Pin It

 

2025 01 Arendt Eichmann

 

През декември 1966 г. Исая Бърлин, изтъкнат философ и историк на идеите, гостува на своя приятел Едмънд Уилсън, известен американски писател. В запис в дневника на Уилсън се споменава за спор между двамата. Уилсън отбелязва, че Бърлин „има жестоки, понякога ирационални предразсъдъци към хората“, „например [към] Хана Аренд, въпреки че никога не е чел книгата ѝ за Айхман“. В мемоарите си в Yale Review през 1987 г. Бърлин отправя абсолютно същото обвинение срещу Уилсън и доразвива тезата си в интервю от 1991 г. с редактора на дневника на Уилсън[1]. Не знаем какъв е бил изходът от тази кавга. Знаем едно: повече от три години след първата публикация на Айхман в Йерусалим, доклад за баналността на злото на Хана Аренд, гражданската война, която тя започва сред интелектуалците в Съединените щати и Европа, все още кипи. Описвайки дебатите, които се разгарят в неговото и в други семейства в Ню Йорк, Антъни Графтън по-късно пише, че никоя тема не е привличала и предизвиквала такава загриженост и сериозни дискусии, както поредицата от статии, които Хана Аренд публикува в The New Yorker за процеса срещу Айхман, задно с книгата, която се ражда от тях. Три години след публикуването на книгата хората все още са силно разединени по въпроса. Нито една книга в живата ни памет не е предизвиквала подобни страсти. Изглежда, че еврейският естаблишмънт в Америка е наложил на авторката своеобразно отлъчване. Спорът никога не е бил разрешен. Подобни спорове често затихват, след което къкрят за определено време и отново избухват.

Айхман в Йерусалим продължава да привлича нови читатели и тълкуватели също и в Европа. В Израел, където Холокостът дълго време се разглежда просто като кулминация на една дълга непрекъсната линия на антисемитизъм, от фараона и Навуходоносор до Хитлер и Арафат – Давид Бен-Гурион, архитектът на показния процес от 1960 г., иска да бъде така – нарастващият интерес на младите хора към тази книга предполага търсене на различна гледна точка. Неотдавна [статията е от 2007 г.] беше публикуван нов превод на иврит, който получи значителен успех. В миналото трудностите на много израелци да приемат книгата на Аренд бяха свързани с друга трудност – предвидена от нея още в началото – трудността да се изправим морално и политически пред тежкото положение на лишените от собственост палестинци. Палестинците не носят никаква отговорност за срива на цивилизацията в Европа, но в крайна сметка са наказани за това.

В Европа крахът на комунистическия тоталитаризъм допринася за подновяването на интереса към творчеството на Аренд. Интересът е допълнително разпален от публикуването през последните няколко години на обемната кореспонденция на Аренд с Карл Ясперс, Мери Маккарти, Херман Брох, Курт Блуменфелд, Мартин Хайдегер и нейния съпруг Хайнрих Блюхер.[2] Всички те свидетелстват за рядка способност за приятелство, интелектуално и любовно. Кореспонденцията на Аренд с Блюхер е запис и на интензивния разговор, продължил цял живот, върху брака, който за двама преследвани бегълци е бил сигурно убежище в мрачни времена. „Все още ми се струва невероятно, че съм могла да постигна едновременно голяма любов и чувство за идентичност със собствената си личност“, пише тя на Блюхер през 1937 г. в едно от най-забележителните любовни писма на ХХ век. „И все пак постигнах едното само защото имам и другото. Освен това сега най-сетне знам какво е щастие.“

Писмата хвърлят завладяваща светлина върху нейното мислене и върху някои от интимните чувства, които са вложени в създаването на Айхман в Йерусалим. „Вие бяхте единственият читател, който разбра това, което иначе никога не съм признавала – пише тя на Мери Маккарти, – а именно, че написах тази книга в любопитно състояние на еуфория.“ Подобно на биографията на Рахел Варнхаген[3]: Рахел Варнхаген: Животът на една еврейка, написана преди емиграцията на Аренд в Съединените щати, Айхман в Йерусалим е изключително лична творба. Писането ѝ помага на Аренд да се освободи от тежкото бреме. Както пише на Мери Маккарти, това е било „cura posterior“, забавеното лечение на болката, която ѝ тежала като еврейка, бивша ционистка и бивша германка.[4]

Основната теза на Айхман в Йерусалим е обобщена (не много сполучливо) в подзаглавието. Странно, а понякога и умопомрачително, е да се следят разгорещените дебати отпреди четири десетилетия. Ървинг Хау твърди в мемоарите си, че полемиката в Америка се дължи отчасти на чувството за вина, повсеместно и неуправляемо, но рядко (дотогава) излизащо на дневна светлина. По тази причина, смята Хау, от конфронтацията с Аренд е излязло нещо добро.


Small Ad GF 1

Някои от обвиненията, отправени към стила и тона на първата версия на книгата ѝ, публикувана в The New Yorker, са основателни и са изключени от книгата, например описанието на Лео Баек като еврейски „фюрер“; други са очевидно неверни. Твърди се например, че Аренд е „оправдала“ Айхман, но е „осъдила евреите“. Тя не е правила нищо подобно. Не е нападала и цялата съдебна процедура, както често се твърди; тя е нападала само мелодраматичната реторика на държавния обвинител. Подкрепила е смъртната присъда, така както е произнесена от съда, но би предпочела да се произнесе по друг начин. Противно на честите обвинения, тя никога не е поставяла под съмнение легитимността на съдебния процес в Израел от израелски съдии. Нито пък, както често се твърди, е направила жертвите отговорни за тяхното убийство „поради това, че не са оказали съпротива“. Всъщност тя горчиво напада държавния прокурор, осмелил се да направи подобно безсърдечно твърдение.

Но това обвинение е намерило място дори в Енциклопедия Юдаика.[5] По подобен начин тя е фалшиво обвинена, че е твърдяла, че Айхман е бил ентусиазиран привърженик на „ционизма“ и дори на „юдаизма“. Критиците, които безкритично приемат твърденията си един от друг, се опират на предполагаеми препратки в книгата, които изглежда никой не е проверил. Спорът в никакъв случай не се ограничава само до академичните среди, в него участват млади и стари: историци, философи, журналисти (както в случая с бащата на Графтън), свещеници от няколко вероизповедания, атеисти, обществени функционери и професионални пропагандатори. Нападенията често са силно лични. Много от публикуваните рецензии са сериозни, щателно документирани, справедливи и добре аргументирани; други са кланови, пълни с лични обиди и с изненадващо закърняло ниво на подли лични намеци. Книгата несъмнено изглежда по-малко противоречива сега, отколкото преди четиридесет години, тъй като новите поколения учени гледат по нов, по-малко пристрастен начин и на други трудове на Аренд, посветени на еврейската история, Израел и ционизма.

Най-добре е Айхман в Йерусалим да се чете днес заедно с тези други есета. Повечето от тях са публикувани много преди „Айхман“ в издания (някои от тях вече несъществуващи) като „Menorah Journal“, нюйоркския немскоезичен седмичник за бежанци „Aufbau“, „Review of Politics“, „Jewish Frontier“ и „Jewish Social Studies“.[6] Те изразяват убеждението (което е само подразбиращо се в по-голямата си част в „Айхман“), че подобно на други национализми от XIX век, ционизмът вече е надживял условията, от които е произлязъл, и рискува да се превърне, както Аренд веднъж се изразява, в „жив призрак сред руините на нашето време“.[7] Ю

Около десетилетие по-рано тя все още е пламенна последователка на германския ционистки лидер Курт Блуменфелд (бащата на „пост-асимилационния ционизъм“), привърженик на компромиса с палестинците – териториален или чрез създаването на обща, светска двунационална държава. По времето, когато пише Айхман в Йерусалим, тя вече се е отчаяла от това и мрачно предвижда десетилетия на война и кървави палестинско-израелски сблъсъци. През 1930-те години тя изпреварва критиката си в „Айхман“ към Judenräte [еврейските съвети] в гетата, като се противопоставя на Споразумението за прехвърляне на стоки между ционистите и нацистите – споразумение, което позволява на германските евреи да прехвърлят част от замразените си активи в Палестина при силно неизгоден обменен курс, но е в разрез с опита за световен еврейски бойкот на германските стоки. Ционистите, за които емиграцията в Палестина е преобладаващо важен приоритет, оправдават това нарушение като „диалектическа необходимост“.

По това време Аренд вече е изгубила търпение към повечето Weltanschauungen [Светогледи]. Тя става все по-разочарована от официалната ционистка политика в Палестина поради неуспеха ѝ да постигне мирен modus vivendi с арабското население. Предвижда разпространението на религиозния и националистическия фундаментализъм сред израелците. По онова време тези предупреждения изглеждат също толкова провокативни, колкото и книгата ѝ за процеса срещу Айхман. Тя се аргументира както с морални, така и с прагматични съображения, настоявайки, че израелците трябва да споделят властта и/или територията с палестинските араби. В ретроспективен план предупрежденията ѝ показват значителна далновидност. Днешните читатели може би ще са по-склонни да приемат както нейните есета, така и книгата ѝ за Айхман по същество.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това със сигурност не е така, когато „Айхман“ излиза за първи път. Повечето еврейски читатели и много други са възмутени. Приятелства се развалят заради нея. Не много преди това израелските дипломати успешно са убедили Антидефамационната лига на Б’най Брит, че критиката на ционизма или Израел е форма на антисемитизъм. Някои от публикуваните нападки срещу книгата на Аренд са изумителни с необузданата си ярост. В Израел реакцията е по-сложна и критиката е по-приглушена в сравнение с реакцията в Америка. Възмущението е много по-слабо изразено може би защото на първо четене критиката на Аренд към еврейските общински лидери в окупираната от нацистите Европа изглежда като потвърждение на ционистките клишета, описващи „евреите от диаспората“ като раболепни, пасивни агнета, които кротко са отишли на заколение.

Оттогава някои от критиците на Аренд изразяват известно съжаление за предишната си страст. Аренд вече е била мъртва, когато тези извинения са били чути за първи път. Аренд не се придържа към никакви измами и не вярва на всеобхватни теории. Нейните интуиции за естеството на политическото зло могат да намерят повече съчувствие в наши дни, отколкото при първото публикуване на книгата. Според нея не е задължително злото да бъде извършвано само от демонични чудовища, а – с катастрофален ефект – и от глупаци и идиоти, особено ако (както виждаме в наши дни), деянията им са санкционирани от някакъв религиозен авторитет. С пренебрежението си към конвенционалната наука и академичните норми тя си остава стимулиращо интелектуално присъствие. Преди тридесет-четиридесет години смесицата от социален анализ, публицистика, философски размисли, психология, литературни алюзии и анекдоти, която се среща в най-добрите ѝ творби, възмущава и дразни критиците. Днес тя очарова и привлича.

 

[1] Lewis M. Dabney, editor, and Edmund Wilson, The Sixties (New York: Farrar Straus & Giroux, 1993), pp. 560, 562. Also see Seyla Benhabib, The Reluctant Modernism of Hannah Arendt (Thousand Oaks, CA: Sage Publications, 1996) and „Arendt in Zion,“ a paper delivered at an international colloquium on Arendt at Potsdam by Idith Zertal of Tel Aviv University
 Люис М. Дабни, редактор, и Едмънд Уилсън, Шестдесетте години (Ню Йорк: Farrar Straus & Giroux, 1993 г.), стр. 560, 562. Вж. също така Seyla Benhabib, Нерешителният модернизъм на Хана Аренд (Thousand Oaks, CA: Sage Publications, 1996) и „Аренд в Сион“, доклад, изнесен на международен колоквиум за Аренд в Потсдам от Idith Zertal от университета в Тел Авив. (Всички бележки са на авторката).

[2] Hannah Arendt and Karl Jaspers, Correspondence, 1926-1969, edited by Lotte Köhler and Hans Saner, translated by Robert and Rita Kimber (New York: Harcourt Brace, 1992); Hannah Arendt and Mary McCarthy, Between Friends, edited by Carol Brightman (New York: Harcourt Brace, 1995); Hannah Arendt and Kurt Blumenfeld, “In keinem Besitz verwurzelt”: Die Korrespondenz, edited by Ingeborg Nordman and Iris Philling (Nordlingen: Rotbuch, 1995); Hannah Arendt and Hermann Broch, Briefwechsel 1946 bis 1951 (Frankfurt: Jüdischer Verlag, 1996); Hannah Arendt and Heinrich Blücher, Briefe 1936-1968, edited by Lotte Köhler (Munich: Piper, 1996); and Hannah Arendt and Martin Heidegger, Letters: 1925-1975, edited by Ursula Ludz (New York: Harcourt, 2003).

[3] Рахел Антония Фридерике Варнхаген (1771–1833) е немска писателка, която в края на XVIII и началото на XIX век е домакин на един от най-известните салони в Европа.

[4] Вж. също стандартната биография: Elisabeth Young-Bruehl, Hannah Arendt: For the Love of the World [Хана Аренд: За любовта към света] (New Haven: Yale University Press, 1982).

[5] В записа „Arendt, Hannah (1906-)“ невярно е посочено, че в книгата Айхман в Йерусалим тя е твърдяла, между другото, че „жертвите са били отчасти отговорни за клането с това, че не са успели да окажат съпротива“. Никъде в книгата тя не изказва това твърдение.

[6] Добър, но в никакъв случай изчерпателен подбор може да се намери в Ron H. Feldman, editor, The Jew as Pariah: Jewish Identity and Politics in the Modern Age (New York: Grove Press, 1978), есета, написани от Аренд между 1942 и 1966 г. В него са включени и някои от писмата ѝ до редактори след публикуването на Айхман в Йерусалим, както и известната ѝ размяна на писма по повод на книгата с Гершом Шолем

[7] “Zionism Reconsidered,” Menorah Journal, vol. 23, no. 2 (October-December, 1945), p. 172.

 

Източник

 

Амос Елон е израелски писател и журналист. Заедно със семейството си се заселва в Йерусалим през 1928 г. Дълги години е дописник на вестник „Хаарец“. Кореспондент в редица страни, между които Унгария, Франция, Съединените американски щати, Западна Германия. Съдейства на пацифисткото движение „Мир сега“. Отличава се с определено позитивно отношение към следвоенна Германия.

Pin It

Прочетете още...

Рапсодия в кафяво

Орхан Тахир 23 Фев, 2012 Hits: 29775
Ако приемем, че отношението към малцинствата…

Недоволство 2.0

Георги Деянов 30 Юли, 2012 Hits: 12062
Недоволството този път е различно. Целта не…