Списание Американски интерес наскоро покани председателя на редакционния си съвет, Франсис Фукуяма и Азар Нафиси, авторка на Република на Въображението и Да четеш Лолита в Техеран, за обширен разговор. Те обсъждаха пандемията, новините от Иран, политиката на идентичността, тенденциите в университетските градчета и защо въображението и литературата са от съществено значение за борбата срещу авторитаризма.
Франсис Фукуяма: Да започнем с очевидния проблем, свързан с това, че в момента преминаваме през безпрецедентна глобална коронавирусна криза. Една от най-силно засегнатите страни е Иран. Интересно ми е какво мислиш, че тази криза разкрива за тамошното управление, а след това може би да поспекулираш малко относно това накъде биха могли да се развият нещата. Очевидно Иран се намираше под силен натиск преди да го удари тази криза, а сега е в още по-лоша форма. Как мислиш?
Азар Нафиси: Едно от нещата, за които си мислех през последните няколко седмици, са приликите между онова, което се случва в първия ми дом, Иран, и във втория ми дом, Америка. Иранският режим е тоталитарен и Иран не е демокрация, но тоталитаризмът като начин на мислене може да бъде навсякъде. Първото нещо, което направи иранското правителство, беше да отрече, че Иран е бил ударен от някакъв вирус. Второто, поддържано особено от Върховния лидер, беше да се каже, че това било много шум за нищо. Някои дори обвиняваха „враговете“ на Ислямската република или твърдяха, че вирусът е създаден в лаборатории. Третото нещо, което забелязах, беше пълната им некомпетентност.
Получавам по WhatsApp много съобщения от Иран, от приятели, които живеят при най-мъчителни условия, и разговарям редовно с няколко от тях. Тук трябва да се кажат две важни неща за иранския народ. Първото е тамошното чувство за хумор. Франк, бих искала да ти покажа някои от вицовете, които получавам, по-голямата част от които са насочени срещу правителството и духовниците. Те са чудесни. Освен това има толкова много видеоклипове на хора, които танцуват и пеят, като казват, че по този начин ще се съпротивляват срещу вируса и режима. Второто нещо е фактът, че хората са взели нещата в свои ръце. Те не очакват нищо от правителството. Болниците, лекарите и медицинските сестри, иранският народ – всички те си помагат. Организирали са множество пунктове, където доставят дезинфектанти и консумативи за хората, които се нуждаят от тях.
Така че съм изумена от морала на иранския народ и съм сигурна, че самият ти откриваш в Америка признаци за това как отделните щати вземат нещата в свои ръце. Сигурно откриваш прилики и в това как господин Тръмп и неговата администрация са в непрестанна ситуация на отрицание и лъжа, или са просто некомпетентни за справяне с тази криза.
ФФ: Да, мисля, че това е едно от най-поразителните неща. Когато тази криза за пръв път избухна в Китай, много американци казваха: „Е, това показва, че този вид авторитарна система не може да се справи с подобна криза, защото първият инстинкт [на китайските управници] беше да отричат, че се случва нещо и да наказват хората, които всъщност казват истината.“ Но след това нашата собствена администрация започна да върши нещо подобно. Едва през последната седмица те най-накрая признаха, че кризата е наистина сериозна, че не е просто измама, която е извършена от враговете на господин Тръмп. Доста поразително е, че може би нашата демокрация не се представя чак толкова добре.
АН: Напомня ми за нещо, казано от Вацлав Хавел. Той се е занимавал доста с това как тоталитарните общества са „изкривено огледало“ на демокрациите. Той казва, че те разкриват и изваждат на бял свят някои потенциално скрити в демокрациите тенденции, тъй като и тоталитаризмът, и демокрацията са умонагласи, които могат да съществуват навсякъде. Точно както хората се борят за демокрация в Иран, така и в САЩ съществува авторитарно мислене.
ФФ: Разбрах, че напоследък си пътувала из региона на Персийския залив. Този вирус очевидно се разпространява от Иран в съседните му страни, които изглежда не разполагат с кой знае колко добър контрол. Това ли е и твоето впечатление?
АН: Е, аз бях там в началото на февруари, така че те едва започват да усещат значимостта на проблема, но изглежда успяват да държат нещата под контрол. Имаше и други неща в страните от Персийския залив, които се оказаха много приятна изненада за мен.
ФФ: Като например?
АН: Ами, особено след 11 септември, в Съединените щати имаше един вид опростяващо мислене, което свеждаше всички тези държави с мюсюлмански мнозинства до само един аспект, а именно религията им. А след това пък тази религия се свеждаше до само една нейна форма – все едно да се каже, че Америка е християнска страна, а всички американци са евангелистки южняшки баптисти. Книгите ми са популярни в много части на арабския свят, но освен участието в литературния фестивал в Абу Даби, това беше първото ми посещение в страните от Персийския залив и онова, което ме порази най-много бяха сложностите и противоречията.
Например в деня, когато пристигнах в Кувейт, ми казаха, че моето четене е забранено. Чух от спонсорите ми и от други осведомени хора, че било забранено в последната минута по искане на иранското правителство. Това разбира се е един от отрицателните аспекти. Но след това се получи нещо като взрив в социалните медии и пресата – някои от най-важните арабски вестници започнаха да атакуват забраната. В един от тях се казваше: „Радваме се, че се получи тази забрана, защото сега наистина ще четем [книгата ви].“ През всяка от останалите три нощи, които бях в Кувейт, бях канена в нечия къща да изнасям реч. Така че е налице това противоречие между забраната от една страна и свободата, която хората чувстват от друга. Не се опитвам да омаловажавам проблемите в тези страни, нито твърдя, че знам всичко за тях от едно кратко посещение, но бих искала да оспоря този опростяващ образ на нещото, което погрешно се нарича „мюсюлмански свят“, за да покажа една по-малко позната страна на тези места и нации, всяка от които има такива древни култури, датиращи с хиляди години.
Бях впечатлена и от това колко информирани и ентусиазирани са хората, с които разговарях в Кувейт, Бахрейн и Дубай. Бяха любопитни за всичко, което се отнася до въображението и идеите, и се вълнуваха от другите [страни и народи]. Един от спонсорите ми беше този невероятен собственик на книжарници и книгите, които четяха там – от Вълшебникът от Оз и Алиса в страната на чудесата до Хемингуей, Маркес и Кафка – всички тези творби им бяха много познати. Ако ги спомена на бившите ми студенти в Съединените щати, те може би не знаят всички.
Жените също бяха невероятни. Министрите на културата както в Дубай, така и в Бахрейн са жени. Тази в Бахрейн, Май Ал Халифа, се е заела с реставрирането на стари къщи, превръщането на някои от тях в кафенета и литературни салони, и популяризиране на културата и историята на Бахрейн назад до 2300 г. пр. н. е., чрез което се създава връзка между античното и модерното. Хомогенният образ на жените от мюсюлманските държави също е вече разклатен. На публичните места има както жени с фереджета, така и без. Въпреки натиска от страна на традиционалистите беше много впечатляващо колко добре информирани и активни са жените, които срещнах.
ФФ: Това съответства и на моя собствен опит. През последните няколко години бях в Бахрейн и в Дубай, и също бях поразен от броя на добре образованите жени. Мисля, че в момента университетите в Персийския залив произвеждат много повече висшистки от висшисти, а толкова много административни длъжности в правителствата и на двете страни се заемат от жени. Има жени, които пилотират изтребителни самолети и т.н.
Самият аз също преживях нещо подобно. Трябваше да изнеса реч и предварително им изпратих слайдовете си. Речта ми беше критично настроена към Доналд Тръмп в момент, когато те се опитваха да получат подкрепата му срещу Иран. И те казаха: „О, не, не можете да произнесете тази реч. Трябва да я промените.“ Извадих онези слайдове, които те намираха твърде критични и тогава, както се случваше на няколко пъти, бях силно увещаван, че трябвало да подкрепя американската ядрена гаранция за тях, или по същество съюз с НАТО, където те ще бъдат военно гарантирани от Съединените Щати, които според мен е ужасна идея.
Но освен това е вярно, че в културно отношение страните от Персийския залив имат много контакти с Иран. Това наистина е един регион и там има много търговия, която върви доста оживено. Мисля, че на ниво човек-към-човек, враждебността между различните правителства наистина не се усеща. А държавите от Персийския залив, дори Саудитска Арабия, се оказаха доста гъвкави, защото след като разбраха, че САЩ може би не са най-надеждният партньор, веднага започнаха преговори с Иран, за да видят дали могат да постигнат сделка. Затова мисля, че ситуацията там е по-сложна, отколкото би изглеждала отвън.
АН: Определено е така. Едно от нещата, които хората ми казваха насаме, беше колко вреден е Доналд Тръмп за реформите и демократично настроените хора от региона. Защото, казваха те, чувате хора по високите места да казват, „ако той го прави, защо да не го правим и ние?“ Един човек ми каза, че Съединените щати са били модел, от който хората са се ръководели, а сега, когато се взираме в Доналд Тръмп, няма кой да върши ролята на модел.
Но самият Иран, тук, в САЩ, а понякога и на Запад като цяло, отново е представян прекалено опростено. Хората не правят разлика между иранския народ и иранското правителство. Понякога ви укоряват, че критикувате Ислямската република, твърдейки, че критикувате Иран и исляма, докато всъщност и Иран, и Ислямът са жертви на режима. Борбата на иранския народ за техните човешки и индивидуални права трябва да ни напомня, че американците нямат монопол върху живота, свободата и стремежа към щастие, че тези понятия принадлежат на всички, които се борят за тях. В Иран тази борба продължава вече 40 години.
ФФ: Точно така. По темата за идентичността миналата година имах интересен разговор с Бархам Салих, който сега е президент на Ирак и е кюрд. Това беше в Американския университет в Ирак в Сулеймания [университетски град в Ирак]. Той каза, че в продължение на много години хората като него в Ирак, които са демократично настроени, са казвали, че трябва да се учат от Съединените щати и да имитират САЩ. Но, каза той, сега САЩ имитират нас – с което искаше да каже, че политиката в Ирак е напълно определена от въпросите на идентичността. Така че, ако сте кюрд в една от двете големи партии в Кюрдистан, това напълно определя политическите ви възгледи, къде живеете и всичко останало. Ако сте шиит, ако сте сунит, тези идентичностни групи са изключително мощни и цялата политическа система е организирана около тях, а не около индивиди, които могат свободно да правят собствен избор.
Едно от нещата, което ме тревожат е, че Съединените щати и другите съвременни демокрации се движат в същата тази посока на идентичността, където цветът на кожата или етническата ви принадлежност определя какво мислите за света, а не какво мислите като индивид,
АН: Да, това е много вярно. Човек вижда, че политическият елит изглежда се движи в такива посоки. Всичко това излезе повече на повърхността заради Тръмп, особено заради неговата вирулентна реторика срещу мигранти и различни етноси. Винаги мисля, че тоталитаризмът е нещо като окончателно развитие в политиката на идентичността. Но нещото, което се случи в Иран (и което е много подобно на ерата на комунизма в Източна Европа), е, че тъй като режимът забрани на иранския народ връзките с останалия свят, хората тръгнаха в обратна посока. Когато написах Да четеш Лолита в Техеран, някои ирански учени казаха: „Това прославя Запада“ и т.н. Аз им отговорих, „Ако това прославя Запада, идете и говорете с иранските младежи.“ Те са онези, които четат за света, защото той им беше отнет. Те са хората, които четат Хана Аренд, Карл Попър и Вацлав Хавел. Всъщност, когато преподавах в Иран, се опитвах да поставям под въпрос розовото разбиране на Запада; розовите възгледи винаги са опасни. Задавах на студентите си въпроса, който поставя Сол Белоу: Онези, които са преживели изпитанието на Холокоста, как ще преживеят те изпитанието на свободата? Защото, както откриваме особено сега, свободата е изпитание, което трябва постоянно да защитаваме и да се борим за него.
Твоите собствени книги се четат и в Иран; Видях това, когато бях там през 1980-те и 90-те. Преведена е и книгата ти за идентичността. Те са любопитни към света и това е същността на едно здраво общество, хората да бъдат любопитни за това какво правят другите. В нашите университети ние продължаваме да говорим за „Другия“, но след това позволяваме на хората да говорят единствено за самите себе си. Винаги си мисля, колко скучно е да мислиш само за себе си, да четеш за себе си и да пишеш за себе си. Въображението означава да сте любопитни към другите и да влизате под кожата им, в търсене на съпричастност и връзка. Как можете да оцелеете без тази връзка с другите, без да ги разбирате? Толкова съм разочарована от тази идея и отдясно, и отляво. Но разбира се, ти написа цяла книга по този въпрос, така че бих се радвала да чуя какво мислиш по въпроса.
ФФ: Е, отчасти изпитвах усещането, че е важно да имаме по-широка национална идентичност. Тя трябва да бъде очевидно демократична, отворена и достъпна за хората, независимо от тяхната раса, етническа принадлежност или религия, но те трябва да имат обща традиция. Мисля, че в Съединените щати всъщност губим представа за тази традиция. Част от онова, което създава традицията, са общите разкази, които се създават от писатели, романисти, поети. Много е трудно да се мисли за Франция без цялата френска литературна традиция: Дидро, Молиер, Русо.
Чудя се, след като си писала за американската литература, кого би чела днес. Споменавала си някои от класиците на американската литература, но много от тях са доста стари. Мислиш ли, че губим тази традиция, този усет за американския разказ?
АН: Ти споменаваш както в писанията си, така и в последното си интервю за The American Interest, че хората от западните страни, включително Америка, може би имат на разположение твърде много удоволствия и забавления. Моето усещане е, че това донякъде смалява нещото, което поради липса на по-добра дума бих нарекла тяхната „духовна страна“. Откакто се върнах в Съединените щати, започнах да откривам, че има някакво желание за интелектуален комфорт, за това да не бъдете смущавани. Политиката на идентичността, независимо дали от дясно или от ляво, ви дава комфорт, защото винаги сте от правилната страна. Джеймс Болдуин, който в момента е един от любимите ми американски писатели, говори за това как това разпределяне на хората в малки кутии и отричането на техните сложности и противоречия, води до смърт на парадокса.
Мисля, че именно това се е случило с Америка: смърт на парадокса, отричане на противоречията и сложностите. Хората не искат да бъдат смущавани, а Болдуин казва, че хората на изкуството са тук, за да нарушават спокойствието. Що се отнася до съвременна Америка, има книги, които стават популярни, има и такива, които са много добри, но те нямат същия ефект, какъвто са имали преди. Ние търсим удобство и спокойствие дори и в белетристиката. А голямата художествена литература никога не предлага комфорт. Тя винаги ви оставя не с отговори, а с въпроси. Чувствам, че повече от всякога днес имаме нужда от въображение и идеи.
ФФ: Съгласен съм с теб. Мисля, че един от проблемите при начина, по който интерпретираме идентичността е в това, че тя ни кара да приемаме веднага като най-важна самоличността на автора, а не онова, което той или тя казва. Така че независимо дали става дума за жена или човек от расово малцинство, това става по-важен факт от сложността, за която говориш.
Мисля, че другият проблем в университетите е, че всъщност е невъзможно да се учат студентите на общо културно наследство. Някога в класовете по английски език в гимназията всеки ученик в Съединените щати в някакъв момент се е срещал с Шекспир. За Ейбрахам Линкълн Шекспир и Библията са двете най-големи литературни влияния и това е една от причините той да пише толкова красиви речи. Но сега под натиска на политиката на идентичността и необходимостта да се повишава достойнството на маргинализирани групи, вече се атакува дори идеята, че има някаква базисна литературна традиция, която всяко американско дете трябва да познава. В резултат на това вече наистина нямаме нищо подобно на общо културно наследство.
Наблюдавах това в Станфорд в хода на годините, където курсът по западна култура беше изграден по същество около 10 книги, като се започваше с еврейската Библия и се завършваше с Маркс или Фройд. Но всички те са бели мъже и това се натъкна на силна критика в средата на 1980-те години. В резултат на това сега можете да вземете основен курс като бакалавър по хранене, или културата на Навахо [коренното американско население] или нещо друго, което в крайна сметка не е най-важното, което бихте искали да научите като студент. За съжаление, това е посоката, в която днес отиват много университети.
А.Н.: Цялата идея на тази критика беше, че западната култура възприема себе си като твърде изключителна. Е, не искаме да заменяме една изключителност с друга. Искаме всички да бъдат приобщени. Едно от ироничните неща днес е, че продължаваме да говорим за култури, но много от моите студенти в Америка не знаеха особено много за големите писатели от други култури. Много малко от тях познават Габриел Гарсия Маркес и Гилермо Кабрера или Фирдоуси и Хафез.
Но искам да приведа още един пример от Джеймс Болдуин, защото в наши дни всички говорят за него, но малцина наистина разбират колко е важен. За пръв той път става популярен с романа си Иди го кажи на планината, в който се разказва за афро-американско дете. Всички са харесвали романа и са казвали, че на хоризонта се появява нов афро-американски писател, фантастично. Втората му книга е за бял гей мъж, живеещ във Франция. Агентът му казал да се отърве от книгата, а издателят му отказал да я издаде. Казали му: „Хората те познават като чернокож писател. Ако напишеш това, с теб е свършено. Край.“ – И знаеш ли какво им отговорил той? Казал им, на практика, „шибайте се“ и отишъл и го публикувал в Англия.
Той казва, че тази книга, Стаята на Джовани, е неговата декларация за независимост. Това е отношението, от което се нуждаем днес. Изкуството е място, където не съдиш, а се опитваш да разбираш. Това е целия смисъл на университетското образование – не да имаш всички отговори, а да умееш да задаваш въпроси. Не разбирам защо не използваме модела на Болдуин.
ФФ: Е, това е дискурсът около присвояването на нечия култура, че човек не може да пише за никоя група хора, особено маргинализирани хора, ако всъщност не е член на тази група. Така че не бихте могли да пишете за това какво е да си чернокож, ако сте бял човек, и, да, Болдуин беше гей, но със сигурност не беше бял. Според мен това е ранна версия на този опит да се изключват хората само въз основа на една характеристика, като например расата, с която са родени, и срещу което не могат да направят нищо.
Имаше една наистина приятна реч, произнесена от Лайонел Шрайвър на писателска конвенция преди няколко години, където тя атакува всичко това от гледната точка на романиста, защото според нея цялата идея да бъдеш романист е да поставиш в себе си в ума на някой различен от теб човек. Ако можете да пишете единствено за хора, които са като вас, никога няма да имате никаква творческа белетристика, когато и да било в бъдещето.
АН: Да, съгласна съм. Искам да кажа, как можеш да оцелееш като човек, ако не можеш да се поставиш в обувките на някой друг? Точно сега, по времето на тази коронавирусна криза, мисля за себе си и семейството си, но мисля и за хора, които не съм виждала никога, които са се разболели в Италия. Единственият начин да почувствам нещо към тези хора в Италия е чрез съпричастност, чрез поставянето на тяхно място. Винаги наричам това „шокът на осъзнаването.“
През 1930-те германците са казвали „евреите са различни от нас“. Собствениците на роби са казвали „робите са различни от нас“. Мъжете са казвали „жените са различни от нас“. Разликата е нещо, което може да бъде подчертавано, но само ако е придружена от този шок на осъзнаването, не от това колко сме различни, а колко си приличаме. Споделената човечност, мисля, е онова, което ни позволява да оцелеем като човешки същества. Ето защо се радвам, че си писал за това.
ФФ: В книгата си Идентичност направих това разграничение между „преживян опит“, нещо много популярно сред насърчителите на политиката за идентичност, и просто опит. Преживеният опит е онзи, който е ограничен до определена група или конкретен индивид, докато опитът, така както обикновено мислим за него, е нещо общо, което ни позволява да разговаряме едни с други, да си сътрудничим, да работим заедно. Мисля, че преходът към някаква фаза, на която всеки от нас подчертава собствения си жизнен опит и казва на другите, че те не могат да оценят какво означава това, е нещото което прави обществото невъзможно, ако се върви по този път напред. Мисля, че преминаването към някаква фаза на развитие, при която всички възхваляват собствения си житейски опит и казват на другите, че те не могат да го оценят – именно това е, което би направило [човешката] общност невъзможна в бъдеще, защото ако нямате общи, споделени преживявания, то няма да имате и общество.
АН: Да, точно в това е проблемът. Към него сега е добавен и този начин на мислене, който отрича всичко, което не е утилитарно [свързано с някаква полза, полезност]. Когато отида в университетите и разговарям със студенти, виждам колко гладни са те за намиране на смисъл, за нещо в живота си, което да не е единствено утилитарно. Спомням си, че имаше такъв цитат от Вацлав Хавел. Той казваше, че трагедията на съвременния човек е не в това, че той знае все по-малко за смисъла на собствения си живот, а че това го притеснява все по-малко. Ето защо имам усещането, че учим студентите си да се притесняват все по-малко за смисъла на живота, и го правим по два начина.
Единият е корпоративната култура, която е толкова утилитарна и ви казва, ако искате да правите пари, не влизайте във факултетите по философия, история или литература – – и аз написах книгата си „Република на въображението“ основно заради това. Второто нещо е този идеологически начин на мислене, който разделя всичко на „добро“ и „лошо“, и така прави изборите в живота много лесни, защото всички искаме да бъдем добри, така че няма нужда да мислим. Това отнема способността ни да мислим независимо.
Това е мисленето, което според мен властва сред нашия политически и интелектуален елит; поляризацията, която наблюдаваме днес, се основава на него. Просто не знам как ще се спаси младото поколение. Ти си бил в близък контакт с тях. Чудя се дали виждаш някакви промени сред тях, дали искат нещо по-различно.
ФФ: Има няколко различни неща. Мисля, че преминахме през този дълъг 20-30 годишен период, в който студентите бяха станали много аполитични и започнаха да се притесняват предимно за работата и кариерата си. Онова, което открих сред много студенти, беше интерес не към неща като идеи, въображение и литература, а въпросът „добре де, къде ще намеря работа, след като завърша? Какви умения са ми необходими, за да получа тази първа работа, а след това да бъда успешен?“
Разбира се, трудно е да обвиняваме когото и да било, че се тревожи от такива неща. Но освен това е вярно и че такова мислене всъщност не ви подготвя да се възползвате от образованието, на което бихте могли да се насладите. През последните няколко години има голям ръст на политическия активизъм, всички тези млади хора, които отиват и гласуват за Бърни Сандърс. По същество аз аплодирам това. Да, хората трябва да бъдат граждани и да обръщат внимание на обществените дела, а не само на онова, което те ще направят като индивиди при следващия ход в кариерата си. Смятам обаче, че заедно с това то води и до някаква странна наивност в политиката, защото все едно младите хора са спали в хода на цяло едно поколение.
Те не са преживели края на комунизма и всички неща, с които сме израснали ние. А след това се събуждат и казват: „О, има неравенство и корпорации, има ги и всички тези милиардери, и ние трябва да направим нещо по въпроса.“ Мисля, че много от тях не оценяват колко трудно е да се работи в света, какъвто той е всъщност. Част от онова, което се случва сега в Демократическата партия, е отражение на всичко това. Младите днес наистина нямат онази отрицателна асоциация с думата социализъм, например, която ние с теб имаме.
АН: Да, това е много вярно и си спомням, че си споменавал на други места, че затова те трябва да четат история. Това е нещо, което пренебрегваме, като омаловажаваме хуманитарните науки и либералните изкуства, които между другото са нещата, от които най-много се страхуват авторитарните системи. Китай идва и взема нашата наука и технологии, но се страхува от нашите либерални колежи по изкуствата. За да цитирам най-крайния пример, Аятолах Хомейни – човек, който имаше зад себе си цяла армия, оръжия и власт, издаде фетва срещу човек, чието единствено оръжие е писалката му. Колко ли трябва да се е страхувал от писателя, за да повярва, че собствената му безопасност изисква да се убие този писател?
Винаги привеждам примера с иранската младеж. Причината, че страни като Иран могат да дадат уроци на младите хора в Америка е в това, че младите иранци са почувствали необходимостта от правата на човека и правата на личността, като рискуват не само поминъка, но и живота си. Знаеш ли, ние криехме стотици копирани страници от Лолита и рискувахме да я четем, заради което можеше да бъдем арестувани или изгонени от университета. Иранските жени получават дълги присъди и биват публично бичувани за това, че не носят фереджетата си, и въпреки това продължават да не ги носят – не защото са против исляма, а защото са за свободата на избора. Те разбират какво означава тя. Когато казват, че искат свобода на избора и искат да четат книги, те са платили цената за това.
Но онова, което питам приятелите си там, е, „а трябва ли всъщност да плащаме за това, за да го разберем истински“?
ФФ: Знаеш ли, боя се, че едно от нещата, на които сме свидетели, е как хората, които живеят в отворени, свободни, демократични общества, започват да приемат всичко това като даденост. Ако човек живее на място като Иран, Китай или бившия Съветски съюз, той или тя наистина започва да цени възможността да чете книги, които ние, американците, бихме могли да изтеглим на личния си Kindle по всяко време. Но ако живееш в стабилна, просперираща страна, то започваш да си мислиш: „Е, това е просто нормален живот. Разбира се, че мога да го направя. Не се лишавам от нищо.“ Това ни кара да ценим тези важни неща по-малко, защото си мислим: „Е, те винаги ще са наоколо, винаги мога да стигна до тях по-късно.“ Или просто сме разсеяни от всички тези борещи се за вниманието ни неща в социалните медии.
Ето защо ми се струва, че в много отношения репресивните страни отглеждат много по-сериозни интелектуалци, тъй като те нямат толкова лесен достъп до идеи и литература. Мисля, че това отчасти може да обясни и защо в момента имаме този популизъм. Странно е, защото това се случва в Източна Европа, която преди 30 години се радваше, че е освободена от комунизма, но сега създава авторитарни системи в рамките на Европейския съюз, защото вече има цяло поколение от млади унгарци или поляци, които не са имали опита на своите родители и не знаят какво е да се живее под репресивен режим. Затова те могат да кажат, а, Европейският съюз е новият диктатор, срещу който трябва да се борим.
АН: И не е ли истина, че само малко места в Източна Европа преминаха през някакъв вид реално прочистване на душата, търсене на нова душа, по отношение на онова, което им се беше случило?
ФФ: Мисля, че е точно така. [Западно]германците [от поколението след войната] прекарваха много време в опит да научат децата си на истината за нацистката епоха и Холокоста, докато комунистическите режими от следвоенния период се преструваха, че всички там са се борили срещу нацизма, а комунистите са освободителите, така че те никога не са били възпитавани с онзи вид либерални ценности, които според мен поддържат повечето хора в Германия.
АН: А освен това трябва да се имат предвид и икономическите аспекти.
ФФ: Да, мисля, че икономиката се разви по много неочаквани начини. Това разочарова много обикновени хора, защото сегашният начин, по който работи глобализацията, създаде в много страни класа от олигарси или милиардери, докато много обикновени хора все още се борят с живота. Мисля, че това е една от причините да има такова разочарование от света, въпреки че по много начини днес сме по-богати и по-стабилни от всякога.
АН: Между другото, ти имаш опит с изграждането на демокрация по места като Украйна. Какво можеш да ни кажеш за тези преживявания?
ФФ: Мисля, че допреди няколко седмици всичко вървеше добре. Обучавахме цяло поколение млади украинци, които имат западни ценности и наистина искат да се борят срещу корупцията, но в това общество са налице някои много мощни, базисни сили, които го влачат назад към по-руски модел. В момента просто не сме сигурни докъде ще доведе това. Надявам се да не успеят да отменят всичко, за което работим.
Но, Азар, преди да приключим, искам да попитам дали работиш върху нова книга и ако да, каква е тя?
АН: Да, опитвам се да работя върху нова книга. В нея става дума за концепцията за врага, за това как в едно и също време си измисляме врагове, но и сме загубили способността да говорим с противниците си. Фокусирам се върху петима автори и как тяхната художествена литература ни учи да се справяме с опозицията, с травмата, с кризата.
ФФ: Това е наистина интересно. Кои са авторите?
АН: Авторите са Джеймс Болдуин, Зора Нийл Хърстън, Давид Гросман, Салман Рушди и Маргарет Атууд. Всеки от тези писатели се занимава с някаква екстремна травматична ситуация. Поуката, която ни дават е, че за да се победи авторитарното или тоталитарно мислене, човек трябва да стане различен от авторитарните хора, да не говори техния език, да не използва методите им. За да можем се изправим срещу някой като Тръмп, например, не можем да бъдем същите като него. Той използва клевети, вие използвате клевети. Той лъже, вие също лъжете. Той поляризира, вие поляризирате. Не, това не е начинът. Напротив, трябва да влезете в друг модус, чийто език той не знае. Така че моята книга е за това как човек да не става същия като врага си.
ФФ: Мисля, че това е нещо, от което в момента наистина имаме нужда. Колко далеч си в книгата?
АН: Завърших първия вариант и работя по отделните глави. Винаги съм смятала, че творческото знание е не просто някакъв вид бягство от света, а е по-скоро като Алиса в страната на чудесата – напускаш света, за да се върнеш обратно в него с онова, което Толстой нарича „чисти измити очи.“ Творческото знание е начин за възприемане на света, размисъл върху него и негова промяна. Използвам тези автори, за да покажа как през тяхната гледна точка вие променяте света.
Научих в Иран, че борбата срещу авторитаризма трябва да бъде не само политическа. Например иранските жени се борят срещу режима не защото принадлежат към някоя политическа група или организация, а защото за тях тази борба е екзистенциална. Това касае идентичността им като човешки същества. Този режим се опитва да ви отнеме самоличността, нещото, което сте, а вие се борите да го запазите. Борите се не за да защитавате една идеология срещу друга, Именно затова в страни като Иран, а също и в Източна Европа, въображението става нещо толкова централно в борбата срещу авторитаризма.
ФФ: С нетърпение ще я очаквам. Звучи като книга, която наистина е необходима за времената, в които живеем.
АН: Сам знаеш как е: все едно да раждаш! В момента преживявам родилните болки. А ти, Франк?
ФФ: Не, в момента нямам нищо ново. Имам неясна идея да напиша книга за технологиите, но все още е много неоформена, така че ще мине известно време, докато започна.