Pin It

 

2025 01 Stephane Courtois 

 

Винаги, когато се обсъжда историята на комунизма през ХХ век, не след дълго ще откриете конкретна фигура, цитирана с абсолютна сигурност. Когато пише в „Уолстрийт джърнъл“ по повод стогодишнината от Октомврийската революция, Дейвид Сатър информира читателите, че комунизмът е „най-голямата катастрофа в човешката история“, тъй като е причинил смъртта на сто милиона души.

Британският политик от Консервативната партия Даниел Ханън отправи подобно послание, докато се подготвяше за „най-чудовищната от стогодишнините“. Според Ханън комунизмът е бил много по-лош от робството или нацизма: „Атлантическата търговия с роби е убила може би 10 милиона души, нацистите – 17 милиона, но комунистите са убили 100 милиона“. Фондация „Мемориал на жертвите на комунизма“, която управлява музей във Вашингтон, публикува на уебсайта си следното послание: „Комунизмът е убил над 100 милиона души: Ние разказваме техните истории.“

Тези твърдения в крайна сметка се основават на един изключително влиятелен сборник с есета, озаглавен Черната книга на комунизма, който е съставен под ръководството на френския академик Стефан Куртоа. Публикувана първоначално на френски език, Черната книга е преведена на множество езици. И все пак твърденията, които Куртоа излага в увода на книгата, далеч не са приети дори от всички негови сътрудници, някои от които остро критикуват редактора си, след като виждат крайния продукт.

Въпреки критиките, отправени към Черната книга от много историци, трудът все още често е представян като окончателен разказ за опита от комунизма, а аргументите му са повлияли косвено на много хора, дори и никога да не са чували за Куртоа или за книгата му. Необходимо е да се разгледа по-внимателно начинът, по който е създадена Черната книга, и недостатъците, които учените са открили в нейния подход към историята на ХХ век.

Произход на Черната книга

В средата на 1990-те години френският издател и редактор Шарл Ронсак започва да събира около себе си група политически ангажирани интелектуалци за своя нов проект. Ронсак, който е политически активен в троцкисткото движение през 1930-те години под името Шарл Розен, е близък приятел на Борис Суварин, основател на Френската комунистическа партия (ФКП), който е изключен от партията заради симпатиите си към лявата опозиция на Леон Троцки.


Small Ad GF 1

Хората, събрани за този проект, също са имали опит в различни течения на комунистическото движение. Бъдещият главен редактор на книгата, Куртоа, е бил маоист в края на 60-те години, а Жан-Луи Марголин е бил троцкист. Карел Бартошек е член на Комунистическата партия на Чехословакия и един от най-сериозните млади историци, но след съветската инвазия през 1968 г. е арестуван, преследван и в крайна сметка принуден да напусне страната.

Жан-Луи Пане принадлежи към различни социални движения на Новата левица през 1970-те години и се занимава с мисълта на Роза Люксембург. Пиер Ригуло, друг маоист, посещава Китай по времето на управлението на Мао Дзедун като член на френска делегация и работи със списанието Les Tempes modernes [Модерни времена], ръководено от Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар.

Като се имат предвид тези биографии, екипът лесно би могъл да се събере по друго време, за заснемането на филм от френската нова вълна или на документален филм за май 1968 г. във Франция. Това обаче са 90-те, а не 60-те години на миналия век, и всички участници са вече бивши комунисти. Някои от тях все още се смятат за леви, а други – не.

Във всеки случай идеята на Ронсак е да напише „Черна книга на комунизма“ – огромен сборник с престъпления и смъртни случаи, извършени в името на комунизма и при самозвани комунистически режими през ХХ век. Изборът на заглавието не е случаен: то съзнателно препраща към „Черната книга на съветското еврейство“, написана от съветските писатели Иля Еренбург и Василий Гросман в края на Втората световна война, за да документират Холокоста.

Студени вòини

За да разберем контекста на създаването на Черната книга на комунизма, трябва да вземем предвид още един общ знаменател на нейните автори. Освен факта, че повечето от тях са бивши комунисти, те са били и предимно сътрудници на базирания в Париж Институт за социална история (Institut dhistoire sociale).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Основател на този институт през 1935 г. е Суварин и той служи като архив на Троцки и троцкисткото движение. През 1940 г., след окупацията на Франция, нацистите унищожават архива, а Суварин е арестуван. След войната Суварин изоставя хетеродоксалните си комунистически възгледи и става активен антикомунист.

Новото политическо позициониране вдъхва нов живот на неговия институт. През 1954 г. е създаден обновеният Институт за социална история и съветистика с финансовата подкрепа на Жорж Албертини, бивш социалист, който по време на Втората световна война става сътрудник на нацистите и антисемит и вербува френски доброволци да се бият срещу СССР на Източния фронт.

От самото начало институтът се превръща в аванпост на пропагандата на Студената война, част от културната война между двата блока. Още под ръководството на Суварин той установява връзки с неофашистката организация Occident и финансирания от ЦРУ антикомунистически съюз Force Ouvrière и се превръща в място за работа на бивши крайнодесни активисти.

След като Суварин се пенсионира през 1976 г., институтът е поет от фигури, свързани преди това с неофашистката група Ordre Nouveau. През 1980-те години, след като институтът изпада във финансови затруднения, той е спасен от Жак Ширак, тогава кмет на Париж, тъй като по принцип местните власти във Франция са отговорни за финансовата издръжка на изследователските институти. От 1984 г. институтът е подпомаган от новосъздадената Национална фондация за демокрация – организация с нестопанска цел, натоварена да насърчава външнополитическите интереси на САЩ.

Повечето от бъдещите сътрудници на Черната книга на комунизма се формират интелектуално в тази среда. Изследователят Роджър Ф. С. Каплан изрично приписва на института участието си в създаването на книгата. Пиер Ригуле е сътрудник на института и редактор на неговото списание Les Cahiers d’histoire sociale. Жан-Луи Пане е работил като негов библиотекар и личен асистент на пенсионирания Суварин от 1979 до 1984 г.

Инициаторът на целия проект, Ронсак, никога не е бил официално свързан с института, но е познавал сътрудниците му чрез Суварин. Затова ги свързва с Куртоа, чиито книги е издавал преди това. Куртоа включва заедно с него в проекта редакцията на своето научно списание Communisme, в която влизат Никола Верт, Силвен Булук и Бартошек.

Морална еквивалентност

Тази амбициозна книга от 850 страници е планирана за публикуване на 7 ноември 1997 г., когато се навършват осемдесет години от Октомврийската революция. Предговорът е трябвало да бъде написан от Франсоа Фюре, друг известен бивш комунист, известен с критиката си към революционната политика в книгите си за Френската революция. Фюре обаче умира внезапно на 12 юли и не успява да завърши ръкописа на уводния текст.

Куртоа, в качеството си на редактор, моли издателя да отложи публикуването с шест месеца, за да може да намери нов автор. Издателят отказва, така че Куртоа трябва сам да напише уводния текст. Основната му хипотеза е проста: Комунизмът е отговорен за смъртта на сто милиона души през двадесети век, етично е равностоен на нацизма и е „най-смъртоносната“ идеология в човешката история.

Някои от съавторите на книгата са разгневени от предговора, който Куртоа е написал. Верт, който самостоятелно написва почти една трета от книгата, и Марголин, автор на над 160 страници за комунизма в Източна Азия, се опитват да оттеглят изцяло своите приноси. Те се отказват само защото адвокатите им казват, че това е невъзможно. Въпреки това те веднага се дистанцират публично както от Куртоа, така и от книгата.

Първо, те обвиняват редактора, че е обсебен от идеята да достигне до кръглата цифра от сто милиона загинали, която е фактически невярна. Те изтъкват, че Куртоа е измислил произволно цифрите от двадесет милиона загинали в СССР и един милион загинали във Виетнам, които никой от тях не е цитирал в собствените си глави в книгата. Верт е категоричен в осъждането на опита на своя редактор да приравни комунизма и нацизма: „В Съветския съюз не е имало лагери на смъртта“.

Скоро се изказва и Бартошек, който също се дистанцира от заключенията на Куртоа. И Бартошек, и Верт подават оставка от редакцията на Communisme. Така трима от четиримата основни автори на Черната книга на комунизма, които помежду си са написали повече от половината от книгата, публично се дистанцират от окончателния вариант още преди той да излезе.

Погрешна обвинителна теза

След излизането на книгата от печат критиките само се засилват и умножават. Те варират от методологически възражения до изтъкване на нелепи, аматьорски грешки. Паскал Фонтен, автор на раздела за тоталитаризма в Куба, намеква, че Че Гевара е кубинец, а всъщност е аржентинец. Верт, въпреки че критикува Куртоа и неговото приравняване на комунизма и нацизма, все пак оправдава поведението на онези руснаци, които са сътрудничили на нацистите, с мотива, че са го направили в името на „освобождението от болшевизма“.

Както посочва историкът Роналд Аронсън, дори ако Марголин не цитира цифрата от един милион жертви на виетнамския комунизъм, измислена от Куртоа в увода, в нито един момент от главата си за комунизма в Азия той не споменава, че намесата на САЩ във Виетнам е струвала, според някои оценки, до три милиона жертви. Роналд Г. Суни подчертава още, че изчисляването на жертвите на нацизма на двадесет и пет милиона, както е направил Куртоа, служи за косвено освобождаване на Хитлер и нацизма от отговорност за Втората световна война, която сама по себе си е отнела живота на четиридесет до шестдесет милиона души.

Историкът Дж. Арч Гети, един от най-авторитетните изследователи на чистките на Йосиф Сталин, настоява, че смъртните случаи от глад не могат да бъдат причислени към „престъпленията на комунизма“ по същия начин, както масовите екзекуции, както се опитва да направи Куртоа:

Преобладаващата част от мненията на учените, работещи с новите архиви (включително и на съиздателя на Куртоа – Верт), са, че ужасният глад през 30-те години на ХХ век е резултат по-скоро от сталинистката некадърност и закостенялост, отколкото от някакъв геноциден план. Нима смъртните случаи от глада, причинени от глупостта и некомпетентността на режима (такива смъртни случаи съставляват повече от половината от 100-те милиона на Куртоа), трябва да се приравняват с умишленото обгазяване на евреите?

Аритметиката на Куртоа е твърде проста. Огромен брой от смъртните случаи, приписвани тук на комунистическите режими, попадат в една обща категория, наречена „свръхсмъртност“: преждевременни смъртни случаи, надвишаващи очакваната смъртност на населението, които са пряк или косвен резултат от правителствената политика. В тази категория могат да попаднат екзекутираните, изселените в Сибир или принудително въдворените в лагери на ГУЛАГ, където условията на живот и хранене са били лоши. Но и много други биха могли да попаднат в тази категория, а „прекомерна смъртност“ не е същото като умишлена смърт.

Група историци, ръководени от Клод Пенетиер и Серж Воликов, критикуват факта, че книгата приравнява едно сложно явление с много различни проявления, оставяйки впечатлението, че няма разлика, да речем, между управлението на Янош Кадар в Унгария и това на Пол Пот в Камбоджа, да не говорим за много по-близки, но все пак много различни комунистически режими като тези в Югославия и Румъния.

Както отбелязва Адам Шац, при цялата си морална пламенност Черната книга е напълно готова да отрича или омаловажава престъпленията, ако те са извършени в името на антикомунизма:

В книгата комунизмът в Латинска Америка е разгледан толкова едностранчиво, че може да бъде изваден от доклад на Държавния департамент на САЩ. Дава ни се общият брой на жертвите на войната в сандинистка Никарагуа, но не ни се казва, че повечето от тези жертви са причинени от финансираните от САЩ контри, наричани тук „антисандинистка съпротива“.

Политическо упражнение

Въпреки че е напълно дискредитирана от академичните среди – акт, в който са участвали дори някои от самите автори на книгата – Черната книга на комунизма се продава в милиони екземпляри и е преведена на поне тридесет езика. За разлика от нея, полемичният отговор, озаглавен Le siècle des communismes (Векът на комунизмите), публикуван през 2000 г., все още не е преведен на английски, да не говорим за други езици. Това е така въпреки факта, че сред авторите на книгата са посочени известни учени като Михаел Лоуи, Люис Сигелбаум и Бриджит Студер.

Във френския контекст публикуването на Черната книга е преди всичко атака срещу Френската комунистическа партия и нейното наследство. През есента на 1997 г., точно когато Черната книга излиза, френските комунисти сформират коалиционно правителство със Социалистическата партия и Зелените, в което министър-председател е лидерът на социалистите Лионел Жоспен. В рамките на една седмица след публикуването на книгата представители на дясната парламентарна опозиция цитират книгата, за да нападнат социалистите, като питат как партията на Жоспен може да се съюзява с хора, които се застъпват за „убийствени режими“. Министър-председателят дава следния отговор:

Въпреки че не се е дистанцирала достатъчно рано от сталинизма, Комунистическата партия е научила уроците на историята, представена е в моето правителство и аз се гордея с това. Френската комунистическа партия беше част от картела на левицата в Народния фронт, в Съпротивата, в тристранното правителство, сформирано през 1945 г., и никога не се е опитвала да ограничава свободата.

Подобни аргументи бяха счетени за неуместни от критиците на Жоспен, за които комунизмът беше заклеймен като престъпна идеология от „експерти“, придали на гледната си точка научна достоверност.

Този подход се оказа изключително полезен за управляващите класи по света, които често предлагаха финансова и медийна подкрепа за популяризирането на Черната книга на комунизма. В преводите на немски и естонски език например са включени предговори от Йоахим Гаук и Ленарт Мери, тогавашните президенти на Германия и Естония. В Русия, след появата на официалното издание с предговор от близкия сътрудник на Михаил Горбачов Александър Яковлев, се появява и специално издание, предоставено в тираж от сто хиляди екземпляра от Съюза на десните сили на Борис Немцов, Анатолий Чубайс и Егор Гайдар.

Книгата се разпространява безплатно в училищата и по улиците. Съюзът на десните сили по същество е политическа партия на милионери, ръководена от архитектите на програмата за приватизация в Русия по времето на Борис Елцин. По данни на Националния институт по здравеопазване на САЩ „шоковата терапия“ на свободния пазар е отнела живота на между два и половина и три милиона души през 90-те години, което показва, че приватизацията може да бъде също толкова смъртоносна, колкото и колективизацията на селското стопанство. Впоследствие книгата набира популярност в Украйна, където осигурява идеологическа подкрепа за процеса на „декомунизация“, в който участва и самият Куртоа.

Би било несправедливо обаче да приписваме успеха на книгата единствено на концентрирана пропагандна кампания от страна на държави и десни политически организации. Черната книга на комунизма предоставя лесно запомнящо се число (сто милиона), повърхностно уравнение (нацизъм = комунизъм) и привидна академична строгост и обективност, които са идеални за всичко – от дискусии в бара до политически нападки в парламентите.

Повтарянето на няколко основни бомбастични постулата, без да се навлиза в детайлите на книгата или в нейната научна валидност, е достатъчно, за да мине като аргумент. Макар че в научните среди рядко ще срещнете Черната книга, цитирана в бележките под линия, призракът на тази книга преследва политиците, идентифицирани с левицата, през последните двадесет и пет години. В това се крие същността на победата на книгата и ключът към нейната трайна популярност.

 

Източник

 

Стефан Гужвица е историк на комунизма, който изследва интелектуалната и политическата история на ХХ век, връзката между революцията, селячеството и изграждането на нацията в Източна Европа.


Pin It

Прочетете още...