Фотографии: Фелия Барух
Този текст е за бежанците, които не останаха у нас. И за нас, които се опитваме да останем със себе си.
Опитвам се да проследя как телевизиите лишават от основания за избор решенията на хората, които изобразяват на екран. Човек има избор. И още докато го прави, е намислил мотивите или изобретил оправданията, с които го прави. Които ще даде на другите, ако избере да ги даде. Или които ще преглъща като слюнки.
Телевизиите обаче не се занимават с човешките избори, превключват на скорости, с които бягащите от войната хора са превърнати в образи. Рисувани чрез образа на „множеството“, на един от потока, който „ни“ залива през 2014-2015 година. В образа на заплахата за „нашата“ идентичност. И в образа на мъченика, който ние-още по-големи мъченици – не можем да спасим.
Лагерът – „вълна“ от образи, която се връща със скоростта на телевизията
В телевизионен репортаж през 2015 година един от протестиращите в града мъже стои до бежанския лагер в Харманли и обяснява на „цяла България“ как прииждат стотици, хиляди бежанци на ден. „Само за ден са дошли 1000, така казаха по телевизията.“ Той е там, до лагера, но информацията, че „те“ са хиляди, не е от видяното в лагера, а от видяното за лагера по телевизията. През февруари 2016 година пак по телевизията съобщават новината, че в лагера са останали малцина, според някои медии – 300 души, според други-само 15. Харманлията го няма в репортажа да каже какво е казала телевизията. Репортерите нямат нужда вече от него. Справят се сами. Кореспондентът на Нова телевизия Димитър Иванов обяснява, че „обитателите“ на лагера са предимно деца. Те имат всякакви други назовавания, но не „хора“.
Колко често виждаме харманлия, ямболлия, подгумерец или телишчанин на екрана? Видяхме ги като парчета от протестните „вълни“ в репортажите за несъгласието на местно население срещу настаняването на бежанци или като „ловци на глави“, които смятат, че бранят българското. Дори не говореха в протестните си крясъци за „нашата цивилизация“ или за „нашата култура“, те са родени да бранят „българското“.
Те нямат „нищо за губене“, затова ще ни вземат „всичкото, което имаме“ – това е основно послание в медиите. А какво имаме? Ако гледаме репортажите, имаме крехко здраве, което бдим да не бъде заразено от многобройните заплахи за епидемии, които канените в телевизионните студиа „експерти“ по сигурността ни инжектират в телата на бежанците. Имаме крехка ивица гранична земя, коя то хем е наша, хем е на Европейския съюз. В Телиш, Ямбол, Харманли и Розово хората нямат работа, но репортажите не говорят Задните на хората там, говорят за страховете им в какво ще се превърнат нощите там.
Медиите и журналистите често са обвинявани, че не показват историите на страдащите в бягството си хора. Имаше медии, които направиха опит да разберат как журналистическото говорене може да променя отношенията между хората, които живеят тук, и хората, които преминават от тук. Но малкото репортерски изключения потъваха в кампании за съпричастност, в естрадни концерти и още повече затвърждаваха стереотипи, вместо да говорят за бежанската криза. „Журналистическите разследвания“ на Росен Цветков от bTV не доведоха до вглеждане в нашата полиция, в нашата избягала от отговорност държава. Само затвърдиха представата, че като няма държава, всеки от нас трябва да се справя с бежанската криза с ей тия „две голи ръце“, както видяхме водещият на сутрешния блок на bTV Антон Хекимян да провъзгласява за герой човек, който „лови“ бежанци. „Аз говоря перфектно английски“, обясняваше ловецът на бежански глави и всичко разбираше от отговорите на бежанците в импровизираните разпити в репортажа, само не разбираше какво е това ДАЕШ. Репортерът Александър Марков от БНТ върви по линиите заедно с бежанците. Не ги кара да спират пред микрофона му, както правят колегите му, а ги следва, за да не ги забави в бягството им през Сърбия. Не ги разбира и не се преструва, че ги разбира, но ги изслушва.
Онова, което телевизиите пропуснаха да покажат, е какво имаме да губим. За какво се страхуваме. Бежанците идват с оголените си пред нас страхове – децата, майките, с разказите за бомбардираните къщи, за разрушените професии, за изоставените градини в градовете им. А срещу тези страхове националистическите партии у нас излизат с лозунги за браненето на земята, на кръста и на границите ни. Страданието на бягащите сенки на бежанците през Странджа и Родопите прояви като негатив образа на празнотата, която щяха да видят, ако бяха поспрели.
Може би най-големият ни страх беше да не приседнем до бягащите и да не ни разкрият най-страшния грях, който са извършили, бягайки от войната.
Образите на хора-премеждия
Вместо бранещи ценности хора, които намират смисъл в местата, в които живеят, телевизиите изрисуваха образи на хора, чийто смисъл е да служат като премеждие по пътя на бягащите. Трафиканти, които превозват в хладилни камери умиращи мигранти, контрабандисти, които получават парите за преминаването на границата и плащат подкупа си на полицай, баби, които водят на отчет преминаващите край къщите им брадати от дните (и от религията, ще добавят те) мъже.
Ще ни претопят, ще ни затрият, ще ни асимилират… От година телевизиите излъчват най-дългите монолози на изчезването. Страхът да не вземат „жените ни“ (жените винаги са в мн. ч.), да не ги изнасилят, да не ни сменят религията, да не опорочат земята ни, докато преминават по нея, беше изповядван пред телевизионния микрофон. Телевизията не въобразява как ще се случи „асимилацията“ ни, но говорещите по нея чертаят стратегии за асимилация? Ще се появят жените с бурки, ще ни потопят с раждаемостта си, ще звучи името на друг бог, ще пренесат своята култура… Кога ще стане това? Историята на телевизионното прогнозиране отнася това към „нашите деца“, независимо че говорещите са от баба до внуче.
През това време виждаме в репортажите политическите фигури да водят преговори, а не говореха. Политическите сенки, които се сливаха през 2015 година, ни казваха от телевизорите, че бягащите от войната хора са без лица, без истории, без памет, те са жертва на политическите игри между свръхсили, които водят война на територията, от която бягат „тези хора“. Те са само потърпевши. И в същото време ни внушаваха, че ние не сме пионки, ние сме исполини. Исполини-жертви. И можем да спрем, само да поискаме, същите тези световни свръхсили, които не са назовавани дори, а са представяни като стихии. Кметът на Харманли дори сравнява в един репортаж бежанската вълна с водната стихия, която потопи село Бисер презго12година. И винаги накрая в телевизионните репортажи – както беше и за село Бисер, и за квартал „Аспарухово“, и за село Калоян – бежанската вълна се превръща в обект на преговори за отпускани средства от правителството към общината, от ЕС към правителството…
Виждаме бягащите да носят най-важното – документи, бебешки пелени, пари, но знаем, че са скатали дълбоко тая тяхна толкова различна (а най-вече толкова непозната) култура. Дали не се объркахме и не се изплашихме точно заради това? Не си спомняхме къде ние сме намотали нашата култура. Не се сещахме, че можем ние да им я покажем. Те ли не ни забелязаха културата, ние ли нямаше какво да им покажем. Дали не се чувствахме като хора, които отдавна не чакат гости, отдавна не тъкмят ни култура, ни къщите си, ни пътеките си.
Оттук преминаха хиляди хора, които сякаш нямаше с какво да ни запомнят, ако ние не им размахвахме пистолети, юмруци, полицейски палки. Сякаш се стреснахме, че няма какво да им покажем, че те носят „цялата култура“ не на народа си (никога не се говори за сирийския народ), не на нацията си, а на една друга цивилизация. Проблемът е в начина, по който медиите представят ценностите на „тяхната“ цивилизация. Ние май Знаем повече за липсата на ценности на ДАЕШ, отколкото за ценностите на цивилизациите, които са се развивали в Близкия изток. Телевизиите ни изобразяваха – нас, неподвижните обекти в тези репортажи – като хора, които не могат да спрат разрушителите на света на бягащите от войната, но можем да служим като премеждия по техния път.
Образът на мъчениците, изминали дългия път до Германия, и образът на жертвите, които трябва да изтърпят ботушите на мъчениците, се сближиха толкова, че непрекъснато разменяха местата си в образа на мъчителя. Телевизиите ни представяха наближаването на деня, в който жертвите от войната ще ни потопят във война и ще ни превърнат в свои жертви.
Бежанецът с образ на дете
Тригодишният Айлян, който не успя да доживее до бреговете наостров Кос заедно с петгодишното си братче, може би ни прати най-ясния сигнал – водатабешезабилаличицето му в пясъка. Ние искаме дазабием вариото на камерата в лицето му и после добросъвестно да сложим маркер, с който да го прикрием, за да покажем етиката си. Айлян стана символ. Петгодишният му брат остана в новините без име* т°й не е символ, а обикновен труп. Но нямаше ярост. Бяхме обрекли децата на бежанците на състояние, в което нищо не можем да променим. Тригодишният Айлян е жертва на избора на родителите си, а не е жертва на нашата безяростност.
Товасастатичнитеобрази в телевизионните репортажи за пътя на бежанци те-на децата им. Те винаги са статични, не пробягват като тези на родителите им или като тези нагонещитеги из нивите „местни“ ловци на образи.
Дали тези статични образи ще ни внушат, че каквото и да се случи занапред, ще е резултат от нашите избори или от нашите оправдания?
Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 74-77