От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 12 Austin

 

„Какво би казала Джейн Остин?“ е забавна игра, но истината е, че нямаме никаква представа как всъщност да отговорим на въпроса. За писателка с нейната слава биографичните данни са необичайно оскъдни. Не са запазени нито тетрадки, нито дневници. След смъртта на Остин, през 1817 г., сестра ѝ Касандра унищожава или цензурира повечето писма на Джейн до нея, а след смъртта на брат им Франсис дъщеря му унищожава всички писма на Джейн до него.

Писмата, които са останали, не са особено „остиновски“ и могат да бъдат малко коравосърдечни и осъдителни, което не съответства много добре на образа на Остин в благочестивия биографичен очерк, написан от брат ѝ Хенри малко след смъртта ѝ, или в мемоарите на племенника ѝ Джеймс Едуард Остин-Лий, публикувани повече от петдесет години по-късно, които са предимно семейни устни спомени и в които тя е „скъпата леля Джейн“.

Романите също не са от голяма полза. Освен обичайните трудности, свързани с опитите за извличане на изводи от литературни произведения, съществува и проблемът с иронията на Остин. Тя не просто представя героите в романите си; освен това тя представя и дискурсивния балон, който тези герои обитават, и почти никога не излиза извън него. Тя винаги е вентрилоквист [човек, който говори чрез стомаха си]. Вирджиния Улф я сравнява с Шекспир: „Тя те ласкае и примамва с обещанието за близост, а в последния момент настъпва същата празнота. Дали това са очите на Джейн Остин, или е стъкло, огледало, сребърна лъжица, разглеждана на слънце?“

Вместо да се питаме какво се опитва да ни каже Остин, бихме могли да се запитаме какво тя се опитва да ни покаже. Но отговорът на този въпрос изглежда е: Зависи от това кой гледа. Приживе Остин е била популярна сред определена класа читатели – модните и заможните, които са харесвали романите ѝ като комедии на нравите, особено Гордост и предразсъдъци. Те са разбирали шегите, а човек винаги се чувства добре с даден автор, когато участва в шегите му.

Но Остин едва ли е била бестселър и през 1820-те книгите ѝ често са били изчерпани. Критиката към нея, дори от страна на почитатели като сър Уолтър Скот, е, че тя е миниатюристка, специализирана в изключително тесен сектор на британското общество – поземленото дворянство. Всички са съгласни, че е уловила този свят с удивителна точност; не всички смятат, че това е свят, който си струва да бъде уловен. „Грижливо оградена, силно култивирана градина с чисти бордюри и деликатни цветя“ – така Шарлот Бронте описва на свой приятел Гордост и предразсъдъци. „Едва ли бих искала да живея с нейните дами и джентълмени в техните елегантни, но ограничени къщи.“

Small Ad GF 1

Кралица Виктория е била почитателка (вкус, вероятно единствен, който споделя с [джаз-музиканта] Б. Б. Кинг), а след публикуването на мемоарите на племенника ѝ през 1869 г. Остин се радва на възраждане. Онова, което е отблъсквало читатели като Шарлот Бронте, сега се превръща в нейна основна привлекателност. Книгите ѝ пренасят читателите в едно по-просто време и място. Те са художествена литература за бягство. Уинстън Чърчил чете на глас Гордост и предразсъдъци, когато се възстановява от пневмония по време на Втората световна война. „Какъв спокоен живот са имали тези хора!“ – мисли си той. „Никакви притеснения за Френската революция или за съкрушителната борба на Наполеоновите войни. Само възпитание, контролиращо естествените страсти, доколкото е било възможно, заедно с културни обяснения за всякакви неуредици.“

Предположението, че Остин може да е имала да каже нещо критично за тези хора, би развалило илюзията. „Тя е в абсолютен мир със своя най-удобен свят – обяснява бащата на Вирджиния Улф, Лесли Стивън. „Никога не намеква дори за подозрение, че благородниците и пасторите от английски тип не са чак толкова съществена част от реда на нещата.“

Все пак има читатели, които откриват определени критични положения. Улф е една от тях. „Предпочитам да не се оказвам насаме в стая с нея“, пише тя. През 1939 г. британският критик Д. У. Хардинг предлага книгите на Остин да се ползват „точно от този тип хора, които тя не харесва; тя е литературна класика на обществото, което нагласи като нейната, поддържани достатъчно широко, биха подкопали“. Заглавието на есето му е Регулирана омраза. През 1955 г. Лайънъл Трилинг нарича Остин „агентка на терора“, което означава, че тя е безмилостна, когато ни принуждава да се изправим срещу моралните си слабости.

Днес съществуват две Остин, които вероятно доста се припокриват: една за любителите на четенето и друга за професорите по английски език. За любителите на четенето романите са истории за ухажване, а притегателната им сила е в силните женски образи, които въпреки усилията на съперници и роднини да провалят нещата, винаги успяват да уловят [желания съпруг]. „Момче среща момиче, момиче получава момче“ е версията на стикера.

Предполага се, че тази категория читатели съставлява голяма част от аудиторията на филмовите и телевизионните адаптации – постоянен поток от развлекателни продукти, който не показва ни най-малки признаци на забавяне. От 1995 г. насам има поне една екранизация на Абатството Нортангър, две на Разум и чувства, две на  Менсфийлд парк, две на Убеждаване, три на Гордост и предразсъдъци и четири на Ема. Лейди Сюзън, кратък епистоларен роман, който Остин пише, когато е на осемнадесет години, е превърнат във филм от Уит Стилман през 2016 г., а миналата година Андрю Дейвис адаптира в минисериал и последния роман на Остин, Сандитън, въпреки че от него има само единадесет глави (около една пета), завършени преди смъртта ѝ.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Професорите по английски език също харесват силните жени и гледат адаптациите (с ученолюбив и критичен поглед). Но те смятат, че всъщност романите касаят именно нещата, които хора като Чърчил и Лесли Стивън са смятали, че пропускат: Френската революция, робството, империята, патриархата, правата на жените. Тези теми може и да не са на преден план, но това е така, защото не са били в полезрението на английското благородничество. Търговията с роби не е била нещо, за което дамите и джентълмените са говорили – особено ако са имали някаква финансова връзка с нея, както изглежда я имат няколко от героите на Остин. В книгите има много намеци за това какво се случва в по-големия свят. Тези намеци трябва да са там по някаква причина.

Но каква е причината? Имат ли романите политически подтекст? Тъй като в биографичните данни има малко признаци за нетрадиционни политически възгледи, един от подходите е да се отдели Остин от романите ѝ – това, в което е вярвала, от онова, което е написала. На пример в книгата Джейн Остин: Писане, общество, политика) на Том Киймър, който преподава в Университета в Торонто, се обяснява, че Остин е писателка, „при която един имплицитно торийски [консервативен] мироглед често е поставен под въпрос или нарушаван от дестабилизиращи иронии и изблици на сатиричен гняв, които са не по-малко реални, при цялата елегантност и остроумие на изразяването им“.

Професорите по литература обичат идеята за текстове, които „поставят под въпрос“ нещата; аз съм професор по литература и със сигурност съм използвал тази реплика. Но в този случай ми се струва малко трудно да взема страна. От нас се иска да приемем една Остин, която по някакъв начин е едновременно консервативна като личност и подривна като писателка. Киймър казва неща като: „Макар понякога да се смята, че сюжетите за ухажване, които изграждат всичките шест публикувани романа на Остин, предполагат нейното одобрение на патриархалното статукво, в същата степен те могат да се възприемат и като средство за изследване на темите за женското безправие.“ Трудно е да се разбере как романите могат да бъдат „в същата степен“ одобрение на патриархата и критика на същия.

Киймър не споменава книгата на Хелена Кели Джейн Остин, тайната радикалистка (2016), но в някои отношения неговата малка книга, която е по-скоро предпазливо въведение в четенето на Остин, отколкото пълноценна критическа оценка, може да се смята за отговор на нейната. Кели, както подсказва заглавието ѝ, няма проблеми с ясното назоваване на политиките на Остин. В крайна сметка Остин живее в епоха на революции и Кели смята, че романите ѝ са „толкова революционни, колкото всичко, което са написали Уолстънкрафт или Том Пейн“. Те просто трябва да бъдат прочетени „по правилния начин“.

„Правилният начин“ означава да възприемаме кратките проблясъци, които Остин ни дава за живота извън социалните кръгове на героите си, като към части от пъзел, който, ако бъде сглобен, разкрива какво всъщност се случва. Разбира се, щом започнем да търсим, вече ги виждаме навсякъде. Кели например доказва, че мимолетните споменавания на канавки и жив плет, както и един откъс от разговор за преместването на обществена пътека в Ема, имат за цел да ни подскажат, че съседът на Ема и неин бъдещ съпруг, г-н Найтли, участва в агресивна кампания за ограждане на земята си – т.е. да я загради, за да попречи на местните хора да упражняват „общинските си права“.

Става дума за старинното английско право да се навлиза в частна земя за определени цели (като паша, риболов, събиране на фураж, дърва за огрев и т.н.), което е било от решаващо значение за много хора в селска Англия, тъй като им е помагало да свържат двата края. Кели цитира изследователката Рут Пери, която изчислява, че достъпът до частни земи (каквито по онова време са почти всички земи в Англия) по същество е удвоявал доходите на земеделските семейства. Но след като тези земи се оказват заградени по закон, навлизането в тях вече се е считало за престъпление. Кели смята, че крадците на домашни птици, които открадват пуйките на госпожа Уестън в края на Ема, имат за цел да ни покажат икономическите щети, причинени от загражденията на господин Найтли. Защо иначе Остин би ги включила в историята си? Сюжетът не се нуждае от крадци на пуйки.

Накратко, господин Найтли на Кели е безсърдечен земевладелец, който иска да изгради частно владение. Тя смята, че причината той да се ожени за Ема е, че иска да присъедини към имението си нейния имот – един от малкото парцели около Хайбъри, които той все още не притежава. Киймър вероятно не би възразил срещу тази линия на тълкуване – „намекът, а не обяснението, е начинът на Остин“, казва той, но не би искал да стигне до заключението, че Остин е била революционерка.

В 30 големи мита за Джейн Остин две изтъкнати изследователки на Остин, Клаудия Л. Джонсън от Принстън и Клара Туайт от университета в Мелбърн, се заемат с някои от характеристиките на писателката, които в наши дни изглеждат общоприети: „В романите на Джейн Остин няма секс“, „Джейн Остин не е осъзнавала изкуството си“, „Романите на Джейн Остин са за добрите маниери“ и още двадесет и седем други.

Книгата не е упражнение по чисто разобличаване (колкото и забавно да е това), защото Джонсън и Туайт са на мнение, че макар някои от тези митове – например „Джейн Остин не одобрява театъра“ – да са очевидно неверни, много от тях са станали неразделна част от начина, по който тя се чете и възприема. Изводът на учените дами е, че дори погрешните предположения за Остин разкриват нещо в нейното творчество, в което си струва да се вникне.

Убеждението, че Остин е била враждебна към театъра, идва от Менсфийлд парк, чийто сюжет се върти около частен театър, който предпазливата героиня на романа Фани Прайс смята за неприемлив, защото позволява на хората да симулират страсти, които в реалния живот биха били незаконни. И Фани се оказва права – един от актьорите аматьори по-късно избягва с жената на друг мъж, с която е флиртувал, когато са репетирали, чрез което съсипва репутацията ѝ.

Но ние знаем, че Остин е обичала да ходи на театър (обичала е и да танцува) и че с удоволствие е композирала и играла в частни театрални представления, организирани от нейните братя и сестри – което създава интересен интерпретационен проблем. Какво се опитва да ни покаже Остин за театъра в Менсфийлд парк? И това се оказва много трудно за определяне.

Затова подобно на Киймър, Джонсън и Туайт понякога изпадат в критически безизходици – точки, в които може да се спори за едно или друго тълкуване. В главата „Джейн Остин е била феминистка/Джейн Остин не е била феминистка“ например те предлагат „и двата елемента на този мит да са верни и неверни“. Може би това е най-доброто, което може да се каже по темата, но това не е предпоставка, която ни отвежда особено далеч.

Джонсън и Туайт смятат, че причината да продължаваме да се сблъскваме с подобни главоблъсканици е, че читателите проектират собствените си възгледи върху Остин. Някои читатели искат да видят феминистка, а други предпочитат да видят писателка, която не си поставя за цел да поставя под въпрос статуквото. „Тъй като самата Остин е толкова митична, обичана фигура – обясняват те, – много читатели са склонни да я приравняват към собствените си копнежи, социални възгледи и нагласи.“

Но сигурно изглежда точно обратното. Нима Остин не е обичана от хора, които идват при нея с различни предразсъдъци и очаквания, именно защото текстовете ѝ са толкова неопределени? И не е ли нейният митичен статут създаден от писането ѝ, а не проектиран от читателите? Не е ли неразгадаемостта част от намерението? Това, че не знаем много за Остин от писмата ѝ (или от това, което имаме от тях), подсказва, че тя не е искала хората да знаят много за нея, по принцип.

Във всички романи на Остин темата за погрешните разбирания – това, че хората „четат“ неправилно други хора – е основна. Катрин Морланд в Абатството Нортангър разбира генерал Тилни погрешно. Елизабет Бенет разбира погрешно г-н Дарси. Мариана Дашууд в Разум и чувства разбира Уилоуби погрешно, а Едмънд Бъртрам в Менсфийлд парк разбира Мери Кроуфорд погрешно. Ема пък бърка всички. Тук може да се отправи предупреждение към читателя: не си мислете, че и вие разбирате всичко правилно.

Ема например е единственият зрелищен роман на Остин, наречен на името на героиня, и това е така, защото цялото повествование, с изключение на една глава, е представено от гледната точка на Ема. Следователно романът е историята на Ема, историята на една млада жена, която, след като смята, че е твърде добра за брачната игра, в крайна сметка се омъжва за най-подходящия мъж в града. Г-н Найтли е брат на съпруга на сестрата на Ема и независимо дали това е било намерението му, бракът укрепва още повече съюза между двете им имения. Найтли и Уудхаус вече са едно семейство. Резултатът от брака затвърждава съществуващия социален ред. Не се разклащат никакви устои.

Освен това много читатели възприемат брака на Ема с определено чувство за морално приключване. И това е така, защото искрата се разпалва именно когато той я упреква за една доста лека обида към мис Бейтс, жена, която принадлежи към тяхната социална класа, но е загубила почти всичките си доходи. Това, че Ема е порицана за нарушение на етикета, я насочва към преоценка и я кара да се закълне, че ще бъде по-добър човек, който пък се оказва човек, влюбен в своя порицател. Правилните маниери, поведението, съответстващо на статуса на човека, са това, което държи реда на мястото му.

Следователно може да изглежда, че краят на Ема потвърждава убеждението, че Остин е консерваторка по душа: така ѝ харесва да се развиват нещата. Но в Ема има и друг брачен сюжет. Той включва таен годеж между Джейн, сираче без никакви перспективи, и Франк, син на местен човек (г-н Уестън), който е осиновен и отгледан от Чърчил, богато семейство с къщи в Йоркшир и Лондон и околностите му.

Франк може да наследи имението на Чърчил, но може и да бъде лишен от него, ако се ожени за бедна жена като Джейн, въпреки възраженията на г-жа Чърчил. Франк и Джейн се появяват в Хайбъри и голяма част от действието се движи от опитите на Франк да се види с Джейн, без да предизвика подозрения, че са любовници. През цялото време има улики, но ние ги пропускаме или тълкуваме погрешно, защото Ема ги пропуска и тълкува погрешно. Ема си мисли, че Франк я ухажва, но той я използва само за отвличане на вниманието.

В крайна сметка трудностите на Франк и Джейн са преодолени и те се женят. Вероятно ще бъдат много по-богати от Ема и господин Найтли и няма да им се наложи да прекарат остатъка от живота си в провинциалния Хайбъри. Това е изход с напълно различен завой. Джейн и Франк не са родени за богатството си и всъщност не са го заслужили. Те просто са имали късмет. Междувременно Франк е нарушил всички канони за правилно поведение. Той не е човека, за когото се представя. Лъже всички; играе си с чувствата на Ема; измъчва годеницата си, като се прави, че я игнорира. И все пак накрая получава момичето и къщите. Каква е поуката от всичко това?

Както хората, които четат Остин заради романтиката, така и онези, които го правят заради социологията, я четат правилно, защото Остин разбира ухажването като опит да се постигне максимална пресечна точка между любовта и парите. Героите, които участват в играта за брак само по любов, като Мариана Дашууд в Разум и чувства, вероятно ще се опарят. Героите, които участват в играта само заради парите, като Мария Бертрам в Менсфийлд парк, вероятно ще бъдат нещастни.

Възможно е страните да се споразумеят за значително по-малко от максималното, както правят господин Колинс и Шарлот Лукас в Гордост и предразсъдъци. Тя отчаяно се нуждае от съпруг по финансови причини; той се нуждае от съпруга по професионални причини. Тя знае, че той е безцеремонен гадняр и че е направил предложение на Елизабет Бенет само ден преди да ѝ предложи брак. И той знае, че тя знае това. Но те установяват собствен modus vivendi [компромисен начин на живот]. Те нямат нищо против да поставят кривата на любовта на нула.

Това обаче не е достатъчно за водещи героини като Елизабет Бенет, Елинор Дашууд и Фани Прайс. Колкото и тежко да е финансовото им положение, а във всички случаи то е доста тежко, те искат да се омъжат по любов. Господин Дарси е приказно богат, а Елизабет няма да има почти нищо, когато баща ѝ умре, но тя без колебание отхвърля първото му предложение за брак, защото го мрази.

Изключителното в работата на Остин като писателка е, че тя ни казва точно колко пари има всеки от героите ѝ. Тя ни дава много повече информация в сравнение например с Дикенс, който е бил поне също толкова обсебен от класата и доходите, колкото и тя, или от Джордж Елиът. Знаем не само, че Елизабет ще бъде бедна, когато баща ѝ умре. Знаем точно какъв ще бъде доходът ѝ: четиридесет лири годишно. Знаем също защо перспективите на Елизабет са толкова мрачни: защото баща ѝ е пропуснал да планира дъщерите си. Той няма почти никакви спестявания, а имотът му е завещан на най-близкия наследник от мъжки пол – който се оказва безсрамният господин Колинс.

За британските читатели през XIX в. тези числа са предавали много конкретна информация. Повечето американски читатели днес вероятно ги премълчават. Ние не знаем какво означава да имаш х брой лири годишно. Когато в Ема четем, че „очарователната Огъста Хокинс, в допълнение към всички обичайни предимства на съвършената красота и достойнства, притежаваше независимо състояние от толкова много хиляди, колкото винаги биха били десет“, можем да разберем, че в това има шега. Може дори да се засмеем фалшиво, но не сме реално в течение на нещата.

Това е така, защото не знаем онова, което биха знаели читателите на Остин от XIX век, а именно, че състояние от десет хиляди лири представлява минималната точка на кривата на парите. Тези десет хиляди лири ще бъдат инвестирани в държавни облигации с ефективна лихва от пет процента. И ако разполагате с петстотин лири годишно и нямате зависими лица, можете да живеете комфортно и няма нужда да работите.

Разбира се, повечето от героините на Остин, които са на брачния пазар, искат да се справят по-добре от тия петстотин лири годишно. Огъста Хокинс не трябва да се притеснява; освен собственото си състояние тя има и брак с местния викарий, който има доходи от десятъка. Според Айвън Нотингам, един от хората, които са изучавали Остин и парите, с хиляда лири годишно човек може да си позволи комфортен живот с персонал от три прислужнички, кочияш, лакей, карета и коне.

Филмовите и телевизионните адаптации често се стремят да ни покажат колко много слуги има наоколо, макар че в излезлия през 2005 г. Гордост и предразсъдъци на Кира Найтли финансовото състояние на Бенет е направено така, че да изглежда доста окаяно. Показано е, че те живеят в схлупена къща с кокошки в двора и виждаме само малко слуги. Но в действителност семейството в романа е доста заможно. Те имат готвач, икономка, камериер, лакей, кочияш, коне и две прислужници. Проблемът на Бенет не е в липсата на имущество, а в лошото му управление.

Само малко от женските персонажи в творчеството на Остин разполагат с такива пари, каквито има Ема. Тя разполага с тридесет хиляди лири и заедно със сестра си ще наследи семейната къща. Доходът на господин Дарси е десет хиляди на година. Той не е най-богатият герой в Остин. Господин Рашуърт в Менсфийлд парк има дванадесет хиляди годишно. (Освен това г-н Рашуърт е и пълен смешник; той е човекът, за когото Мария Бъртрам прави грешката да се омъжи). Това са били много големи доходи. Те поставят Дарси и Рашуърт в горния процент на домакинствата в Британия на Остин, въпреки че нито един от двамата не е от висшето общество.

Можем да поставим всички тези цифри в перспектива, като отбележим, че средният годишен доход във Великобритания е бил тридесет лири. (Тридесет лири е типичната заплата за гувернантка – съдбата, която очаква Джейн в Ема, ако не успее да се омъжи.) Годишният доход на работниците във фермите е бил около двадесет лири. Мъжете, работещи в хартиените фабрики, са можели да печелят около шестдесет лири годишно. Жените работнички са получавали много по-малко. Хората, които поради дългове са били принудени да живеят в приют за бедни, е трябвало да се издържат с шест и половина лири годишно, плащани от енорийските данъци.

Тези нива на неравенство се запазват през по-голямата част от XIX век – период, в който почти няма обща инфлация – поради което читателите биха могли да знаят как да „разкодират“ икономическите профили на героите на Остин. В разказа за Шерлок Холмс Знакът на четиримата, публикуван през 1890 г., д-р Уотсън казва на жената, която ще наследи съкровищница от редки скъпоценни камъни: „Ще имате няколкостотин хиляди... Годишна рента от десет хиляди лири. Малко млади дами в Англия са по-богати от това. Не е ли великолепно?“ Математиката е същата като в Гордост и предразсъдъци.

Същото важи и за разпределението на богатството. По времето на Остин десетте процента най-богати домакинства във Великобритания притежават осемдесет и пет процента от националното богатство, а един процент – хората като Дарси и Рашуортс – петдесет и пет процента. Долната половина не притежава нищо. Ако сме склонни да повдигнем вежди при тези цифри, трябва да си спомним, че днес в Съединените щати горният един процент от домакинствата притежава повече от тридесет процента от богатството, горните десет процента – около седемдесет процента, а долната половина – по-малко от два процента.

Шарлот Бронте и Лесли Стивън са грешили, като са приемали, че светът на Уудхауз и Найтли, Бингли и Бъртрам е светът на Джейн Остин, че тя пише за собствения си социален кръг. Всъщност Остин не е принадлежала към този кръг. Разбира се, тя е познавала и наблюдавала хората в него, но собственото ѝ семейство е принадлежало към така нареченото „псевдоджентълменство“ – семейства, които са живели като благородници, имали са вкуса и маниерите на благородниците и често са се женили за благородници, но са зависели от мъж, който е работил в семейството, за да поддържат стила си на живот.

Бащата на Остин, Джордж, е бил ректор на две англикански енории, от които е печелел по двеста и десет лири годишно от общия десятък. Към този изключително скромен доход семейството е продавало и селскостопанска продукция, а Джордж и съпругата му Касандра са ръководели в къщата си училище за момчета. През 1797 г., разказва Клеър Томалин в биографията си за Джейн Остин, семейството купува карета; през 1798 г. трябва да се откаже от нея. През 1800 г. фермата донася почти триста лири, но десятъкът намалява поради кризата. Изглежда, че десетчленното семейство на Остин рядко преминава границата от петстотин лири.

Когато са умирали духовници, Църквата не е осигурявала средства за семействата им, а когато Джордж Остин почива през 1805 г., Джейн, сестра ѝ и майка ѝ остават с достатъчно капитал, за да получават рента от двеста лири годишно. От друга страна, те са зависели от помощта на братята; живеели са в малка къщичка в имението на единия брат, Едуард. Общият доход на Джейн от четирите книги, които публикува през живота си, е шестстотин осемдесет и четири лири. Джейн Остин не се е чувствала „удобно“ в света на романите си, защото не е живяла в него.

Означава ли това, че тя е притискала носа си към стъклото, представяйки си живот, от който до голяма степен е била изключена? Или може би, че с яснотата и несантименталността на външния наблюдател е виждала обречеността на тези хора и несправедливостта и неравенството, върху които се е градил техният комфорт? Можем само да гадаем.

 

Източник

 

 
Луи Менанд е американски писател и университетски преподавател, с фокус върху културната история на САЩ; щатен автор на списание Ню Йоркър. Той е носител на награда „Пулицър“ за книгата The Metaphysical Club: A Story of Ideas in America (2001).

Pin It

Прочетете още...