От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

На 3 октомври миналата година, известният британски историк Тони Джад се подготвяше за поредната си публична лекция, когато телефонът му зазвъня. Лекцията му, озаглавена „Израелското лоби и външната политика на САЩ“, трябваше да бъде изнесена в полското консулство в Ню Йорк след около час. Но когато отговори на телефонното повикване, той беше информиран, че лекцията му е била внезапно отменена.

Казаха му, че Абрахам Фоксман, националният директор на еврейската Лига срещу охулването (ADL) е говорил по телефона с полския консул. Въпросът за това дали обаждането от ADL е било основната причина за отменянето щеше да стане обект на нажежени дебати през последващите месеци. Фоксман нарече такива обвинения „конспиративни глупости“; но полският консул, Кшищоф Каспржик, по-късно призна, че е получил обаждания от различни еврейски групи – включително ADL и Американския еврейски комитет (AJC) – които са били загрижени поради анти-израелското послание на Джад.

„Телефонните обаждания бяха много елегантни, но те при всички случаи биха могли да бъдат интерпретирани като израз на деликатен натиск“, каза Каспржик. Не му беше необходимо особено дълго време, за да осъзнае какво би означавало за Полша, като се има пред вид нейната история, да изглежда като насърчител на аргументи, които в определени сфери на американския интелектуален живот са неизбежно свързани с антисемитизма.

„Те правят онова, което по-тактичните членове на службите за сигурност правеха в късните комунистически общества“, казва Джад за ADL, когато разговаря с мен в дома си в Ню Йорк. „Те ви подсказват колко глупаво е да се обвързвате с погрешни хора. И така, те се обаждат на поляците и казват: Знаете ли всъщност, че този Джад е прословут критик на Израел и по този начин човек, подхранващ антисемитизма?“

В еврейската преса в Ню Йорк епизодът беше наречен – с една доста спорна доза сарказъм – „Аферата Джад“. Разбира се, не всеки възприема Джад като съвременна версия на Драйфус. New York Review of Books публикува открито писмо до Абрахам Фоксман в защита на Джад, което беше подписано от 114 интелектуалци, мнозина от които не споделят възгледите на Джад относно Близкия Изток, но по принцип считат, че неговото право на свободно слово е било накърнено. Но Кристъфър Хитченс, припомняйки си един случай, в който негова собствена лекция е била отменена по подобни причини, възкликна: „Какъв шанс съм пропуснал да насоча към себе си толкова много внимание“ – обикновено той не пропуска подобни възможности – след което добави: „За кой ли път, абсолютно конвенционални атаки срещу Израел и политиката на САЩ биват представяни като героично оригинални“.


Small Ad GF 1

В последно време аферата Джад обаче навлезе в напълно нова фаза. В едно есе, написано от изследователя на Холокоста Алвин Розенфелд и публикувано от Американския еврейски комитет, възгледите на Джад, както и ония на други „прогресивни евреи“ като американския драматург Тони Кушнер и британската професорка Жаклин Роуз – бяха изрично обвързани с антисемитизма. Тази караница беше отразена в New York Times, което й придаде неочаквана известност и оттогава насам историята отвори шлюзите на един дебат, който засега е покрит с було от страх. Американците много отдавна се намират в хватката на едно културно табу, което Джад определя по следния начин: „Всички евреи са принудени да мълчат поради изискването за подкрепа на Израел, а всички не-евреи са принудени да мълчат поради страха да не бъдат сметнати за антисемити“.

Филип Вайс, един смел полемист, чийто блог в New York Observer, на име MondoWeiss, беше залят от съобщения след като той засегна дебата преди известно време, и дори стигна дотам да обяви появата на едно ново движение. Според него то включва новия форум на несъгласните, наречен Независими еврейски гласове, който беше стартиран във Великобритания от група известни интелектуалци, между които Ерик Хобсбаум и Харолд Пинтър. Излагайки манифеста си, Независими еврейски гласове използва четиридесетгодишнината от окупирането на ивицата Газа и Западния бряг като повод за създаване на климат и пространство, в което евреи с различни обвързаности и възгледи могат да изразят мненията си относно действията на израелското правителство, без при това да бъдат обвинявани в липса на лоялност или омраза към собствения си народ. Един от основните принципи тук е: „Битката срещу антисемитизма е изключително важна и тя бива подкопавана всеки път, когато опозицията срещу политиките на еврейското правителство бива автоматично набедена като антисемитска“.

„Множество хора като Тони Джад вършат много смела работа тук в САЩ от известно време насам“, казва Вайс. „Онова, което се случва този път е, че общественото мнение обръща внимание на въпроса“.

Той определя началото на движението като породило се някъде през март 2006, когато една експлозивна статия за влиянието на американското еврейско лоби върху външната политика на САЩ, написано от двама американски политолози, Стивън Уолт и Джон Миърсхаймър, беше публикувано в London Review of Books, (след като първоначално е била отхвърлена от Atlantic Monthly). Реакцията срещу статията беше толкова съкрушителна – и толкова оцветена от обвинения в антисемитизъм – че London Review of Books реши да проведе дебат по темата през миналия септември в Ню Йорк. Всички билети бяха разпродадени за броени часове. Тони Джад, един от участниците, направи едно изключително красноречиво представяне, в хода на което изтъкна, че според него е много важен факта, че събитието е спонсорирано от едно лондонско издание.

„Когато Уолт и Миърсхаймър бяха публикувани в Лондон“, продължава Филип Вайс, „аз си казах: тук нещо се променя“. Оттогава насам, публикацията на книгата на бившия президент Джими Картър Палестина: мир, а не апартейд, както и вниманието, отделено на Розенфелд и неговата статия в AJC показаха ясно, че, по мнението на Вайс, „безспорно е, че нещо се е променило. Едно от важните неща в случая е, че хора, които са изпитвали някакви чувства по този въпрос, но досега са мълчали, внезапно се появяват навсякъде. За мен лично е много вълнуващо, че това се случва именно сега. Просто не мога да го повярвам“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Всъщност, дебатът е толкова актуален, че онлайн-изданието Slate проведе анкета, озаглавена „Мислите ли, че вие сте либерален антисемит?“ (Примерен въпрос: „Коя страна според вас извършва най-големи простъпки срещу човечеството? а) Судан b) Израел с) Масачузетс). Една от наградите е вечеря с Тони Джад.

Самият Джад е, по думите на един негов колега-историк „един от нашите най-впечатляващи обществени интелектуалци“. Като известен професор в Ню Йоркския университет и редовен автор за New York Review of Books, New York Times и The Nation, той притежава силен и добре познат глас. Неговата последна книга, Postwar – една великолепна, изпълнена със собствени мнения история на следвоенна Европа – беше определена като една от 10-те най-добри книги на годината от New York Times. Талантлив комуникатор, Джад работи неуморно от 1989 насам, за да събере заедно интелектуалци от източна Европа и Америка, завършвайки тези си усилия със създаването през 1995 на института Ремарк към Ню Йоркския университет, чиято мисия е да насърчава изследванията и дискусиите, свързани с отношенията между Европа и Америка.

През 2003 Джад написа една полемическа статия за New York Review of Books, озаглавена: „Израел: една алтернатива“, в която твърдеше, между другото, че Израел е „един анахронизъм“, който е „лош за самите евреи“ и би трябвало да бъде превърнат в двунационална държава. В резултат от това офисът на изданието в Ню Йорк беше залят от гневни писма. През миналата година Джад написа друга статия за New York Times, в която излагаше тезата, че страхът на Америка от антисемитизма, когато става дума за дискусии по повод Израел, причинява огромна вреда. Точно когато статията трябваше да бъде отпечатана, редакторът от вестника му се обадил по телефона за едно последно, не маловажно уточнение. „Само една дреболия“, казал той, „вие сте евреин, нали така?“

Джад е роден в Лондон през 1948. Детството му като евреин във Великобритания, както самият той казва, го е научило на това-онова за антисемитизма. Майка му била лондончанка, а баща му, който е роден в Белгия, дошъл в Англия като човек без поданство. Джад бил възпитан в това, което сам той нарича „обикновено ляво настроено еврейско политическо обкръжение“, но с тесни връзки с говорещите идиш дядовци и баби, всички от които идвали от източна Европа – Румъния, Русия, Литва и Полша. Като тийнейджър той се присъединява към една лява ционистка организация и става активен член на кибуцкото движение, живеейки в Израел през по-голямата част от 60-те години.

„Онова, което се промени за мен“, казва той, „е че през 1967 аз отидох като доброволец по време на шестдневната война; след като войната свърши, аз работех за една помощна военна служба и накрая свърших службата си като неформален преводач за други доброволци горе по Голанските възвишения. И там за пръв път започнах да виждам другото лице на Израел, останало дотогава скрито за мен поради ентусиазма и идеализма ми, свързани с кибуцкото движение“. Той си спомня, че тогава много бързо се е дистанцирал от Израел. „И наистина, когато по-късно следвах в Париж, аз се сприятелих с палестинци и млади израелци, опитващи се да организират групи за диалог и търсене на начини за прекратяване на конфликта“.

Разглеждайки списъците на подписниците на новото британско движение, Независими еврейски гласове, Джад казва, че е изключително впечатлен от факта колко много от тях са хора, които в миналото не са идентифицирали себе си публично като евреи. „Разбира се, те са евреи“, изяснява той, „но досега това не беше част от тяхната публична идентичност. А сега вече те имат чувството – и аз го споделям напълно – че, след като нещата в Близкия Изток са се влошили толкова много, то ние вече трябва да действаме не просто като професионалисти в различни области, но и като евреи. Обикновено аз не се държа така сякаш фактът, че съм евреин, е определящ за мен, но в тази ситуация се задейства нещо, което аз бих нарекъл „обърнато наопаки изнудване“, което ни принуждава да действаме по този начин.

Говорейки от Блумигтън, Индиана, където той е директор на програмата за еврейски изследвания към Университета Индиана, Алвин Розенфелд ми казва, че неговото есе изглежда е улучило някакъв гол нерв. „Бях обвинен в желание да задуша дебатите и свободата на пресата“, казва той. „Но в това няма нищо вярно. Аз съм убеден привърженик на енергичните дебати и откритите дискусии. Онова, което преди се говореше само под сурдинка, сега навлиза в основните канали на обществената дискусия. И това е едно от нещата, които исках да постигна“.

Макар че внимава да не каже в есето си, че антиционизмът и антисемитизмът са едно и също нещо, той все пак твърди, че антиционизмът е формата, под която в наше време биват изразявани повечето изяви на антисемитизъм – до такава степен, че някои хора вече виждат в опитите за отменяне на израелската държава един израз на това, което в по-ранни времена е било изразявано в открито преследване на евреите. Той определя работите на Джад, Кушнер и Роуз като „тази еврейска война срещу еврейската държава“. Запитан дали смята, че политиката на Израел евентуално води до засилване на антиционистките настроения, той отговаря: „съмнявам се“. „Доколкото разбирам тези хора, те удрят право в сърцето, а не по определени политики. Проблемът за тях е този за независимата еврейска държава в Близкия Изток. Аз смятам, че тук става дума за самия произход и правото на съществуване на Израел“.

„О, това са глупости“, отговаря Джад. „Никога не съм казвал, че Израел няма право на съществуване. Дори не съм сигурен, че който и да било човек, принадлежащ към онова, което ние наричаме ‚уважаван политически истеблишмънт‘ изобщо някога е използвал подобни думи.

„Той казва така“, отговаря Розенфелд, „но това не е вярно. В статиите си той призовава не към двудържавно решение, а към разпускане на държавата Израел и еднодържавно решение. А всеки знае, че ако такъв сценарий бъде осъществен, след много кратко време евреите ще се превърнат в малцинство вътре в тази новосъздадена държава и вероятно ще бъдат оставени на милостта на едно мнозинство, което едва ли ще ги третира по особено приятелски начин. Тони Джад е просто един политически фантазьор, това е всичко“.

„Въпросът е не в това дали Израел има право на съществуване или не“, отговаря Джад. „Израел съществува. Той съществува също като Белгия или Кувейт или която и да било друга страна, измислена в миналото, но понастоящем вече станала факт. Въпросът е какъв вид страна трябва да Бъде Израел. Това е всичко.“

Антиционизмът, както и самият ционизъм, има дълга и сложна история. „Онова, което ние обикновено забравяме“, обяснява Джад, „е, че до Втората световна война ционизмът беше просто един политически привкус, слабо разпространен дори сред еврейските политически организации. Основната група от европейски евреи беше или аполитична, или интегрирана, т. е. гласуваща в страните, в които нейните членове живееха. Така че, да бъдеш антиционист, поне до късните 30 години, означаваше да бъдеш в съгласие с повечето евреи. Да се мисли за това като за антисемитизъм по онова време просто не би имало смисъл.

След Втората световна война, за един много кратък период от време – да речем от 1945 докъм 1953 – преобладаващото мнозинство евреи, мислещи политически, бяха ционисти – или активно, или като симпатизанти, поради доста очевидната причина, че Израел беше единствената надежда за оцелелите евреи. Но пък мнозина от тях, като Хана Аренд или Артур Кьостлер, и двамата от които бяха ционисти по различни времена, постепенно се дистанцираха от ционизма, защото вече им беше ясно, че Израел ще се превърне в тип страна, с която те като космополитни евреи не биха могли да се идентифицират.

През цялото време от тогава насам съществува непрекъсната традиция на не-израелски евреи, които разглеждат Израел като или не отнасящ се към тяхната идентичност, или нещо, което те понякога одобряват, понякога не одобряват, а понякога абсолютно не харесват. Това разнообразие на мненията не е ново“, завършва Джад. „Единственото нещо, което е ново, – и то е продукт на пост-шейсетте – е настояването, че то е антисемитско.

Джад разказва историята на един израелски журналист, който е бил във Вашингтон през 60-те години. „Израелският посланик излизал в пенсия и журналистът го попитал кое според него било най-голямото му постижение. Посланикът отговорил: ‚Аз успях да убедя американците, че антиционизмът е антисемитизъм‘. Имаше едно постепенно присмесване на смисли“, обяснява Джад. Това не се случи от само себе си. И то беше придвижено много активно през седемдесетте и осемдесетте, до степен, при която за известно време в тази страна то се беше превърнало в общоразпространено мнение. Едва през последните пет до осем години то беше поставено под въпрос“.

Действията на много от про-израелските еврейски организации – например, провеждането на внимателно подбрани телефонни разговори, отнасящи се до различни обществени личности – са според Джад породени от паника, вместо от самоувереност.

„Те изгубиха контрола над дебата“, казва той. „В продължение на дълго време хората, с които те си имаха работа, бяха личности като Норман Финкелстийн или Ноам Чомски, които те можеха да отхвърлят, представяйки ги като леви лунатици. Но сега те трябва да се противопоставят на онова, което наричаме (по липса на по-добро клише) преобладаваща тенденция: хора като мен, които са отдавна доказани социалдемократи (в европейския смисъл на думата) и със сигурност не са луди левичари по повечето политически въпроси, и които казват много критични неща по въпроса за Израел. Те не са свикнали с това, така че първоначалната им реакция беше да раздрънкат антисемитското обвинение“. Джад смята, за много показателен факта, че New York Times „вече е склонен да представя тези въпроси и да даде думата и на двете страни. В миналото вероятно би царяло мълчание“.

Дали това ще има някакъв ефект върху Вашингтон е друг въпрос. Политическото влияние на AIPAC (про-израелското лоби, American Israel Public Affairs Committee), е толкова силно, колкото винаги, и Джад смята, че тъй като от конгресменска гледна точка няма смисъл да се рискува по въпросите на Израел, то промяната трябва да се случи на президентско ниво. Хилари, казва той, е много безхарактерна по този въпрос, тя вече е направила две речи в подкрепа на AIPAC. Барак Обама все още не е говорил по този въпрос, но пък той беше достатъчно смел, за да се противопостави на войната в Ирак още от самото начало, така че е възможно някога да заеме смела позиция и по други въпроси, касаещи Близкия изток. „Един кандидат-президент трябва да разбира, че след като веднъж е бил избран – те не биха се осмелили да си отворят устата по този въпрос докато се намират в предизборна кампания – той или тя няма какво толкова да изгуби в очите на обществеността, ако постави Израел под малко по-силен натиск“, казва Джад.

В Postwar Джад пише за Европа след 1989, отбелязвайки, че нито бъдещето, нито настоящето, нито дори миналото, ще бъде някога такова, каквото е било. Има ли подобен момент, питам го, и в тази ситуация? „Да, така ми се струва“, отговаря той. „Това не е толкова важен момент колкото 1989 в Европа. Но аз мисля, че вече може да се каже, че след войната в Ирак американското мълчание по различните сложности и катастрофи в Близкия изток вече е разчупено. Черупката е пукната и една дискусия – колкото и да е неудобна, колкото и да е изпълнен със злословие – вече става възможна. Не съм сигурен, че това ще промени нещата в Близкия изток, но то променя нещата тук. Дори само преди пет години, струва ми се, те не изглеждаха по начина, по който изглеждат в момента.

Той звучи почти оптимистично.

„Какво пък“, въздъхва Джад. „Аз правя всичко, на каквото съм способен“.

Източник

Габи Ууд е редовен сътрудник на лондонския The Observer. Освен това тя пише за Guardian и London Review of Books. Тя е автор на документалното изследване The Smallest of All Persons Mentioned in the Records of Littleness.

Pin It

Прочетете още...

Какъв бунт днес?

Юлия Кръстева 16 Дек, 2015 Hits: 9547
Именно с Френската революция думата със…

Познатото невидимо

Красен Станчев 26 Авг, 2012 Hits: 14667
От няколко години ме преследва чувството, че…