„Неолиберализмът“ е наричан политическа ругатня и е обвиняван за почти всички наши социално-икономически болести – от банковите фалити и неравенството в доходите до икономиката на кратките задания[1] [the gig economy] и демагогския популизъм. Въпреки това в продължение на четиридесет години неолиберализмът беше основната икономическа доктрина на американското правителство. Това ли е причината да се озовем в настоящата криза?
„Нео“-то в неолиберализма всъщност е нещото, което е ретро в него. Това е объркващо, тъй като през 1930-те години терминът „либерален“ е присвоен от политици като Франклин Д. Рузвелт и започва да се възприема като обозначение на политически пакети като Новия курс, а по-късно и Великото общество. [Според това разбиране] либералите са хора, които вярват в използването на правителството за регулиране на бизнеса и за осигуряване на обществени блага – образование, жилища, язовири и магистрали, пенсии, медицински грижи, социални помощи и т.н. Те смятат, че колективното договаряне гарантира, че работниците ще могат да си позволят стоките, които икономиката произвежда.
Тези либерали от средата на века не са противници на капитализма и частното предприемачество. Напротив, те смятат, че държавните програми и силните профсъюзи правят капиталистическата икономика по-продуктивна и по-справедлива. Те искат да спасят капитализма от собствените му неуспехи и ексцесии. Днес наричаме тези хора прогресивни. (Десните ги наричат комунисти.)
В американския контекст неолиберализмът може да се разбира като реакция срещу либерализма от средата на века. Неолибералите смятат, че държавата трябва да играе по-малка роля в управлението на икономиката и задоволяването на обществените потребности, и се противопоставят на пречките пред свободния обмен на стоки и труд. Техният либерализъм, понякога самосъзнателно, е връщане към „класическия либерализъм“, който те свързват с Адам Смит и Джон Стюарт Мил: laissez-faire капитализъм и индивидуални свободи. Оттук и „ретрото“ на либерализма.
Етикетът „неолиберален“ се лепва на редица политически видове – от либертарианците, които са склонни да бъдат програмно антиправителствени, до новите демократи като Бил Клинтън, които приемат политическите цели на Новия курс и Голямото общество, но смятат, че има по-добри средства за постигането им. Повечето видове неолиберализъм се свеждат до термина „пазари“. Махнете от пътя планиращите и политиците и оставете пазарите да намерят решенията.
Научната литература за неолиберализма обикновено се фокусира или върху интелектуалната генеалогия на неолибералната мисъл (която започва, повече или по-малко, в Европа през 1930-те години), или върху политическата история на неолибералните политики (която започва през 1970-те години). Книгата на Наоми Орескес и Ерик М. Конуей „Големият мит: как американският бизнес ни научи да мразим правителството и да обичаме свободния пазар“ (Bloomsbury) добавя едно трето измерение към историята. В техния разказ неолиберализмът – те предпочитат термина „пазарен фундаментализъм“, който приписват на Джордж Сорос – представлява триумф на десетилетия лобиране в полза на бизнеса. Освен това те разказват интелектуалната и политическата история на неолиберализма, така че книгата им на практика представлява три истории, натрупани една върху друга. Това я прави много дебела.
Добре е да се знае историята на лобирането. Повечето гласоподаватели са много чувствителни към предположението, че някой може да им отнеме личната свобода, и именно срещу това ги предупреждава про-бизнес пропагандата от последните сто години. Пропагандата приема много форми – от учебници за колежи, финансирани от бизнес групи, до популярни забавления като поредицата от книги на Лора Инголс Уайлдър „Малката къща в прерията“, които преподават уроци за самодостатъчност. (Книгите са рекламирани като автобиографични, но Орескес и Конуей твърдят, че Уайлдър, с помощта на дъщеря си, напълно е изопачила фактите от семейната си история).
Безкрайно повтаряното послание на това лобиране, казват Орескес и Конуей, е, че икономическите и политическите свободи са неделими. Всяко ограничаване на първата е заплаха за втората. Това е „големият мит“ от заглавието на книгата и те ни показват в подробности как много хора са похарчили много време и пари, за да внушат тази идея на американската общественост. Книгата е огромно научно постижение, но авторите настояват, че тя не е просто „академична интервенция“, а има и политическа цел. Те смятат, че една от ролите на правителството е да коригира пазарните провали, но ако правителството е дискредитирано, как ще коригира това, което може би е най-големият пазарен провал: изменението на климата?
Орескес и Конуей предполагат, че можем да получим представа за това, с което ще се сблъскаме, ако погледнем към времето на пандемията. Изглежда, че милиони американци или не повярваха на това, което им казваха за COVID държавните служители, или смятаха мерките за обществено здраве като ваксините и задължителните маски за посегателство върху свободата им. (Имаше и известна истерия срещу ваксините.) Фантастично добре компенсираните професионални спортисти, чиито свободи се нарушават много малко, бяха сред най-лошите модели за подражание.
Сравнявайки американската реакция с тази на други страни, Орескес и Конуей предполагат, че четиридесет процента от смъртните случаи от КОВИД в тази страна биха могли да бъдат предотвратени, ако американците се доверяваха повече на науката, правителството и един на друг. Те смятат, че годините на охулване на науката (предмет на предишната им книга „Търговци на съмнения“) и антиправителствените послания са научили американците да не го правят. Сега, когато държавните служители предлагат политики за справяне с изменението на климата, на хората ще се казва: „Те искат да ви отнемат телевизорите“, и мнозина ще повярват.
Идеята за обвързване на икономическата свобода с политическата или на корпоративната свобода с личната не е измислена от лобисти. Това е основният принцип на основополагащите текстове на пазарния фундаментализъм – „Пътят към робството“ на Фридрих А. Хайек и „Капитализъм и свобода“ на Милтън Фридман. Хайек и Фридман са академични икономисти; и двамата са удостоени с Нобелова награда, съответно през 1974 и 1976 г. Но известните им книги не са академични. Те са полемични, с много твърдения и малко доказателства. Въпреки това и двете книги си остават в оборот. Те очевидно натискат някои бутони.
Хайек пише „Пътят към робството“ по време на Втората световна война. Той живее в Англия, след като емигрира от Австрия, за да заеме позиция в Лондонската школа по икономика, и книгата му излиза там през 1944 г. Ако погледнете назад към най-новата световна история през 1944 г., какво бихте видели? Срив на фондовата борса, световна депресия и възход на две мощни тоталитарни държави, които, ако Хитлер не беше направил грешката да нахлуе в Съветския съюз, можеха да разделят Европа помежду си в продължение на много поколения. Може би щяхте да стигнете до заключението, че дори Германия да е окончателно победена и Съветският съюз да е върнат в границите си, капитализмът на свободния пазар и либералната демокрация са изживели своя ден.
Хайек смята, че хората в Англия са направили точно това заключение – тоест, че е необходимо някакво държавно управление на икономиката, за да се предотврати нов срив. Те може и да не смятат, че това означава да се откажат от свободата си, но Хайек ги предупреждава, че това е фатална грешка. Той посвещава книгата на „социалистите от всички партии“. Той смята, че централното планиране, дори когато се осъществява от [демократично] избрано правителство, е вид диктатура. Според него на хората не трябва да се казва какво да правят със собствеността си, а „това, което нашето поколение забрави, е, че системата на частната собственост е най-важната гаранция за свобода не само за тези, които притежават собственост, но едва ли не и за тези, които не я притежават“.
Хайек признава, че има неща, които могат да правят правителствата, но не и частните субекти. Вероятно са необходими закони и съдилища, за да се защитят правата на собственост и да се наложат договорите; необходима е армия и някаква форма на пари. Съществуват и обществени нужди, които частните предприятия не могат да задоволят по изгоден или ефективен начин. Орескес и Конуей ни казват, че Хайек „не е бил толкова враждебно настроен към програмите за социално подпомагане, колкото често се твърди“.
Но Хайек излага класическия аргумент за „хлъзгавия път“. Планирането е нещо, което се извършва отгоре надолу и изисква централизирана власт, а независимо от мотивите на тази власт, тя неизбежно преминава в тоталитаризъм. „От светия и всеотдаен идеалист до фанатика често има само една крачка“, както се изразява той. Вярва, че социализмът унищожава това, което смята за основен принцип на западната цивилизация: индивидуализма. Държавата на благоденствието може да осигури на хората жилище и храна, но цената е екзистенциална. Не само, че хората ще загубят свободата си – вече няма и да им пука за нея.
„Пътят към робството“ е написана във време на геополитическа несигурност. Възможността за тоталитарно бъдеще, въпросът „Може ли това да се случи тук?“, обсебва много интелектуалци – включително Карл Попър, Хана Аренд, Исая Бърлин и Джордж Оруел, който рецензира книгата. Хайек е „вероятно прав, като казва, че в тази страна интелектуалците са по-тоталитарно настроени от обикновените хора“, пише Оруел. „Но той не вижда или не иска да признае, че за огромната маса хора връщането към ‚свободната‘ конкуренция означава тирания, вероятно по-лоша, защото още по-безотговорна, от страна на държавата.“ Ню Йорк Таймс нарича „Пътят към робството“ „една от най-важните книги на нашето поколение“. Тя говори за своя момент.
От друга страна, книгата на Фридман изглежда почти комично погрешна в появата си. Той я публикува през 1962 г., в разгара на това, което икономистът Робърт Лекачман, в една широко четена книга, публикувана през 1966 г., нарича „епохата на Кейнс“. Правителствените програми се възприемат като изключително важни за стимулиране на растежа и поддържане на „съвкупното търсене“. Ако хората престанат да потребяват, компаниите спират да произвеждат, работниците биват съкращавани и т.н. Това се приема като [задължителна] поука от Голямата депресия и Новия курс: необходима е повече държавна намеса, а не по-малко.
В Обединеното кралство следвоенното лейбъристко правителство, както се опасява Хайек, национализира ключови отрасли и създава Националната здравна служба – „социализирана медицина“, както я наричат противниците ѝ. В Съединените щати правителствените програми като „Социално осигуряване“ и „Законът за пенсионерите“ се радват на огромна популярност и се приемат закони за огромни разходи. Законът от 1956 г. за националните и междущатските пътища за отбрана разрешава изграждането на междущатската магистрална система, което улеснява междущатската търговия и намалява транспортните разходи. Законът за образованието в областта на националната отбрана от 1958 г. насочва федерални средства към образованието. През 1964 г. Конгресът забранява расовата и половата дискриминация в областта на заетостта. Година по-късно той създава Medicare и Medicaid. Между 1950 и 1962 г. държавните разходи нарастват повече от два пъти. В същото време най-високата данъчна ставка в САЩ и Обединеното кралство е близо деветдесет процента.
Това е кошмарът на неолибералите – и все пак между 1950 и 1973 г. световният БНП нараства с най-бързия темп в историята. В Съединените щати и Западна Европа се наблюдават забележително високи темпове на растеж и ниски нива на имуществено неравенство – всъщност най-ниските навсякъде и по всяко време. През 1959 г. равнището на бедност в Съединените щати е двадесет и два процента, а през 1973 г. – единадесет процента. Това е и период на „освобождение“. Хората се чувстват свободни, проявяват свободата си и искат повече от нея. От тях не се очаква да се чувстват по този начин. Те трябва да бъдат пасивни и зависими. Времето не изглежда особено благоприятно за извършване на пълна атака срещу правителството.
И все пак Фридман пише точно такава книга и не се притеснява от ударите. „Капитализъм и свобода“ започва с презрителен отговор на Встъпителната президентска реч на Джон Кенеди. „Патерналистичното ‚какво може да направи за теб твоята страна‘[2], пише Фридман, „предполага, че правителството е покровител, а гражданинът – подопечен – един възглед, който е в противоречие с вярата на свободния човек в собствената му отговорност за собствената му съдба.“ (Разбира се, Кенеди беше казал, че американците не трябва да питат какво може да направи страната им за тях. Но това не е важно. Това е такъв тип книга.)
Фридман предоставя списък с нещата, срещу които се е противопоставял: контрол на наемите, закони за минималната работна заплата, банково регулиране, Федералната комисия по комуникациите, програмата за социално осигуряване, изискванията за професионално лицензиране, „така наречените“ общински жилища, военната повинност, публично управляваните платени пътища и националните паркове. По-нататък в книгата той се обявява срещу антидискриминационните закони (които сравнява с Нюрнбергските закони на нацистите: ако правителството може да ти каже кого не трябва да дискриминираш, то може да ти каже и кого трябва да дискриминираш), профсъюзите (антиконкурентни монополи), държавните училища (където данъкоплатците са принудени да финансират курсове по „плетене на кошници“) и прогресивния данък върху доходите. Той твърди, че данъкът върху наследството не е по-справедлив, отколкото би бил данъкът върху талантите. И наследството, и талантът са случайности по рождение. Защо е справедливо да се облага първото, а не второто?
Много от нещата в книгата на Фридман повтарят тези на Хайек. (От 1950 до 1972 г. и двамата преподават в Чикагския университет – Фридман в икономическия факултет, а Хайек в Комитета по социална мисъл.) „Едно общество, което е социалистическо, не може да бъде демократично, в смисъл да гарантира индивидуалната свобода“, казва Фридман. А също и: „Икономическата свобода е … незаменимо средство за постигане на политическа свобода“.
Подобно на Хайек, Фридман изтъква загубата на индивидуализма. Да, признава той, правителствените програми и регулации могат да подобрят качеството на живот и да повишат нивото на изпълнение на социалните услуги на местно ниво, но в този процес те „ще заменят прогреса със стагнация“ и „ще заместят еднообразната посредственост с разнообразието, необходимо за експериментирането, което може да изведе утрешните изоставащи над днешното средно ниво“.
По същество „Капитализъм и свобода“ е аргумент в полза на приватизацията. Свободният пазар е ценова система: той изравнява търсенето и предлагането и определя съответстващата на стоките и услугите цена. Ако държавата иска да навлезе в бизнеса, да речем, с пенсионни обезщетения, тя трябва да се конкурира при равни условия с конкурентните доставчици. Трябва да има пазар на пенсионните планове. Хората трябва да са свободни да изберат един от тях и също толкова свободни да не изберат нито един.
Фридман има някои гениални идеи за начините за използване на пазарния подход – например да се позволи на инвеститорите да плащат университетско обучение в замяна на процент от бъдещите приходи на студента. Той смята, че образователната сегрегация може да бъде поправена чрез система от ваучери, която позволява на родителите да избират в кое училище да изпращат децата си.
„Как тази радикална и невероятна книга – което означава, че не е достоверна – се продава толкова добре?“ питат Орескес и Конуей. И това е така: половин милион екземпляра, преведени на осемнадесет езика. Една от причините е рекламната енергия на Фридман. Той се превръща в един от най-изтъкнатите обществени интелектуалци на деня. Пише колонка за Newsweek, а между 1966 и 1984 г. публикува повече от четиристотин публикации. През 1980 г. заедно със съпругата си Роуз създава телевизионна програма в десет части, наречена „Свободен да избираш“, излъчвана по PBS.
В един от епизодите той обяснява как се появява моливът. Материалите – дърво, графит, каучук, метал – се произвеждат независимо едни от други, в страни от цял свят. Как те се обединяват, за да се получи моливът? „Не е имало комисар, който да изпраща заповеди от някакъв централен офис“, казва Фридман и размахва молив. „Това е магията на ценовата система.“ Зрителите му може и да не са напълно сигурни какво точно представлява „ценовата система“, но това е страхотно шоу и разказ. И те знаят какво е комисар. Никой не харесва комисарите.
Друга причина, поради която книгата на Фридман оцелява в епохата на Кейнс, е, че Чикагският икономически факултет се утвърждава в академичния свят. По времето на Фридман няколко тамошни преподаватели също ще получат Нобелови награди, включително Джордж Стиглър и Гари Бекер, чиито възгледи са близки до тези на Фридман. Появява се нещо, наречено Чикагска школа, определяна като интелектуалната сила, стояща зад микроикономическия подход към социалните науки, който обяснява голяма част от поведението с термините на „цената“ (една от книгите на Бекер се нарича „Икономическият подход към човешкото поведение“), както и движението за право и икономика в юриспруденцията. Този труд не е пропаганда, но, както казват Орескес и Конуей, той придава интелектуална достоверност на пропагандата в полза на бизнеса.
Чикагската школа има своя баща-основател: Адам Смит. Фридман имаше вратовръзка с образа на Адам Смит, а Стиглър носеше тениска с Адам Смит. Както обяснява Глори М. Лиу в своята история на възприемането на Смит в Съединените щати, „Америка на Адам Смит“ (Princeton), чикагците „преосмислиха Смит като оригиналния автор на ценовия механизъм“. Това включва изрязване на онези части от мисленето на Смит, които не отговарят на тезата. „Личният интерес“ и „невидимата ръка“, казва Лиу, започват да означават „цял един начин на мислене за обществото като организирано чрез естествените, автоматични и самогенериращи се действия на отделните икономически субекти“.
Орескес и Конуей са съгласни. Те посочват, че когато Стиглър издава съкратено издание на „Богатството на народите“ през 1950-те години, той пропуска повечето от пасажите, в които Смит се застъпва за регулиране на отраслите, в които безконтролното преследване на личния интерес може да причини социална вреда. Банковото дело е един от тях. Това, което Орескес и Конуей наричат „американизация“ на Адам Смит, го свежда до тропа на невидимата ръка.
Всъщност фразата „невидима ръка“ се появява само веднъж в хилядите страници на „Богатството на народите“. Смит използва метафората, за да характеризира средствата, чрез които един акт на търсене на печалба от личен интерес може да послужи на социално благо. (Тази идея вече е изложена в „Баснята за пчелите“ на Бърнард Мандевил, публикувана през 1714 г.) Книгата на Смит, публикувана през 1776 г., има за цел да се противопостави на преобладаващата във Великобритания през XVIII в. икономическа стратегия – националистическата и протекционистична система на меркантилизма, като обясни как свободната търговия и разделението на труда създават повече национално богатство. Той пише преди да е започнала индустриалната революция и да се е наложила модерната концепция за капитализма. Анахронизъм е да го четем така, сякаш той се противопоставя на Кейнс.
Стиглър нарича „Богатството на народите“ „огромен дворец, издигнат върху гранита на личния интерес“. Но Смит не е смятал, че пазарите винаги се саморегулират, нито пък че хората винаги се ръководят от личен интерес. Първото изречение на другия му голям труд, „Теория на моралните чувства“, гласи: „Колкото и егоистичен да е човекът, очевидно в природата му има някои принципи, които го карат да се интересува от съдбата на другите и правят щастието им необходимо за него, макар че той не получава нищо от него, освен удоволствието да го види.“ (Бекер би могъл да нарече това „цена в сянка“. Има някои неща, които карат хората да се чувстват по-добре или по-зле със себе си, и тези чувства се включват в цената на стоката или услугата, която купуват. За икономиста на свободния пазар цената винаги е правилна.)
Истинската причина за победата на пазарния фундаментализъм не е, че той е спечелил войната на идеите. Причината е, че приключва следвоенният бум. В началото на седемдесетте години икономиката започва да се влошава с петролното ембарго и рецесията от 1973-74 г., по време на която борсовият индекс Dow губи 45% от стойността си. Вземането на пари назаем става прекалено скъпо. Към 1980 г. основният лихвен процент, който банките налагат на най-кредитоспособните си клиенти, надхвърля двадесет процента (през 1950 г. е бил 2,25 процента), а инфлацията е около четиринадесет процента. Равнището на безработица се покачва от 3,5% през 1969 г. до 10,8% през 1982 г. Американската икономика затъва в „стагфлация“: висока инфлация и нисък растеж.
Никсън, Форд, Картър – изглежда, че никоя администрация не знае как да спре кървенето. Държавните разходи и високите пределни данъчни ставки, които изглежда са работели добре през шестдесетте години, сега изглеждат като пречка за възстановяването. Подходът на Чикагската школа набира популярност. Въпреки това, както посочва историкът Даниел Т. Роджърс в своята интелектуална история на периода „Епоха на разлома“, „загадката на епохата не е в това, че икономическите концепции са се преместили в центъра на социалните дебати; тя е в това, че една толкова абстрактна и идеализирана идея за ефективно пазарно действие е възникнала на фона на толкова много реални пазарни несъвършенства“.
Помага и фактът, че през 1980 г. за президент е избран истински вярващ човек. Роналд Рейгън се е приобщил към теологията на свободния пазар през годините, които прекарва като говорител на General Electric от 1954 до 1962 г., като не само води телевизионната програма „Театър на General Electric“, излъчвана всяка неделя в най-гледаното време по CBS, но и проповядва Евангелието на свободното предприемачество и магията на пазарите на работниците в заводите на G.E. в цялата страна. „Правителството не е решение на нашия проблем“, казва той в своята встъпителна реч. „Проблемът е в правителството.“ Това са изречения, които авторите на „Пътят към робството“ и „Капитализъм и свобода“ доживяват да чуят. При управлението на Маргарет Тачър Обединеното кралство предприема паралелна ревизия на икономиката на социалната държава (по-груба, тъй като Тачър има какво да отменя).
Едно от първите неща, които Рейгън прави като президент, е да разбие профсъюза на ръководителите на полети, чиито членове, федерални служители, са започнали стачка. Той уволнява стачкуващите и профсъюзът е десертифициран. И все пак, въпреки че про-пазарният дух на Рейгън е силен, политическата му плът е слаба. Той приема най-голямото увеличение на данъците в мирно време в американската история, не успява да премахне нито една голяма правителствена агенция и увеличава държавния дълг с близо два трилиона [в европейското броене – билиона] долара. Но той насажда в съзнанието на електората идеята, че свободата на бизнеса е лична свобода. През 1988 г. той връчва на Милтън Фридман президентския медал на свободата.
Както посочват Орескес и Конуей, дерегулацията всъщност започва при Джими Картър, предшественика на Рейгън. Картър, понякога с подкрепата на архилиберала Едуард М. Кенеди, дерегулира авиокомпаниите, железниците и автомобилния транспорт. Дерегулацията продължава и след избирането на Клинтън през 1992 г. „Ерата на голямото правителство приключи“, обявява той. „Самостоятелността и работата в екип не са противоположни добродетели – трябва да имаме и двете.“ В Обединеното кралство правителството на Тони Блеър възприема същия подход. Заедно Блеър и Клинтън насърчават неолибералния подход към международната търговия, началото на това, което сега наричаме глобализация.
През 1993 г. Конгресът ратифицира Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA). През 1996 г. той приема Закона за телекомуникациите, с който се отваря бизнесът в областта на комуникациите. А през 1999 г. отменя част от Закона Глас-Стийгъл – закон от епохата на депресията, който забранява на търговските банки да се обединяват с фирми за ценни книжа (образувайки „инвестиционни банки“).
Тези политики са предприети с убеждението, че освобождаването на пазарите увеличава производителността и конкуренцията, намалявайки цените, и че пазарите се регулират сами по-ефективно, отколкото могат да го направят администраторите. Но някои от непредвидените им ефекти могат да се усетят и днес. NAFTA имаше нетно положително въздействие върху икономиките на подписалите я страни – Канада, Мексико и Съединените щати, но също така улесни американските производители да преместят заводите си в Мексико, където трудът е по-евтин, нанасяйки сериозни социални и икономически щети на някои райони на САЩ. Вероятно много от избирателите на Тръмп са хора или деца на хора, чийто живот и общности са били нарушени от NAFTA.
Законът за далекосъобщенията включва клауза, раздел 230, която освобождава уеб операторите от отговорност за съдържания, публикувани на техните сайтове, които са били създадени от трети страни. Последиците са добре известни. Отслабването на закона Глас-Стийгъл, заедно с облекчаването на банковия надзор от страна на председателя на Федералния резерв Алън Грийнспан, е виновно за финансовата криза от 2008 г. и последвалата я Голяма рецесия – криза, която по оценки на Орескес и Конуей струва на обществото двадесет и три трилиона долара.
Въпреки това неолибералната епоха едва ли е била триумф за подхода на Фридман. Като цяло пропазарните политики са смесени с държавно финансиране и правителствени указания. Клинтън може и да се е придържал към много неолиберални принципи, но една от първите инициативи, които администрацията му предприе, беше реформа на здравната система, при която правителството трябваше да даде на всеки гражданин „здравна карта за сигурност“ – което звучи много като социализирана медицина.
Както NAFTA, така и Законът за телекомуникациите съдържат множество регулаторни изисквания. Правителството контролира начина, по който се извършва бизнесът, а не просто се отдръпва. Както при свободата на словото и свободата на вероизповеданието, държавата е тази, която създава социалното пространство, в което може да се упражнява икономическата свобода. Без правителство се намираме в естествено състояние, в което норма е принудата, а не свободата.
В „Големият мит“ има едно странно сляпо петно. Авторите са изчерпателни в развенчаването на фундаменталисткия възглед за „магията на пазара“ (макар че не е трудно фундаментализмите да бъдат развенчани, а и много от критиките им са познати). Но това, което особено ги затруднява, е приравняването, което пропагандистите на бизнеса правят между свободните пазари и политическите свободи – „твърдението, че Америка е основана на три основни, взаимозависими принципа: представителна демокрация, политическа свобода и свободно предприемачество“. Орескес и Конуей наричат това „измислено твърдение“. Дали наистина е така?
Както те посочват, в Конституцията не се споменава свободното предприемачество. Но има споменаване на собствеността, а почти всяко предизвикателство срещу държавната намеса в икономиката се основава на концепцията за правото на собственост. Създателите на Конституцията са били много чувствителни към този въпрос. Те не само са направили концепцията за частната собственост съвместима с концепцията за политическите права; те са превърнали самата собственост в политическо право. И обратното: правата са лична собственост. „Както се казва, че човек има право на своя собственост“, пише Джеймс Мадисън, „така може да се каже, че той има собственост и върху своите права“.
Така Петата поправка предвижда, че „никой не може да бъде лишен от живот, свобода или собственост без надлежен съдебен процес“. Подобно на останалата част от Хартата на правата, първоначално се е приемало, че тази поправка се отнася само за федералното правителство, но ратифицираната през 1868 г. Четиринадесета поправка я прилага и за щатите, а съдилищата се позовават на клаузата за „справедлив процес“ в тази поправка, за да защитят всички видове основни права, които не са посочени в Хартата на правата – като например правото на личен живот, което е конституционното основание за решението по делото Роу срещу Уейд [утвърждаването на правото на свобода на абортите]. Това е съдебната доктрина, известна като „материален справедлив процес“.
Следователно лобистите, подкрепящи бизнеса, са били напълно прави, като са определили като политическа свобода свободното предприемачество – под което са имали предвид свободата да правят каквото си искат със собствеността си. През първите десетилетия на ХХ век Върховният съд използва материалноправния процес, за да отменя правителствени актове и програми, които накърняват правото на собственост и това, което Съдът нарича „свобода на договаряне“ – включително закони за минималната работна заплата, разпоредби за безопасност на работниците и редица програми на Новия курс. Третирането на частната собственост като политическо право не е измислено от Фридрих Хайек или от Националната асоциация на производителите. За добро или лошо, то е част от структурата на американското общество.
Но тази политическа свобода не е абсолютна. Създателите на Конституцията са умеели да балансират между една предоставена власт и друга, противоположна. Когато през 1937 г. Върховният съд – под натиска на Франклин Рузвелт, който заплашва, че ще разшири състава на Съда – прави обратен завой по отношение на Новия курс, той разполага с друг правен механизъм. Член I от Конституцията дава на Конгреса правомощието „да регулира търговията с чужди народи, между отделните щати и с индианските племена“. Това е „търговската клауза“, която от времето на [върховния съдия] Джон Маршал насам се тълкува широко и дава на Конгреса правото да регулира практически всичко, свързано с междудържавната търговия. Чрез търговската клауза съдилищата започват да дават нови правомощия на Конгреса, което отваря пътя към програмите и политиките на либерализма от средата на века. Конституционният орган за антидискриминационните разпоредби на Закона за гражданските права от 1964 г. е търговската клауза, отново. Не можете да разкажете историята на войната на бизнеса срещу правителството, без да вземете предвид този правен контекст. Надлежният съдебен процес и търговската клауза са оръжията, с които се борят антагонистите, и както обикновено се случва, последната дума има Върховният съд.
Какво е донесъл неолиберализмът? От положителната страна на баланса: през 1980 г. около 43% от хората по света са живеели в крайна бедност (по дефиницията на Световната банка), а днес този процент е около осем. Глобализацията е извадила от бедността един милиард души само за четиридесет години. Освен това самите вие притежавате много домакински стоки, като батерии и тениски, които са произведени в комунистически държави – Китай и Виетнам – и са много евтини. Нови части на света, особено Източна и Южна Азия, вече са икономически играчи. Технологичните знания вече не са монопол на силите от Първия свят.
Сред недостатъците: дерегулацията, която трябваше да стимулира конкуренцията, не забави тенденцията към монопол. Въпреки Закона за телекомуникациите само три компании – Verizon, T-Mobile и A.T. & T. – предоставят деветдесет и девет процента от безжичните услуги в САЩ. Шест компании доминират в медиите в Съединените щати: Комкаст, Дисни, Уорнър Брос Дискавъри, Парамаунт Глобъл, Фокс Корпорейшън и Сони. Книгоиздаването в Съединените щати се доминира от така наречената „голяма петорка“: Hachette, HarperCollins, Macmillan, Penguin Random House и Simon & Schuster. Музикалната индустрия е доминирана от само три корпоративни играча: музикалните подразделения на Universal, Sony и Warner.
Големите риби с техните капитали продължават да поглъщат малките риби. Голямата петорка сега щеше да бъде Голямата четворка, ако миналата есен сделката на Penguin Random House за придобиване на Simon & Schuster не беше обявена за нарушение на антитръстовото законодателство. От дванадесетте най-ценни компании в света, осем от които са технологични предприятия, всички са монополи или почти монополи.
И, както Мартин Улф подчертава в своята високоинформирана и интелигентна критика на световната икономика „Кризата на демократичния капитализъм“ (Penguin Press), неравенството е навсякъде. На ниво фирма: през 1980 г. главните изпълнителни директори са получавали около 42 пъти повече от средния работник, а през 2016 г. те са получавали 3700 пъти повече. На нивото на цялото общество: трите милиона души, които съставляват най-богатия един процент от американците, днес имат общо по-голямо състояние от останалите двеста деветдесет и един милиона, които съставляват долните деветдесет процента.
Именно нарастването на неравенството, подкрепяно от неолибералната система, представлява най-непосредствената заплаха за гражданското общество. Уолф се съмнява дали Съединените щати ще останат функционираща демокрация до края на десетилетието. Както и да е, неолиберализмът вече е залез. И двете партии са се приближили към нещо като меркантилизъм; езикът на пазара е загубил своята магия. „Байденомиката“ включва огромни държавни разходи; междувременно нова група – протекционисти, клиентелистки капиталисти, етнонационалисти и социални и културни провинциалисти – пренаписва платформите на партиите. Републиканците с готовност атакуват големите технологични компании и се сблъскват с „будни“ корпорации, по-заинтересовани от воденето на културна война, отколкото от защитата на търговията. Преди хората се молеха за края на неолиберализма. За съжаление той изглежда така.
[1] Gig economy (на български: „икономика на кратките задания“) се отнася до трудовия модел, при който работниците са ангажирани на временни, краткосрочни или проекти основа, вместо на постоянен трудов договор. Тази икономика често включва самонаетите работници и различни платформи, които свързват производители и потребители на услуги, например Uber, Fiverr и Airbnb.
[2] Речта на Джон Ф. Кенеди при встъпването му в длъжност приканва американците да осъзнаят значението на гражданските действия и обществената служба. Историческите му думи: „Не питайте какво страната ви може да направи за вас – питайте какво вие можете да направите за страната си“, призовават всеки американец да допринесе по някакъв начин за общественото благо.
