция Драма е част от историческата памет. Съществуват паметници, възпоменания и десетилетия историографски дебати. В България огромната част от обществото дори не подозира за съществуването на подобно събитие.

И това не е изолиран случай.

По време на Първата световна война българската окупация на Източна Македония също оставя дълбока следа в гръцката памет. Съвременни изследвания говорят за десетки хиляди депортирани цивилни, масови реквизиции и принудителен труд. Само депортациите към вътрешността на България засягат приблизително 40–50 хиляди души, като мнозинството от тях не преживяват тежките условия на войната, глада и болестите. Дали всички оценки са точни е въпрос за специалистите. По-важно е друго: за поколения гърци тези събития се превръщат в част от националната памет, докато за повечето българи те остават практически неизвестни.

Сходна картина откриваме и във Вардарска Македония по време на Втората световна война. Имена като Ваташа, където през 1943 г. български войници разстрелват млади хора, или десетки други места, свързани с антипартизански операции и репресии, заемат видимо място в историческата памет на днешна Северна Македония. Около тях са изградени паметници, музеи и цели поколения национални разкази. Независимо дали приемаме всички интерпретации на македонската историография или не, самото съществуване на тази памет е факт.

И тъкмо тук започва да се очертава истинският проблем: Не става дума за това дали всяко обвинение срещу България е справедливо, нито пък за това дали всички числа са точни. Историците ще продължат да спорят по тези въпроси още дълго време. Много по-интересно е друго.

Защо огромна част от българското общество не познава дори самите спорове?

Защо събития, които са оставили толкова силна следа в паметта на съседните народи, почти не присъстват в нашата собствена историческа култура?

Причината не е в липсата на информация. Повечето от тези факти отдавна са известни на специалистите и присъстват в архивите. Проблемът е другаде: в това, че те трудно намират място в разказ, изграден предимно около собствените ни страдания.

Именно това е най-видимият резултат от културата на историческата невинност: не само че повечето от нас не знаят отговорите. В голямото си мнозинство ние не знаем дори и въпросите.

Цената на историческата невинност

Всяка култура има своите митове. Проблемът започва тогава, когато те престанат да бъдат средство за разбиране на реалността и започнат да я заместват.

Тъкмо това се случва с културата на историческата невинност.

Първоначално тя помага на обществото да преживее поредица от поражения, унижения и национални катастрофи. Дава смисъл на жертвите. Съхранява усещането, че зад всички неуспехи все пак е съществувала някаква историческа справедливост.

Но всяко средство за утеха има своя цена.

Колкото по-силно едно общество свиква да обяснява своите нещастия чрез действията на други, толкова по-трудно започва да разпознава собствената си роля в тях. Постепенно вината започва винаги да бъде отпращана навън. Великите сили. Съседите. Предателите. Международната конюнктура. Нечии чужди интереси.

Обясненията се сменят, механизмът си остава същият.

Това е моментът, в който културата на историческата невинност престава да бъде исторически разказ и се превръща в начин на мислене. Нейната най-важна функция вече не е да обяснява света, а да освобождава от отговорност.

При подобна логика почти всяко поражение може да бъде обяснено без да се задава най-неприятният въпрос: А каква беше нашата роля?

Тъкмо тук се крие истинската цена. Не в това, че забравяме определени факти, а че постепенно губим способността да виждаме собствените си действия като част от причините за историческите събития. Така историята започва да прилича на природно бедствие. Нещо, което просто ни се случва. То идва отвън, ние нямаме влияние върху протичането му.

Ако приемем подобна логика, почти всичко в българската история може да бъде сведено до един и същ разказ. Ние сме прави. Другите грешат. Ние губим. Другите печелят. Ние страдаме. Другите причиняват страданието.

Няма по-удобна позиция от онази на вечната жертва. Но няма и по-безплодна.

Последният въпрос

Нека се върнем към въпроса, с който започнахме: извършвали ли са българите военни престъпления?

Вече става ясно, че това всъщност не е най-важният въпрос. Историците ще продължат да спорят за отделни събития, за числа, за документи и интерпретации. Нови източници ще променят оценките за едни случаи и ще потвърждават други. Така работи историята.

Но дори всички факти един ден да бъдат окончателно изяснени, основният проблем ще остане.

Защо темата за българските престъпления предизвиква толкова по-силна съпротива от темата за престъпленията на всички останали? Защо самият въпрос се възприема като заплаха? Защо толкова често реагираме така, сякаш всяко признание за собствена вина автоматично отменя правото ни да помним собствените си страдания?

Тъкмо тук се разкрива парадоксът, около който беше изграден целият този текст: един народ може да бъде жертва и извършител едновременно. Двете роли не се изключват, също както е в живота. Напротив: те почти винаги вървят заедно.

Именно затова културата на историческата невинност е толкова опасна: тя настоява, че трябва да изберем между тях. Не защото прикрива определени факти или омаловажава престъпления, а защото постепенно превръща историята в морална счетоводна книга, в която единственият въпрос е кой е прав и кой крив. Така миналото престава да бъде предмет на разбиране и се превръща в инструмент за самооправдание.

Тъкмо тук се намира най-дълбокият проблем на българската историческа култура: в продължение на повече от век тя е влагала огромни усилия, за да доказва правотата на българската национална кауза. Много по-малко усилия са били вложени в един по-неприятен въпрос: А каква е била цената на тази кауза за другите?

В този избор няма нищо случайно, той е исторически обусловен. Но исторически обусловено не означава исторически оправдано. Защото всяка култура рано или късно се сблъсква с въпроса дали иска да разбере миналото си или само да се защитава чрез него.

Това е изборът, пред който стои и България: не между вина и невинност, между патриотизъм и национално предателство, а между две различни употреби на историята.

Едната използва миналото като адвокат, другата го използва като огледало.

И докато продължаваме да предпочитаме адвоката, ще разбираме все по-малко както собствените си грешки, така и собствените си трагедии.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.