Когато по време на иногурацията през януари цяла фаланга от водещи мениджъри от Силициевата долина – Марк Зукърбърг, Джеф Безос, Елон Мъск и Сундар Пичай от Google – застана зад президента Тръмп, много наблюдатели видяха в това съюз, основан на корпоративни интереси. Ултрабогатите изпълнителни директори се бяха стекли да подкрепят своя колега, надявайки се може би на ера на дерегулация, данъчни облекчения и културни промени, насочени срещу „събудената“ култура. Историчката Джанис Мимура вижда в това нещо по-зловещо: нова, активна симбиоза между индустрията и държавната власт, при която правителството води агресивна индустриална политика за сметка на либералните норми.
През второто управление на Тръмп, технологичният елит на Силициевата долина се вмъква в политиката по начин, който напомня за един от основните обекти на изследване на Мимура: елитните бюрократи, които завземат политическата власт и въвличат Япония във Втората световна война. „Това са експерти с технократски начин на мислене, често инженери, които сега имат специална роля в управлението,“ казва ми Мимура. В своята книга Planning for Empire (2011) тя нарича този феномен „технофашизъм“ – авторитаризъм, ръководен от технократи. Технологията, казва тя, „се възприема като водещата сила“ на подобен режим. „Налице е един вид технизация на всички аспекти на управлението и обществото“.
През 1930-те години Япония колонизира Манчжурия, в североизточен Китай, и регионът се превръща в изпитателен полигон за технофашизма. Нобусуке Киши, бюрократ в японското Министерство на търговията, е назначен да ръководи индустриалната политика на Манчжурия през 1936 г. и, в сътрудничество с японските корпорации, известни като дзайбацу, въвежда политика на насилствено индустриално развитие, основана на експлоатацията на местното население. Когато през 1939 г. Киши се завръща в националната политика на Япония, заедно с клика от други японски технократи, работили в Манджурия, той прилага подобни стратегии на диктувана от държавата индустриализация за сметка на частните интереси и трудовите права.
Този фашистки модел не се структурира като режима на Мусолини или Хитлер, при който властта е концентрирана в ръцете на един харизматичен лидер. Въпреки че Киши посещава Германия през 1920-те години, когато нацисткото движение набира сила, и черпи вдъхновение от немската индустриализация, японският модел, според Мимура, „постепенно се изплъзва към фашизъм“, докато бюрократите упражняват властта си зад кулисите, под егидата на японския император. Те получават контрол, създавайки надминистерски органи и агенции, които не подлежат на отчетност. Днес DOGE на Илон Мъск е техен еквивалент в управлението на Тръмп.
Американските корпорации на XX век също експериментират със сливането на държавната и индустриалната власт. Предприемачът Хенри Форд популяризира система на индустриална организация, известна като „фордизъм“, при която държавата гарантира масово производство и потребление. През 1930-те години I.B.M. прави бизнес с нацисткото правителство чрез немско дъщерно дружество, предоставяйки технологии за проекти като преброяването на населението през 1933 г., което спомага за идентифицирането на еврейското население. Както се посочва в неотдавнашен материал на Бека Люис в Гардиън, самата Силициева долина от десетилетия проявява десни тенденции, възприемайки мизогинистични и йерархични нагласи към успеха. Още през 90-те години журналистът Майкъл С. Малон отправя предупреждения за зараждащия се „технофашизъм“, описвайки „IQ-фанатизма“ в технологичния сектор и готовността на хората да тласкат дигиталната революция напред, „изхвърляйки слабите и наранените по пътя“. Но днес американският технофашизъм вече не е философска абстракция, с която Силициевата долина да си играе, в духа на периодичното гладуване или терапевтичните дози кетамин. Той е реална управленска програма, която тества границите на Конституцията, докато DOGE [новосъзадаеният Department of Government Efficiency, Отдел „Ефективност на държавното управление“ под управлението на Мъск], съставен от неопитни инженери, свързани с компаниите на Мъск, вилнее из федералното управление.
Мъск съкращава държавни служители, затваря агенции, чиито правомощия оспорват неговите, и използва изкуствен интелект, за да определя къде да бъдат направени допълнителни съкращения. Той обещава управление, водено от чатботове, като Grok, разработен от неговата A.I. компания. DOGE получава достъп до лични данни на американци и създава инструмент за масови съобщения до целия федерален апарат – дигитален мегафон, който Мъск наскоро използва, за да поиска от служителите да изпращат списък със седмичните си постижения. Според Мимура, „Опитвате се да приложите технически концепции и рационалност към човешките същества и човешкото общество и тогава се стига до нещо почти тоталитарно“.
Опортюнизмът на технофашистите не спира при Мъск. Други технологични предприемачи и инвеститори също се надпреварват да използват алианса между тръмпизма и капитала на Силициевата долина, изграждайки инфраструктура на национално ниво. Сам Алтман, главен изпълнителен директор на OpenAI, сключва собствени сделки с администрацията на Тръмп, включително Stargate – грандиозен проект за дата центрове на стойност половин билион долара. Apple също обяви инвестиционна програма за 500 милиарда долара в САЩ през следващите четири години, включително изграждането на сървъри за изкуствен интелект в Тексас. Макар тези планове да изглеждат неясни, те демонстрират ясен дух на сътрудничество. В Truth Social Тръмп приветства новините с думите: „ДОВЕРИЕ В ТОВА, КОЕТО ПРАВИМ.“
Географката Ерин Макелрой нарича този процес „силиконизация“, за да опише начина, по който места като Сан Франциско или Клуж-Напока, Румъния, на които много западни технологични компании са възложили ИТ услуги, са преработени по образа и идеологията на Силициевата долина. Според нея, Вашингтон започва своята силиконизация още при Обама, който възприема социалните медии като инструмент за държавна комуникация. За известно време дигиталните платформи сякаш подкрепяха демократичното управление като един вид общностен мегафон; но сега, десетилетие по-късно, технологиите започват да изместват установения авторитет на правителството. „Налице е криза на държавата“, казва Макелрой, и Силициевата долина може би се „опитва да разяде държавната власт“, за да я замени по-бързо.
Силициевата долина се основава на идеята, че нейните основатели и инженери знаят повече от всички останали: могат да се справят по-добре с разпространението на информация, с проектирането на офиси, с разработването на сателити и напредъка в космическите технологии. По същата логика те би трябвало да могат да управляват по-добре от политиците и държавните служители. Популярни концепции като плаващите автономни държави (seasteading) и „мрежовите държави“ предлагат самостоятелни общества, функциониращи по технологични принципи. Досегашните опити за създаването на такива структури или се провалят, или остават чисто концептуални, като например стартиращият проект Praxis – хипотетичен план за технологичен град на Средиземно море. Но според Макелрой, при новата администрация на Тръмп самото американско правителство е предложено като опитно поле. „Сега, когато Мъск управлява държавата, не съм сигурна, че те все още имат нужда от тези малки офшорни балони.“
Подобни визии за технологизирано общество се разминават с популистката идеология на „Да направим Америка отново велика“, която движеше първото управление на Тръмп. Реакционерите от MAGA, като Стив Банън, са скептични към технологичния напредък; както обяснява журналистът Джеймс Поуг, тяхната цел е да възстановят американска култура, която според тях е изгубена след десетилетия на глобалистка технокрация. Банън определя идеологията на Силициевата долина като „технофеодализъм“ и обявява война на Мъск. Според него тя е антихуманна, а американските граждани се превръщат в „дигитални крепостни селяни“, чиято свобода е ограничена от технологичните корпорации. В интервю за Ню Йорк Таймс през януари Банън заяви: „Те трябва да бъдат спрени. Ако не ги спрем сега, това няма просто да унищожи страната – ще унищожи света.“ Докато MAGA-десницата иска да върне света такъв, какъвто го помни (или си въобразява, че го помни), технологичната десница, по думите на Марк Зукърбърг, иска „да разбива нещата“. В същото интервю Банън нарича Мъск „един от най-големите ускорители“, визирайки политико-технологическата идеология, която разглежда хаоса като неизбежност.
Идеята за ускоряване на разпада – акселерационизмът – стана популярна през последното десетилетие благодарение на британския философ Ник Ланд, част от неореакционерното движение Dark Enlightenment, към което принадлежи и Къртис Ярвин, бивш програмист и блогър, застъпник на идеята за американска монархия, която по време на второто управление на Тръмп отново придобива популярност. Както обяснява политологът Андреа Моле от Университета Чапман, акселерационистите вярват, че „тази разруха така или иначе ще се случи – по-добре да откъснем лепенката наведнъж“. Концепцията произлиза от Карл Маркс, който предполага, че ако капиталистическите противоречия се задълбочат достатъчно, ще доведат до пролетарска революция и по-справедливо общество. Според Моле обаче „техноакселерационизмът“ на Мъск цели не революция, а разрушаване на съществуващия ред, за да бъде заменен с технологизирана, йерархична система, в която инженерите заемат върха на властовата пирамида. „За да наложи своя модел, Мъск трябва напълно да разруши съществуващата структура на управление,“ казва Моле. По думите му едно правителство, изцяло реорганизирано от Мъск, би функционирало подобно на безжичната система, която управлява автомобилите на Tesla – теоретично позволявайки компанията да актуализира софтуера и начина, по който колата работи, по всяко време. „Ти имаш известна автономия, но контролът остава в техните ръце, а те могат да се намесят, ако посоката не съответства на целите за максимална ефективност.“
Стремежът към студена, изчислена ефективност в технофашизма неизбежно води до състояние на отчуждение, което не се харесва на нито една от двете политически крайности. Ако Япония може да бъде пример, сътрудничеството между технократите и десните политици едва ли ще продължи вечно. През 1940 г. японският министър-председател обявява Движението за нов ред, което цели цялостно преструктуриране на правителството в еднопартийна държава с абсолютна власт. „Напомня малко на сегашната ситуация,“ казва Мимура. „Всичко трябва да бъде поправено, всичко наведнъж. Доста зловеща историческа аналогия: това е новият ред в Америка.“ Въпреки това, влиянието на японските технократи започва да отслабва. Когато страната започва да губи войната, военните настояват кампанията да продължи отвъд пределите на разумното, което технократите не могат да подкрепят. Киши, архитектът на технократска Манчжурия, напуска правителството през 1944 г. Въпреки това, както обяснява Мимура, бюрократите нямат политическа база или партия, която да ги държи отговорни за технофашистката си програма. Когато САЩ започва да възстановява Япония, отчасти за да я използва като противовес срещу съветското влияние в региона, именно Киши и неговите колеги са тези, които започват повторната индустриализация на страната. Техният статут на неизбрани държавници означава, иронично, че могат да се върнат в политиката без „кръв по ръцете си“. През 1955 г. Киши помага за създаването на нова политическа партия, а няколко години по-късно става министър-председател.
