Скитникът е роден в гардеробния отдел на студио „Кийстоун“ в Лос Анджелис. Годината е 1914, а Чарли Чаплин е двадесет и четири годишен актьор на договор. Кийстоун е известен със своите шантави комедии, а пантомимата е по-скоро комичният жанр на Чаплин. Отначало никой не е сигурен какво да прави с него. Един ден шефът на студиото Мак Сенет усеща, че една сцена, която снимат, се нуждае от комичност. Чаплин се оказва наблизо. Сенет му заповядва да си сложи комедиен грим – „всичко ще свърши работа“.
По пътя към гардероба Чаплин решава, че всичко, което носи, трябва да е в противоречие: палто и шапка, които са твърде малки, панталони и обувки, които са твърде големи. Тъй като героят не трябва да е млад, той добавя мустачки – много малки, за да не скриват изражението му. Изиграва сцената, Сенет я харесва – и така Скитникът започва блестящата си кариера.
В най-ранните филми за Скитника – Странното положение на Мейбъл (седемнадесет минути) и Детски автомобилни състезания във Венеция (около шест минути), героят на Скитника е досаден и разрушителен. Той пуши и пие. (Понякога Чаплин на водевилната сцена играе пияница.) Но героят е популярен и след като Чаплин добавя своеобразно-поетичен елемент на Пиеро, се появява Скитникът, какъвто го познаваме.
„Знаете, че този човек е многолик“, обяснява Чаплин героя си на Сенет, „скитник, джентълмен, поет, мечтател, самотен човек, който винаги се надява на романтика и приключения. Той иска да ви накара да повярвате, че е учен, музикант, херцог, играч на поло.“ Накратко, Скитникът е човек от всички времена, а неговият създател се превръща, за своя не съвсем щастлива изненада, в обект на фенска истерия, равна с онази на Рудолф Валентино.
Скоро Чаплин пише и режисира всички свои филми, както прави до края на кариерата си. В епохата на нямото кино той прави десетки филми. През 1919 г. става съсобственик на разпространителска компания United Artists – заедно с Дъглас Феърбанкс (близък приятел), Мери Пикфорд и Д. У. Грифит. Построява собствено студио в Ла Бреа, където контролира всеки аспект на продукцията.
Финансира филмите си със собствени средства, което означава, че може да снима със собствено темпо и да прибира (след приспадане на таксата за разпространение) цялата печалба. Емигрант, прекарал голяма част от детството си в бедност, включително в лондонска работилница, и с най-добро четвъртокласно образование, Чаплин се превръща почти за една нощ в един от най-успешните режисьори в Холивуд. Тъй като още от самото начало киното е международна форма на изкуство, Скитникът превръща Чаплин в един от най-известните хора в света.
Серията му от неми филми продължава и в ерата на говорещите филми. Два от най-емблематичните неми филми, създавани някога – Светлините на града (1931 г.) и Модерни времена (1936 г.), са направени дълго след преминаването към звук. Чаплин залага на това, че все още има публика за неми филми. Освен това му е ясно, че щом Скитникът проговори, той ще престане да бъде вечен човек и ще се превърне в обикновен англичанин.
За много хора тези филми са въплъщение на едно характерно отношение към живота през ХХ век. „City Lights“ е името на издателството в Сан Франциско, което издава Вой (1956 г.) на Алън Гинсбърг и други дисидентски произведения; Модерни времена е името на интелектуалното списание, основано в Париж през 1945 г. от екзистенциалистите Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Скитникът е символична фигура по време на движението за свободно слово в Бъркли през 1960-те години и движението „Солидарност“ в Полша през 1980-те. Скитникът е символ на борбата на индивида срещу системата.
През 1940 г. Чаплин прави първия си говорещ филм – сатира на Хитлер и Мусолини, наречена Великият диктатор. Филмът е огромен хит. А след това небето се срива. Страната, или една много шумна част от нея, се обръща срещу него и в крайна сметка, след цяло десетилетие на критики и политически атаки, Чаплин напуска Съединените щати, осребрява американските си активи, купува си къща в Швейцария и не се връща в продължение на двадесет години.
Завръщането се случва едва през 1972 г., когато Чаплин е на осемдесет и две години и е вече доста слаб. Той се завръща, за да приеме почетен „Оскар“, и е посрещнат с дванадесетминутни овации, които се смятат за най-дългите в историята на тези награди. По това време обвиненията срещу него, които някога са били пагубни – за сексуална разкрепостеност и комунистически симпатии – са загубили по-голямата част от силата си.
И все пак, дори и за хората, които не са близо до времето, в което е настъпил репутационният му срив, сянката на старите обвинения си остава. Образът на човека Чаплин се е превърнал в почти обратната страна на образа на Скитника: свръхсексуален, стиснат, антиамерикански. Книгата на Скот Еймън Чарли Чаплин срещу Америка (Simon & Schuster) е опит да се обясни какво точно се е случило.
Историята не е нова. За съжаление, не е и стара. Както казва Еймън, тя „зловещо предсказва убийствения културен и политически живот на XXI век“. Чаплин е бил набелязан от еквивалента на социалните медии от средата на века – колумнистите на вестниците – както и от „използваната като оръжие“ правителствена агенция – ФБР.
Основните противници на Чаплин сред колумнистите – чиято аудитория в дните преди телевизията е била значително по-голяма от днешната аудитория на Fox News и MSNBC – са клюкари като Хеда Хопър и Уолтър Уинчел (който има и седмично радиопредаване, слушано от двадесет милиона души), както и антикомунистически огнемети като Уестбрук Пеглер и [телевизионният модератор] Ед Съливан, яростен враг на „подривните елементи“, преди да се окаже в ролята на човека, който представи Бийтълс на Америка. Непосредствената причина за изгнанието на Чаплин е отмяната на разрешението му за повторно влизане в страната от главния прокурор на Хари Труман, след като Чаплин е завел семейството си на пътуване в чужбина.
Книгата на Еймън е основно биография на Чаплин с акцент върху по-късната и по-нещастна половина от кариерата му. Тя е забавна за четене и добавя детайли към историята за впечатляващите перипетии в развитието на актьора. Еймън напълно симпатизира на Чаплин и доказва, че и ние трябва да бъдем такива. За алтернативна гледна точка вижте книгата на Кенет Лин Чарли Чаплин и неговите времена (1997 г.). Еймън не обсъжда Лин, но книгата му очевидно е замислена като опровержение.
Проблемите на Чаплин започват, странно, с Великият диктатор. Чаплин замисля проекта през 1938, една година преди началото на Втората световна война, и си го представя основно като отговор срещу нацистките гонения на евреите. Нацистите го набелязват като „неариец“ още от 1933 г. – годината, в която Хитлер идва на власт. В нацистката публикация „Евреите ви гледат“ е поместена фалшифицирана снимка на Чаплин, за когото се казва, че е „колкото скучен, толкова и отвратителен“. (Има слухове, че Чаплин е евреин, какъвто той почти сигурно не е бил. Чаплин вярва, че е от ромски произход – както и някои от внуците му, за които се съобщава, че правят документален филм по този въпрос).
Хората са отбелязвали приликата на Адолф Хитлер със Скитника и може би това е вдъхновило Чаплин да направи филм, в който се представя за Хитлер и едновременно с това играе еврейски бръснар, приличащ на Скитника, който е сбъркан с Фюрера. От патриотична гледна точка една сатира на фашизма би изглеждала неоспоримо, но през 1930-те години в Съединените щати цари изолационизъм, а в Обединеното кралство – отстъпчивост. Много американци, и то не само републиканците, искат страната да остане извън европейска война, а британците не искаха да предизвикват Хитлер. (Чаплин все още е британски гражданин.)
Още преди да започне продукцията на Великият диктатор, правителството на Невил Чембърлейн обявява, че ще забрани филма в Англия. През септември 1941 г., след като филмът е пуснат на екран в Съединените щати, Чаплин е призован от подкомисия на Конгреса, която го разследва за „провоенна пропаганда“. Нападението над Пърл Харбър три месеца по-късно прекратява това упражнение, но във Вашингтон започват да гледат на Чаплин с подозрение. ФБР, което го следи слабо, засилва наблюдението. Бюрото, което под ръководството на своя директор Дж. Едгар Хувър работи като нелегална агенция, пуска информация, до голяма степен неточна или непотвърдена, на приятелски настроени журналисти.
И тогава Чаплин прави подарък на своите критици. През 1942 г. в импровизирана реч пред Американския комитет за подпомагане на руската война в Сан Франциско той призовава за откриване на втори фронт във войната в Европа. Германия и Съветският съюз са подписали пакт за ненападение през 1939 г., точно преди Германия да нападне Полша, но двадесет и два месеца по-късно, за голямо учудване на Сталин, Германия нахлува в Съветския съюз. Нахлуването се оказва фатална грешка, но изходът дълго време е под въпрос. Вермахтът се приближава на двадесетина километра от Москва. Сталин моли съюзниците да нападнат Германия от запад, но те изчакват чак до Деня „D“, 6 юни 1944 г. Ето защо през 1942 г. призивът за втори фронт може да се тълкува не като антифашистки, а като прокомунистически. Много американци са щастливи да гледат как нацистите и комунистите се изтребват взаимно.
Критикуван за речта си в Сан Франциско, Чаплин не отстъпва. Той изнася още речи, в които казва неща като: „Не съм комунист, но с гордост мога да кажа, че се чувствам доста прокомунистически. Не искам радикална промяна. Искам еволюционна промяна. Не искам да се връщам към дните на суровия индивидуализъм“.
Подобно на повечето автори, които са разглеждали въпроса, Аймън стига до заключението, че Чаплин не е бил комунист. Това означава, че той никога не е бил член на Американската комунистическа партия. Това обаче не означава, че е бил антикомунист. Той просто не е вярвал в групи или политически партии и никога не се е присъединявал към някоя от тях. Ето защо, както многократно е казвал, не е станал американски гражданин. Политиката му не е била идеологически оцветена. Тя е политика на мир и разбирателство, помощ за малкия човек, международно сътрудничество – с други думи, както тогава, така и сега, почти като политиката на Холивуд. Без да се интересува по един или друг начин от комунизма като идеология, Чаплин не може да разбере защо Съединените щати не желаят да открият втори фронт, за да подкрепят един съюзник и да сложат край на едно зло. Ако комунистите се борят срещу Хитлер, той е за комунистите.
Забележките на Чаплин „Чувствам се доста прокомунистически“ могат да се приемат като неумело изразено изповядване на либерализма на Новия курс. Но колумнистите се нахвърлят върху него. Уестбрук Пеглър обвинява Чаплин, че „след години на хитроумно преструване, когато откритото изповядване на политическата му вяра би навредило на бизнеса, сега, когато има всички необходими пари и е загубил връзката си с публиката, откровено се е съюзил с прокомунистическите актьори и сценаристи в театъра и киното... Бих искал да знам защо на Чарли Чаплин е било позволено да остане в Съединените щати около четиридесет години, без да стане гражданин.“ Това ще бъде дясната линия по отношение на Чаплин през следващите десет години.
Може би Чаплин би могъл да оцелее след нападението. В крайна сметка възгледите му не се различават съществено от онези на Франклин Д. Рузвелт (който го е насърчил да направи Великият диктатор). Двама от синовете на Чаплин се записват в армията и участват в бойните действия през Втората световна война. Чаплин обича Америка, няма причина да не я обича. Той просто мрази национализма. Смята, че той е ирационален и разединяващ, и избира да бъде човек без държава, а следователно гражданин на всички страни. Също като киното. Проблемът е в това, че „всички страни“ не разполагат с преса.
А след това, по колосално лошо съвпадение, Чаплин се забърка в секс скандал, докато се случва всичко това. Еймън го нарича „най-катастрофалният епизод от живота на Чарли Чаплин в зряла възраст“. Ако това се беше случило на Ерол Флин или на друга подобна мъжка звезда, скандалът можеше да е с незначителни последици или дори да е плюс за репутацията му. Но Чарли Чаплин не е Ерол Флин. Чарли Чаплин е Скитникът. Това е все едно [съвременният комик] Пий-Уи Херман да бъде арестуван в порнографски киносалон. То накърнява марката.
Чаплин се представя като дребен човек, също както и Скитника – ефект, който той съзнателно подсилва, като кани много по-едри актьори за тежките роли в своите филми. Но Аймън посочва, че Чаплин е бил висок 1,68 (Уикипедия твърди друго, но не с много), което го прави по-висок от други двама мъже със сходна културна известност и сексуална слава: Пабло Пикасо, който е бил 1,62, и Жан-Пол Сартр, който е бил 1,52. (Тримата се срещат на вечеря в Париж през 1952 г.; твърди се, че Пикасо е посрещнал Чаплин и Сартр с възгласа „Трима малки мъже!“. Айман не разказва тази история и тя вероятно е апокрифна. Във всеки случай Пикасо и Чаплин не са се разбирали.)
Освен това актьорът много малко приличаше на героя си. Чаплин е поразително красив и жените го харесват. Бил е женен три пъти, а по време на браковете и около тях е имал връзки с някои от филмовите богини на епохата, включително Пола Негри, Хеди Ламар и Марион Дейвис, която е била любовница и на Уилям Рандолф Хърст.
Роденият във Великобритания журналист Алистър Кук, много по-късно незабравим водещ на поредицата „Театър на шедьоврите“ по PBS, се запознава с Чаплин през 1933 г., когато Кук е млад мъж. Чаплин го харесва и двамата прекарват известно време заедно. „Предполагам, чер винаги бих се почувствал запленен от това лице“, пише Кук в мемоарите си за Чаплин: „черти, равномерно изваяни в чувствена цялост, силни и красиви отвъд всякакво предположение, което бихте могли да направите, ако мислено премахнете черните полумесеци на веждите и комичните мустаци.... Да видиш Чаплин за първи път беше по-любопитно удоволствие от това да потвърдиш на живо екранния образ на който и да е друг актьор.“
Светът не се интересуваше от неформалните връзки. Филмовите звезди се занимават с това да общуват с други красиви хора. Нещото, което повдига веждите на света, е възрастта на жените, за които Чаплин се жени: Милдред Харис, която е на седемнадесет години (Чаплин е на двадесет и девет); Лита Грей, която е на шестнадесет (Чаплин е на тридесет и пет); и Уна О’Нийл [дъщеря на драматурга Юджин О’Нийл], която е на осемнадесет (Чаплин е на петдесет и четири). Както Харис, така и Грей са забременели или са твърдели, че са забременели, преди Чаплин да се ожени за тях. (Чаплин има продължителна връзка също и с Полет Годар, негова колежка от филмите Модерни времена и Великият диктатор, но не е ясно дали някога са били официално женени).
Чаплин не е бил развратник в смисъла на мъж, който спи с когото му падне или ловува жени. Той е бил сексуално свободен в смисъл, че е вярвал, че личният му живот е негова работа и не е нужно да се отчита пред ничий морален кодекс. На практика Чаплин е бил романтик. Влюбвал се е в жените на живота си и понякога е бил неспособен да види кога една жена не е човекът, за когото я е вземал.
Такъв случай е Джоан Бери (понякога „Бари“; това е измислено име). Чаплин се запознава с нея през 1941 г., когато тя е на около двадесет и една години и иска да се снима в киното. Тя вече е имала връзки с други богати мъже, по-специално с петролния магнат Джей Пол Гети (сред чиито пет съпруги има и три тийнейджърки). Чаплин я включва в списъка на студиото, което е един от начините да подкрепя хората, които харесва, и я изпраща в актьорско училище. Бери се влюбва в Чаплин, докато продължава да се среща с други свои партньори. Аферата продължава и през 1942 г. – годината, в която Чаплин я качва на влак за Ню Йорк – действие, надлежно докладвано от ФБР като възможно „нарушение на закона за забрана на придвижване на бели робини“.
Изглежда, че Бери е била нестабилна личност, а различните мнения на биографите за аферата зависят отчасти от това дали смятат, че нейният разказ е по-достоверен от онзи на Чаплин. Тук има истински проблем с доказателствата, тъй като никой от двамата не се е опитвал/а да бъде незаинтересован/а. Нито пък ФБР.
Наричането на Бери нестабилна може да изглежда сексистко, но е безспорно, че тя е била арестувана неведнъж за кражба от магазини, че е имала сериозни проблеми с алкохола и че по-късно е прекарала единадесет години в държавна психиатрична клиника в Сан Бернардино. Също така е безспорно, че когато Чаплин се опитва да прекрати връзката, след около година тя нахлува в дома му с пистолет. Той ѝ дава пари, за да напусне града. Скоро след това тя отива при Хеда Хопър и ѝ казва, че е бременна с детето на Чаплин.
Изглежда, че приятели са предупредили Чаплин, че Бери е проблем, но той не се е вслушал. Чаплин е бил хитър човек. Обикновено е знаел е как да се погрижи за себе си. Как тогава да се обясни наивността му в този случай? Аймън се позовава на свидетелства на хора, които са познавали актьора добре и са се опитали да анализират психологията му, и това е увлекателно четиво – Чаплин е бил сложен характер. Едно от обясненията за романтичното късогледство може да бъде, че Чаплин е бил изпълнител, който е прекарал по-голямата част от живота си сред изпълнители. И двамата му родители са били артисти в мюзикхола, а той е бил на сцената или пред камера почти непрекъснато, откакто е навършил десет години. Да бъдеш изпълнител означава не само, че другите хора не могат да разберат дали наистина мислиш това, което казваш. Това означава също, че и сам той не може да разбере. Когато съблазнява жените, той съблазнява и себе си.
По-късно Чаплин казва, че единствената жена в живота му, която не е обичал, е била втората му съпруга Лита Грей. Разводът им през 1927 г., след тригодишен брак, е грозен и изключително скъп за Чаплин. В съдебните документи Грей твърди, че Чаплин е „подканвал, настоявал и изисквал от ищцата да се подчинява, да извършва такива действия и неща за задоволяване на споменатите ненормални, неестествени, извратени и дегенеративни сексуални желания на ответника, които са твърде отвратителни, неприлични и неморални, за да бъдат изложени в тази жалба“. (Изглежда, че неописуемото деяние е било фелацио.) Това може да е било шаблон на бракоразводния съд, но е било вписано в публичен документ и Аймън казва, че той е бил „продаван по ъглите на улиците като еротичен шлагер за масите“. Той подготвя почвата за процесите срещу Бери.
Първият от тях, състоял се през 1944 г., е федерално обвинение срещу Чаплин по Закона „Ман“, основано на събрани от ФБР сведения за пътуването на Бери до Ню Йорк. Законът „Ман“ е това, за което намеква фразата „трафик на бели роби“ в доклада на ФБР. Той обявява за федерално престъпление пренасянето на жена през границите на щата с цел проституция, разврат или други неморални цели – включително и секс между лица, които не са сключили брак. Тъй като подобни сделки се случват всеки ден в нашата велика страна, наказателното преследване по закона „Ман“ е изключително селективно. Той може да се използва за осъждане на лица, които властите считат за нежелани по други причини.
Две известни присъди по закона „Ман“ са срещу чернокожия боксьор Джак Джонсън през 1913 г. (той беше помилван през 2018 г. от президента Тръмп, което може би накара Тръмп да изглежда просветен, но не направи особено много за Джонсън), както и на чернокожия (почакайте малко, има ли тук някакъв шаблон?) музикант Чък Бери през 1961 г. Бери прекарва двадесет месеца в затвора в момент, в който би трябвало да е на върха на кариерата си. Законът е изменен, но все още е в сила. По силата на закона „Ман“ през 2021 г. Гислайн Максуел, сводницата на Джефри Епщайн, беше осъдена на двадесет години.
В случая с Чаплин позицията на правителството е абсурдна. Чаплин се е срещнал с Бери в Ню Йорк, както било планирано, и двамата са правили секс в хотел „Уолдорф“. След това той плаща за обратното ѝ пътуване. Тъй като Чаплин и Бери вече са спали заедно в Лос Анджелис, е трудно да се твърди, че пътуването с влак през границите на щата прави секса в Ню Йорк неморален, докато сексът в Лос Анджелис не е. Чаплин е оправдан, но едва след като много от мръсното бельо е изкарано наяве.
Другият съдебен процес е дело за бащинство, заведено от майката на Бери през 1943 г. Малко след завеждането на делото Чаплин се жени за осемнайсетгодишната Уна О’Нийл – което при тези обстоятелства изобщо не изглежда добре. Доказателствата на защитата включват кръвен тест, който доказва, че Чаплин не е баща на детето. (Това е обикновен кръвен тест, а не съвременният ДНК тест.) Но според калифорнийското законодателство кръвните тестове не са решаващи и делото стига до съд, където Чаплин е жестоко надигран. Адвокатът на Бери кара един лекар да признае, че кръвните тестове не са сто процента надеждни (малко неща в живота са такива), а в резюмето си той описва Чаплин като „стиснат, развратен пес.... Този човек блудства със същия апломб, с който средностатистическият мъж си поръчва бекон и яйца за закуска. Той е посивял стар мишелов… майстор в изкуството на съблазняването.“
Всъщност има два процеса за установяване на бащинство. В първия съдебните заседатели не успяват да постигнат споразумение, но при повторния процес гласуват с 11:1 гласа в полза на иска на Бери. (Това е гражданско дело.) Съдията осъжда Чаплин да ѝ плаща по пет хиляди долара плюс издръжка, докато дъщерята навърши двадесет и една години. За огромно раздразнение на Чаплин той е осъден да плати и хонорара на противниковия адвокат. През 1953 г. Бери пише писмо до адвоката на Чаплин, в което оттегля иска си за бащинство. По това време обаче Чаплин вече е напуснал страната.
Ситуацията, в която Чаплин се намира през 1940-те години е объркана, но не е неспасяема. Имало е някои изходи. Защо Чаплин не ги е използвал или не е могъл да ги използва, е една от загадките, оставени в края на книгата на Аймън.
Обвинението по закона „Ман“ очевидно е било политически мотивирано, а Чаплин е оправдан. Той е можел да уреди и делото за бащинство, преди то да стигне до съд. А дори и тогава, след неопределената позиция на съдебните заседатели, е трябвало да смени адвоката си. И накрая, изглежда ясно, че ако беше оспорил отнемането на разрешителното си за влизане в страната, Съединените щати нямаше да имат правно приложима причина да не го допускат. Той не е бил нито комунист, нито престъпник.
Но Чаплин не е имал голяма подкрепа по време на изпитанията си нито от страна на филмовата индустрия, нито от страна на либералите. Разказът на Еймън предполага, че що се отнася до Холивуд, липсата на подкрепа се е дължала на ревност. Мисля, че в това има нещо повече. Филмите са съвместна форма на изкуство, не само в творчески план – с различни хора, отговорни за костюмите, кастинга, дизайна на продукцията и т.н., чак до помощния персонал и гледачите на животни – но и във финансов план, с продуценти, разпространители и разпространители, които получават част от касовите приходи.
Чаплин, напротив, прави всичко сам. Финансира филмите си, пише сценариите им, пише музика, дори прави хореография. Повечето от актьорите и екипа са на заплата при него. Той дори е съсобственик на дистрибуторската си компания. Касовите приходи отиват директно в неговия джоб. Не е бил задължен на никого, но не е бил и незаменим. Загубата на студиото на Чаплин е имала незначително въздействие върху филмовия бизнес като бизнес.
Но защо Чаплин не е получил по-енергична подкрепа от страна на либералите? Неговата просъветска реторика със сигурност е подразнила хората през 1942 г., но Съветският съюз е съюзник на Америка и, както обича да казва Рузвелт, позовавайки се на една стара балканска поговорка, „По време на сериозна опасност ти е позволено да вървиш с дявола, докато не преминеш моста“. Напълно възможно е било Чаплин да бъде превърнат в символ на потискането на правото на свободно слово и инакомислие в епохата на Маккарти. А неговите възгледи всъщност са точно възгледите на повечето либерали – антивоенни, за толерантност, леко прогресивни. Той е богат и му харесва да бъде богат. Надали е бил революционер. Но отказва да стане антикомунист, а антикомунизмът е заложен в основата на либерализма от Студената война. До Виетнам това е лакмусовият тест. Той надделява над всички останали принципи. И на този тест Чаплин се проваля.
