Pin It

„Тъй като любовта и страхът едва ли могат да съществуват заедно, то ако трябва да избираме между тях, много по-сигурно ще е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат“.

Николо Макиавели, Принцът, 1513

Всички животни изпитват страх – и човешките същества може би повече от всички останали. Всяко животно, неспособно да изпитва страх, би имало слаби шансове за оцеляване, независимо от неговия ръст, бързина или други качества. Страхът ни предупреждава за опасности, които заплашват нашето благополучие, а понякога и самия ни живот. Чувствайки страх, ние реагираме чрез бягство или като се опитваме да предотвратим заплахата.

Да се игнорира страха би означавало да се поставим в евентуална смъртна опасност. Дори човекът, който се държи геройски на бойното поле, признава, че е уплашен, ако е честен. Да се каже на хората да не се страхуват означава да им се даде съвет, който те не могат да последват. Нашето еволюционно физиологическо устройство ни предразполага към изпитването на страх от всякакви настоящи и потенциални заплахи – дори такива, които съществуват само във въображението ни.

Хората, които имат наглостта да ни управляват и които наричат себе си наше правителство, добре разбират този основен факт на човешката природа. Те го използват и култивират. Независимо от това дали установяват една военна или социално ориентирана държава, те са зависими от него, за да си осигурят всеобща подкрепа, съгласие с официалните предписания и, в някои случаи, утвърждаващо сътрудничество с държавните инициативи и начинания. Без обществен страх, никое правителство не би могло да оцелее по-дълго от двадесет и четири часа. Дейвид Хюм ни учи, че всяко правителство се основава на общественото мнение[1], но аз смятам, че не това мнение стои в основата на управлението. Самото обществено мнение се основава на нещо по-дълбинно: страхът.

Естествена история на страха

Преди хиляди години, когато първите правителства са се утвърждавали сред хората, те са разчитали преди всичко на войни и завоевания. Както казва Хенри Хазлит:


Small Ad GF 1

„Може и да е имало някъде, както си мечтаеха някои философи от осемнайсети век, група миролюбиви мъже, които са се събрали една вечер след работа и са оформили социален контракт за създаване на държавата. Но никой досега не е успял да намери свидетелство за нещо подобно. Практически всички правителства, чиито произход е установен исторически, са били резултат от някакво завоевание – на едно племе от страна на друго, на един град или народ от страна на друг такъв. Разбира се, съществували са основополагащи споразумения, но те просто са променяли правилата за работа на вече съществуващи правителства“.[2]

Онези от победените, които не са били убити по време на самото завоюване, е трябвало да търпят последващото насилие и в дългосрочен план продължителното плащане на данъци за новите управляващи – стационарните бандити, както много уместно ги нарича Манкър Олсън.[3] (…) Ето така възниква данъчното облагане, заплащано по различни начини – под формата на стоки, услуги или пари. (…)

Победените народи и хора обаче по съвсем естествени причини негодуват срещу наложеното им управление, срещу данъчното облагане, както и другите оскърбления, които то им налага. Такива негодуващи хора лесно стават непокорни; представи ли се удобна възможност за отхвърляне на господството от страна на потисника, те лесно могат да се възползват от нея. Но дори и да не предприемат открит бунт, те винаги се стремят да избегнат изискванията на техните управляващи и да саботират държавния апарат. (…) За стационарните бандити значи силата сама по себе си се оказва много скъп ресурс за поддържане на настроение, в което хората са склонни да произвеждат значителен, постоянен приток на данъци.

Рано или късно следователно всяко правителство усилва силата на меча чрез силата на духовенството, изковавайки железен съюз между трона и олтара. В древни времена не случайно самите управници са били обявявани за богове – египетските фараони са поддържали това статукво в продължение на много столетия.

(…)

По този начин военните елементи в управлението поставят хората в състояние на страх за техния живот, докато духовническите, жречески елементи ги поставят в състояние на страх за техните вечни души. Тези два страха създават едно мощно съединение, което обикновено е напълно достатъчно, за да поддържа правителствата навсякъде по света в продължение на няколко хилядолетия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В течение на вековете правителствата усъвършенстват използването на популярните страхове, които подчертават уязвимостта на хората по отношение на различни вътрешни и външни страхове, от които управляващите – точно те измежду всички! – претендират да ги защищават. Правителството – така се твърди – защищава населението от външни нападатели и вътрешни безредици, при което и двете биват представяни като вечно присъстващи заплахи. Понякога правителството, опитвайки се да подсили митологията с частици истина, наистина защищава хората по този начин – дори овчарят защищава овцете си, но той го прави в защита на собствените си, а не на техните интереси и когато му дойде времето, той ще ги остриже или заколи, в зависимост от интересите си. Когато правителството не успее да защити интересите на хората както е обещало, то винаги намира някакво извинение, често прехвърляйки вината върху някоя част от населението – изкупителни жертви като търговци, лихвари и непопулярни етнически или религиозни малцинства. „Никой принц“ – уверява ни Макиавели – „не е чувствал липса на правдоподобни обяснения, когато му се е налагало да маскира вероломството си“.[4]

Религиозните причини за дължимо подчинение към управниците-богове постепенно се преобразяват в идеи за национализъм и обществен дълг, като евентуално кулминират в куриозната идея, че под формата на една демократична система на управление самите хора са това управление и, следователно, всичко, което то изисква от тях, те вършат за самите себе си – както например Удроу Уилсън имаше очите да заяви, оповестявайки всеобщата национална повинност, подкрепяна от строги криминални санкции, през 1917 година: „това по никакъв начин не е повинност на нежелаещите; напротив, това е подбор от нация, която масово предложи записването си в редиците на доброволците“.[5]

Скоро след като демократическата догма бива солидно утвърдена, от страна на масовите избиратели се появяват организирани коалиции, които се присъединяват към елитите в тяхното ограбване на общественото богатство. Като следствие през късния деветнайсети век започва да придобива форма така наречената социална държава. Оттук нататък на хората започна да се казва, че правителството може и трябва да ги защищава срещу всякакви ежедневни заплахи за техния живот, прехрана и общо благосъстояние – заплахи от нищета, глад, недъгавост, безработица, болести, липса на приходи в старческа възраст, микроби в питейната вода, отрови в храната и обиди към тяхната раса, пол, произход, вяра – и така нататък. За почти всичко, от което хората се страхуват, правителството обещава да намери някакви противосредства. По този начин социалната държава закотви обосноваването на собственото си съществуване в солидните скали на страха. Правителствата, използвали в продължение на незапомнени времена всеобщите страхове от насилие (обещавайки „национална сигурност“), не изпитваха никакви трудности при циментирането на тези нови камъни в основите на собственото си управление (обещавайки „социална сигурност“).

Политическа икономия на страха

Страхът, както и всеки друг „производителен“ ресурс, е подчинен на законите на производството. Той също не може да избегне закона за намаляващата маргинална производителност: с прибавянето на все по-нарастващи дози от раздути страхове в процеса на държавното „производство“, общественото изискване за защита от страна на държавата започва да намалява. Първият път, когато държавата извика „вълк“, обществото е уплашено, вторият път – по-малко, а третият – още по-малко. Ако правителството разиграва картата на страха прекалено много, то претоварва обществената чувствителност и евентуално хората започват почти напълно да игнорират опитите на правителството да ги уплаши с нещо ново.

(…)

Страхът е един обезценяващ се актив. (…) Този фактор ни помага да обясним непрекъснатото раздуване на различни страхове от страна на масовите медии: освен, че обслужват собствените си интереси в стремежа си да захванат по-здраво вниманието на широката публика, те купуват и един вид застраховка срещу евентуално наказание от страна на държавата чрез поддържането на поредната програма за раздуване на страхове, която правителството осъществява. Всеки, който гледа, да речем, Водещите Новини на CNN, може да потвърди, че рядко минава ден, в който да не се обяви някаква нова, неочаквана Ужасна Заплаха – аз я наричам the danger du jour.

Чрез поддържането на населението в състояние на изкуствено повишени опасения, правителството-медия подготвя почвата за насаждане на специфични мерки за облагане с нови данъци, регулации, наблюдение, доносничество и други посегателства срещу богатството на хората, тяхното право на необезпокояване и различните им свободи. Оставени на спокойствие за известно време, освободени от това непрекъснато бомбардиране с предупреждения, хората скоро биха разбрали, че едва ли някоя от обявените заплахи притежава каквото и да било съдържание и че те могат отлично да се грижат за собствените си работи без обещаващия по-висока сигурност контрол и данъчното кожодерство, които правителството се стреми всячески да оправдае.

Големи части от правителството и „частния“ сектор участват в производството и разпространението на страх. (Имайте пред вид, че много от хората от привидно частния сектор в действителност са някакъв вид наемници, живеещи в края на краищата за сметка на данъкоплатеца. Истинската заетост в държавния сектор е много по-висока от официално заявяваната).[6] (…) Новинарските и развлекателни медии се качват с огромен ентусиазъм в тази каруца на паникьорството, обосновавано чрез заплахи отвън и отвътре – всичко, каквото и да било, стига само да се впримчи още по-здраво вниманието на публиката.

Консултанти от всякакви размери и форми се изкатерват на борда, улеснявайки разпределението на милиарди долари по посока към политически изгодни доставчици на ала-бала „изледвания“, които подпомагат появата на дебели студии, по-голямата част от чието съдържание не е нищо друго освен безполезни пълнежи, преповтарящи едни и същи проблеми и спекулиращи относно евентуалното откриване на работещи решения. Всички такива студии обаче се покриват в една точка – а именно твърдението, че се надига криза и че още повече подобни студии са нужни в процеса на подготовка за нейното посрещане. Оттук и един вид закон на Сей в политическата икономия на кризите: предлагането (на заплащаните от правителството студии) създава от своя страна търсене (на заплащани от правителството студии).

(…)

По всяко време се появяват опортюнисти, които се присъединяват към раздуването на съществуващи страхове и се опитват да изобретят нови такива, за да обслужват собствените си интереси. Така например, учителите в държавните училища, както и различните администратори са съгласни, че нацията е изправена пред „образователна криза“. Полицейските управления и различните кръстоносци на трезвеността са съгласни, че нацията е изправена пред една всеобща „криза с дрогата“ или, понякога, пред специфична криза, като например „епидемия в използването на крак-кокаин“. Различните групи от интереси в областта на здравеопазването подхранват страхове от „епидемии“, които всъщност се състоят не в разпространението на заразни патогени, а в липсата на личен контрол и самодисциплина, като например „епидемията на затлъстяването“ или „епидемията на младежки самоубийства“. Чрез тази тактика цяла серия от дребни лични прегрешения бяха диагностицирани като изискващи медицинска помощ и вписани в обхвата на терапевтичната практика.[7]

По този начин страховете на хората, че например техните деца могат да станат зависими от дрога или да застрелят някой съученик, започват да наливат вода в държавната мелница – една мелница, която може и да мели бавно, но във всеки случай причинява огромни разходи, като всеки долар попада в джоба на някой щастлив получател (психиатър, социален работник, медицинска сестра; списъкът е почти безкраен). По този и безброй много други начини, частните лица стават съучастници в поддържането на един огромен държавен апарат, основаващ се на страха.

Страхът функционира най-добре по време на война

Дори и един абсолютен монарх може да скучае. Упражняването на абсолютна власт може да стане досадно и потискащо – поданиците постоянно те безпокоят с въпроси, касаещи някакви подробности; осъдените винаги те молят за милост, прошка или изключение от твоите правила. По време на война обаче правилата се пробуждат за нов живот. Нищо не може да се сравни с войната, когато става дума за достигане на величие и публично признание, както всички такива водачи разбират.[8] Осъдени да прекарват времето си на високи длъжности в мирно време, те по необходимост са принудени да останат в историята като посредствености – в най-добрия случай.

С избухването на една война обаче възбудата на ситуацията се разпространява из целия държавен апарат. Армейски офицери, които години наред са вехнали с чин капитан сега очакват да станат полковници. Шефове на отдели, които до този момент са ръководели стотина подчинени с бюджет от един милион сега могат да ръководят хиляди, с бюджет от 20 милиона. Мощни нови контролни агенции трябва да бъдат създадени и снабдени с персонал. (…) Накъдето и да обърне погледа си, правителството вижда една сцена, преизпълнена с енергия, мощ и пари. За онези, чиито ръце управляват машинарията на едно правителство, намиращо се във война, животът никога не е бил по-добър.

(…)

Едно внезапно бюрократично разширение от такъв мащаб може да се случи само когато нацията навлезе във война и обществото разслаби съпротивата си срещу изискванията на правителството. Законодателите знаят, че сега могат да се измъкнат с много по-високо данъчно облагане, рациониране на стоки, разпределение на суровини, транспортни услуги, кредити, упълномощаване на огромни заеми, свикване на всеобща военна повинност и като цяло упражняване на много повече власт, отколкото им е било позволено преди войната.

Макар че хората могат да мърморят и да се оплакват от определени действия, които бюрократите предприемат при осъществяването на военната мобилизация, малцина се осмеляват да се съпротивяват открито срещу или дори да критикуват публично всеобхватната мобилизация или въвличането на правителството във война – правейки нещо такова, те биха се изложили не само на опасността от законово и извън законово преследване от страна на правителството, но и на опасността от критика и отхвърляне от страна на техните приятели, съседи и бизнес-партньори. (…)

В края на краищата, разбира се, всяка война свършва, но и всяка война оставя след себе си наследства, понякога завинаги. В Съединените Щати, гражданската война и двете световни войни оставиха множество такива наследства.[9] Както пише Кори Робин: „някой ден войната срещу тероризма ще свърши. Всички войни свършват. И когато тя свърши, ние ще установим, че все още живеем в страх: страх не от тероризма или радикалния ислямизъм, но от собствените водачи, които страхът ни е оставил в наследство“.[10] (…)

Заключение

Ако някога бихме успели да престанем да се страхуваме от самото правителство и да отхвърлим фалшивите страхове, които то подхранва, правителството би се сбръчкало и умряло – и така би изчезнал гостоприемникът за десетки милиони паразити в Съединените Щати (да не говорим за огромния брой други такива в останалия свят), които сега се хранят директно или индиректно от обществените енергии. В този славен ден, всеки, който е живял на държавни разноски, ще трябва да си намери някаква честна работа, а останалите от нас, разпознали правителството като фалшивия бог, който то винаги е било, биха могли да успокоят другите си страхове чрез по-продуктивни и морално защитими начинания.



[1] Hume, David. [1777] 1987. Of the First Principles of Government. In David Hume, Essays Moral, Political, and Literary, rev. ed., edited and with a Foreword, Notes, and Glossary by Eugene F. Miller, 32-36. Indianapolis: Liberty Fund.

[2] Hazlitt, Henry. [1976] 1994. Is Politics Insoluble?   The Freeman, September.

[3] Olson, Mancur. 2000. Power and Prosperity: Outgrowing Communist and Capitalist Dictatorships. New York: Basic.

[4] Machiavelli, Niccolò. [1513] 1992. The Prince. New York: Dover.

[5] Palmer, Frederick. 1931. Newton D. Baker: America at War. New York: Dodd, Mead & Company.

[6]  Light, Paul Charles. 1999. The True Size of Government. Washington, D.C.: Brookings Institution Press.

[7] Nolan, James L. 1998. The Therapeutic State: Justifying Government at Century's End. New York: New York University Press.

[8] Higgs 1997. No More "Great Presidents." The Free Market 15 (March): 1–3.

[9] Hummel, Jeffrey Rogers. 1996. Emancipating Slaves, Enslaving Free Men: A History of the American Civil War. Chicago and La Salle, Ill.: Open Court; Higgs, Robert. 1987. Crisis and Leviathan: Critical Episodes in the Growth of American Government. New York: Oxford University Press.

[10] Robin, Corey. 2004. Fear: The History of a Political Idea. New York: Oxford University Press.

Източник

Робърт Хигс е старши сътрудник по политическа икономия към Независимия институт в Оукланд, Калифорния и редактор на списанието Independent Review. Той е получил докторска степен от Johns Hopkins University и е преподавал в University of Washington, Lafayette College, Seattle University, както и University of Economics, Prague.

Pin It

Прочетете още...

Що е популизъм?

Ян Вернер Мюлер 05 Ян, 2017 Hits: 15819
Няма предизборна кампания от близкото минало…