От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Любов… Няма такива работи. Макар че, погледнат ли те така, направо се разтапяш. И там ти е грешката.

Затова никакво лигавене. Особено с момичета, които не знаят какво искат. Момичета, които дълго разговарят със себе си, преди да се решат.

Не, не е лесно. Дали не й е рано да ги има тези нейни бомби отпред. Лошото е, че това не е единственото заоблено нещо в нея. Може би всичко идва от навика й да подръпва роклята си над коленете и да я поглажда от корема към бедрата. Не бе, не го прави нарочно, за да изглежда по-секси, нито гледа с премрежен поглед. Но, както казваше покойният Е. М., жените, които не знаят, знаят повече от жените, които знаят.

После, дори и да прегърнеш такова момиче – какво? Стоиш като дървен и това е. Ти си знаеш кога да се развихриш. Нищо, че разкопчават ризата ти. Как?.. Не, не питам как. Женските пръсти винаги се справят по-добре от мъжките. Да не излезе, че е момиче, което знае какво иска? За всеки случай посягам към блузата й, колкото да се каже, че и аз правя нещо. Знам, че няма да ми позволи. Знам, че е друго. Че мога разкопчан до пъпа да ходя. Така е, не съм умрял още първата вечер да ги видя. Нали съм сигурен, че сама ще ми ги покаже.

Не само аз мислех, че Дана има най-хубавите гърди в класа.

– Хващаш ли ги? – Янко, син на директора и първи лигльо, очертава кръгове с ръце и се киска. Както и цялата му свита, която винаги е около него.


Small Ad GF 1

– Хващам ги – отговарям мрачно. – Тебе какво те засяга?

Всички се накачулват върху мене. Не бе, те не искат да ги хващат, изобщо не мислят за такова нещо, искат само да ги видят. Но как да стане… Ако дойдат довечера, като я изпращам… Просто ще се скрият зад оградата и ще гледат. Ако има нещо за гледане, разбира се.

– Ваша работа – тръсвам надуто и ги оставям. Все пак съм единственият, който си има момиче.

Сякаш не знам защо им потичат лигите, щом я видят. Особено като погледне някого. Всеки си мисли, че му иска нещо. И най-важното, готов е да й го даде. Но никой не е сигурен, че тя ще го вземе. Никой не е сигурен, ако го вземе, дали ще го върне обратно. Това го знам. Но не знам защо големите мъже се изчервяват, щом ги погледне. Което не значи, че се сещат да избършат лигите си.

И друго ми идва наум. Защо за Дана винаги се говори шепнешком, с пръст на устните? Всички знаем, че е плод на незаконна любов, че като малка майка й я държи заключена вкъщи, защото Дана прилича поразително на истинския си баща. Знаем защо майка й си е отишла толкова рано, защо двамата й бащи са върли пияници.

Ако някой си мисли, че е лесно момиче, нека дойде и я убеди да седне върху якето ми. Ще му го подаря. Аз успявам, но веднага след това ми идва да си легна и да я забравя.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изглежда, че мога. Какво ли? Поне два часа да приказвам как ще седнем, без да легнем, че няма да взема нищо, без тя да ми го даде, нито ще й дам нещо, което тя не иска. И това – на лунна светлина, и това, след като знам, че ония копелета слухтят зад оградата, подсмърчат и се облизват. Искат да гледат. И аз! Да не бързам. Нали съм сигурен, че сама ще ми ги покаже.

– Виждат се…

– Какво?

– Краката ти…

– Не се виждат – отвръща невъзмутимо и подръпва полата си. Ти ги гледаш… Аз твърда ли съм? – пита внезапно.

– Моля?

А, да. Това е от онзи филм, в който мъжът казва, че момичето е твърдо като мрамор. Правя се на разсеян и поглеждам към шепата зелени джанки между нас. Сигурно е много приятно да се целуваш, когато устата ти е пълна със сок.

– Хайде, кажи – подканя ме Дана.

– Гърбът ти е твърд – отговарям.

Ами, да. Аз съм изследвал основно гърба й.

– А тук? – Дана слага пръст на гърдите си.

Ей сега е моментът да й кажа да се разкопчае. Или да я разкопчая. Поне да я пипна. Нима ще ми позволи? Ръката ми се надига като чужда и слабо натиска. Не ме удря, напротив, слага ръка върху моята и увеличава натиска. Усещам, че пълни гърдите си с въздух, но въпреки това ръката ми леко потъва.

Дана ме гледа в очите – чака признание, но аз мълча. Представям си как публиката зад оградата затаява дъх, как очите им изскачат от орбитите, как треперят ръцете, трескаво разкопчават в тъмното и се движат напред-назад.

– Знаеш ли, опитай се да пъхнеш това – Дана ми подава една джанка и… О, не! Искам да кажа – о, да! Тя се разкопчава… Едно, две, три копчета. Стига! Стига им толкова на копелетата зад оградата.

Доколкото разбирам, трябва да пъхна плода някъде там. За да няма недоразумения.

Заемам се старателно с предложената ми дейност. Дана отново пълни гърдите си с въздух. Но ръцете ми пак не ме слушат и все не улучват мястото. Накрая успявам да пусна зеления плод някъде по средата.

– О, там е лесно – казва разочаровано момичето. – Опитай другаде.

Опитвам, но пак не успявам.

– Твърди са – признавам.

Момичето е доволно. И все едно, че нищо не е било. Изпъва ръце назад, опира длани в тревата и остава дълго в тази поза. Полата й отново се вдига. Какво правя аз? Гледам. Гледам, необезпокояван от никого, защото освен всичко друго, Дана вдига глава към звездното небе и затваря очи. Много обичам да гледам. А онези зад оградата? Наистина ли ги чувам как стенат?

Не, не, сигурно пак си съчинявам. При това не ми е до тях.

– Пак ли гледаш? – стряска ме момичето.

– Пак… – преглъщам.

– Гледай! Аз ще спя.

Наистина. Изляга се в скута ми и отново затваря очи. Значи може. Тя ми позволява. Какво й става? Нейна работа. Гледам, но полата й не е толкова високо, колкото ми се иска. Не мога да видя онова, което не си представям, че ще видя някога. Навеждам се над нея и… Господи! Правя го. Повдигам полата й. Тя не мърда. Краката й са долепени един до друг, сякаш да я прикрият, но аз треперя. Не от видяното. Виждам, ето кое ме разтърсва целия. Като сляп, който изведнъж проглежда. Колко нощи след това сънувам и се събуждам от лунния сърп, който се смалява между краката й. Какво изкушение да протегна ръка и да пипна.

– Г-гу… г-гу… – чувам над себе си.

Как не припадам!

– Ъ-ъ-ъ… и-и-ска гледа…

Гугу! Лудия… Не, не е сигурно, че е луд. Но е як, с къси крака и дълги широки ходила, които дори и през зимата не виждат обувки. Грамадното му туловище се поклаща над нас, гърдите му свистят, устата му се кривят мъчително, за да изрекат следващото.

– И-и… иска-а-а…

Ниското му чело е набраздено от напрежение, двете му ръце се тресат, повдига ту единия, ту другия си крак, от гърлото му продължават да излизат нечленоразделни звуци.

Само да не го ядосам. Чувал съм, че е много страшен, като се ядоса. Двамата с Дана се изправяме мигновено, аз заставам пред нея, но не смея да го погледна. Той протяга ръка и ме отмества като храст, за да премине по-нататък. Поглеждам към чуковете, дето ги има за ръце и решавам да не се меся.

– Г-гу… г-гу… г-г-леда

Дана навежда глава, дългите й коси закриват лицето и част от гърдите й.

– К-какво? – заеква и тя, сякаш заразена от измъчения говор на Гугу.

Тресящите се ръце сочат гърдите й.

Без да вдига глава, Дана се заема със следващите копчета. Тишина. Имаше ли я досега? Може, но аз сега я усещам. Дори Гугу е запрял свистенето в гърдите си, вторачил се е в Дана и следи всяко движение на ръцете й. Сигурно си въобразявам. Възможно ли е да чувам как сълзите й капят върху тревата.

Дана нещо не може да се справи с копчетата. Ръцете й треперят, явно отказват да я слушат. Изведнъж спира, вдига глава и отмята коси. На лунната светлина се вижда, че лицето й наистина е обляно в сълзи.

Не! Не го прави, както си мисля, че ще го направи. Поне не толкова рязко. Копчетата падат едно след друго. Този път не си въобразявам. Чувам ги как падат на тревата.

– П-п-ии… пай… – обажда се отново Гугу.

Какво?

Гугу ми сочи разголените гърди на Дана. Ако не беше той, можех да кажа: абе тоя да не е луд! Но той наистина е луд. И як.

Приближавам и повдигам ръце. Дана не ми пречи. Слагам ги върху гърдите й, пръстите ми усещат вкоравените зърна, сами се свиват и отпускат. Гугу е протегнал шия – нищо не пропуска. Колко време мина? Знам ли?

– Боли-и… – стене Дана.

Гугу ме хваща за яката на ризата, дръпва ме и ме поваля на земята.

– Д-долу… – мъчи се отново той. – Г-гу… г-гу… г-г-леда от… отд-долу…

Дана поглежда към полата си. Прихваща я и започва да я повдига нагоре. Гугу коленичи, за да вижда по-добре. А аз и без това съм на земята.

– Стига ли? – пита Дана по някое време.

– Тц – отговаря Гугу, единствения звук, който произнася без запъване.

Дана извръща глава и вдига полата си докрай. Бедрата й отново са плътно едно до друго, макар да е ясно, че и този път няма да скрият онова, което е между тях.

– П-п-пипай… – подканва ме Гугу.

Тресе ги, мръсните си големи ръце, и ме гледа страшно. Пропълзявам до Дана и поглеждам нагоре. Тя продължава да стои с извърната глава. Ръката ми тръгва по бедрото й, но някъде по средата спира.

– Г-горе… – командва Гугу. Изскочилите му очи много ясно сочат къде трябва да пипна.

Ръката ми върви натам, без да се отделя от настръхналата кожа на Дана. Дланта ми опира изпъкналото място, а пръстите ми докосват корема и ръба на гащичките й. Нали няма да ме кара да ги свалям?

Не ги виждаме. Просто ги чуваме как дишат. Всички копелета са ни наобиколили в широк кръг. Дана също не ги е забелязала, но сега пуска полата си и се опитва да прикрие гърдите си. Ръката ми за малко остава под полата й, но и аз бързо я дръпвам.

Ей сега ще стане, каквото ще стане. Кой знае защо Гугу е застанал на четири крака, оголил е зъби и ръмжи. Когато става и вдига чуковете си, за да ги стовари върху някого, копелетата вече са се пръснали. Той хуква след тях като подскача смешно и неравномерно.

– Ху-у… ху-уу… чува се дълго гласът му в нощната тишина, сякаш разгонва селските кучета.

Е-е? Любов ли е това? Ами! Да казвам ли, че след тази нощ дни наред не излизам от къщи. Крия се. От кого ли? От Дана. Страх ме е. Не че ще загубя ласките й, страх ме е, че ще ги получа.

Накрая се решавам да мина с велосипеда си покрай къщата на Дана. Дълго помпя гумите, докато я изчаквам да се появи.

– Ще ме повозиш ли?

Правя се, че не чувам. Помпя. Най-после свършвам. Слагам помпата на мястото й.

– Качвай се на рамката – предлага изненадващо Дана.

Не, няма! Да кара сама… Още не съм го помислил и съм на рамката. Веднага ми идва наум защо й се подчинявам толкова лесно. Надявам се, че тя ще ме застави, едва ли не сама ще свърши онова, за което твърдо знам, че са нужни двама.

Потегляме. Дана натиска педалите и се понасяме по улицата. Чувствам се като в клетка – ръцете й са отстрани, отдолу рамката, отгоре дългите й коси и тежките гърди, които направо ме смазват. При всяко завъртане на педалите тя се притиска още по-плътно, усещам влажния й дъх… Над мене се сипе смехът й, сякаш ми се подиграва. Кара все по-бързо и все повече се навежда над мене. Едва ли не се сгъвам на две, стискам дръжките на кормилото до посиняване и умирам от страх. Струва ми се, че ще паднем, ще се блъснем някъде, непременно ще ни се случи нещо лошо. Накрая тя спира рязко, накланя се за последен път и аз усещам как гърдите й се сплескват на гърба ми… Колко време стоим така? Не знам, но дъхът ми спира. Или е спрял преди това. Защото после дълго преглъщам и поемам въздух, докато си възстановя дишането. Грабвам велосипеда и препускам с всички сили. Искам да бъда колкото се може по-далеч от нея.

Обаче вечерта отново съм пред училището, където един грамофон се мъчи да надвика гръмотевичните смехове на момчетата около него. Бързам да се присъединя към тях.

– Каня те – побутва ме някой по рамото.

Тя! Дана… Докато се усетя, издърпва ме по средата. Само двамата сме. Мисля си, ако беше момче, отдавна да си е свършила работата.

– Искам да ти кажа нещо.

Наистина ли иска да говори с мене или просто ме успокоява? Пак се разтрепервам и съм готов да избягам. Не, няма да стане, защото освен всичко друго, тя ме обхваща за раменете и ме притегля към себе си. Какво ще кажат другите, които са се вторачили в нас… Да гледат! И без това друго не могат. Ето как се прави това. Вдигам ръце и стягам здраво Дана като в обръч. Другите гледат. Нека! Ей сега… Ей сега ще им докажа, че не ме е грижа за гърдите на Дана, които ме задушават, бедрата й, които се плъзгат по моите, коремът й, който е залепнал за моя. Движенията от кръста надолу, лекото поклащане вляво-вдясно, ето кое ме подлудява съвсем. Също и насмешливият й поглед, който хвърля на тълпата около нас. А ръката й на голия ми подстриган врат направо ме изгаря. Поне да спре да върти глава, при което косите й бръскат лицето ми. Уж не е по-висока от мене, а имам чувството, че ме гледа отгоре, смачква ме – както ме беше склещила на рамката на велосипеда. Получавам същите пристъпи на главозамайване и спиране на дъха. А кога ще я повозя аз?.. Още сега! Готов съм. Готов съм да я повдигна и да я хвърля на рамката. Да я притисна още по-силно… Нека и на нея й спре дъхът, нищо, че продължава да върти глава и дори си тананика. Май че наистина я повдигам. Не се ли отлепват краката й от земята… Залитаме… Ах! Някакво движение от кръста надолу ме кара да се забия още по-остро в нея. Краката ми се подкосяват и за малко да падна. Може би тя ме удържа… Не знам… Но какво става? Тия копелета пускат за трети път същото парче. Не съм сигурен, че ще издържа още веднъж. Пак ми идва наум да я оставя и да избягам, когато чувам гласа й.

– Ела тази вечер… Ще те чакам.

Какво? Къде да отида? При нея? При Дана… Сигурна ли е?... Стряска ме смехът на момчетата. Сам съм на дансинга, ръцете ми все още държат Дана. В последния момент мярвам Гугу, който се е скрил в сянката на училищния орех и… гледа.

После се сещам, че Дана спи в собствена стая с отделен вход откъм градината. Но наистина ли ме вика? Да не би да се е съгласила да… Ами! Не вярвам. Нищо няма да стане… Дали да не се откажа?

Не! Едва изчаквам да се пръснат всички и вече дебна около къщата. Накрая се решавам, прескачам оградата и навлизам в градината.

Чукам. Дана загася в стаята и излиза по нощница. Прегръща ме с топлите си ръце и ми прошепва, че ще пътува утре до града и си е прибрала дрехите. Не я питам къде е роклята, с която ще пътува. Прегръщам я и аз, плъзвам ръце по гърба й. Позволявам си да сляза надолу, където не е така твърдо. Пръстите ми започват да събират нощницата. Стигнал съм донякъде, когато Дана хваща ръката ми. Добре, ще се откажа. Да не си мисли, че съм много навит. И без това се чудя какво ще правя по-нататък.

– Можеш ли да минеш по парапета, без да паднеш? – пита Дана.

Не отговарям. Тя наистина се качва. Наблюдавам я внимателно. Страх ме е, че ще падне. По някое време залита и аз я хващам. Повдигам ръце нагоре и я улавям за краката. Опирам глава в корема й и решавам да не я вдигам оттам, пък да става каквото ще. Усещам ръката на Дана в косите си. И това ако не е знак… Защото тя продължава да рови косите ми, докато вдигам нощницата й. Нима ще успея? Този път не само хваща ръката ми, но сама повдига нощницата си. Открива онова, което никога не съм виждал. Ръката ми се насочва натам, но преди това поглеждам нагоре. За да чуя „да”? Кой знае. Тя е навела глава и гледа какво правя. Мисля, че ми кима. Или си въобразявам. Решавам се и докосвам къдрите й. Най-непослушните се появяват между пръстите ми. Приглаждам ги благоразумно, но те упорито се изправят.

Явно съм улучил мястото, като съм пъхнал ръка между бедрата й. Имам чувството, че не аз, по-скоро тя я намества там. Изпъва се, притиска крака и ги разтваря. Сигурно се държи за колоната, иначе ще падне. Увива се около нея и заедно с това около ръката ми. Харесва ми, че я карам да се гърчи и стене, радвам се на огъня, който я изгаря. Само че не е ли време и аз да се хвърля в него?

Без да махам ръката си, с другата се разкопчавам. Остава най-трудното – да я достигна по някакъв начин. Тя естествено не подозира за моите трескави приготовления. Знам ли? Имам нелепото чувство, че съм наблюдаван. Може би в такива случаи те имат очи и на друго място. Опитвам да я отделя от парапета, но не успявам. Готов съм да я оставя насаме с колоната, щом й харесва – да се увива около нея колкото си ще. Все пак не мога да подхвръкна. Накрая се сеща. Слиза от парапета и се обляга на колоната. И все пак е страшно неудобно. Получава се, но не онова плътно навлизане, разкъсване и болка, както съм си го представял. По-скоро плъзгане – приятно и мъчително. Това ли е? Нима всичко ще мине така безболезнено, без кръв и без угризения после, че си направил нещо нередно. Но тя явно не е доволна от свършеното досега. Движенията й от кръста надолу показват, че тя също се опитва да ме улучи. А не е ли време да направи нещо по-съществено? Толкова съм притеснен, че с удоволствие ще оставя нещата в нейни ръце. Прави го. Точно с ръце. Но пак не успявам, макар че я докосвам някъде там, треперя, краката ми не държат.

Ще стане! Трябва да стане, бога ми! Впрягам всичко, затварям очи, за да се концентрирам докрай… Май че навлизам в нея… Най-после! Дори и да не улучвам, ще я пробия другаде…

– Г-гу… г-гу…

Пак ли си търся оправдание? Защото знам, търси ли го човек, винаги го намира. Измислям си разни гласове, за да се откажа.

– С-са…мо… г-гледа…

Имам чувството, че изпръхтя във врата ми, толкова е близо до нас. Този път горките ми крака не издържат и рухвам на колене. Сърцето ми се е покачило в гърлото, не мога да го преглътна. Как да се изправя, онзи е зад мене, завинаги ли ще остана тук – в краката на Дана.

Гугу. Ето кой ми помага да се вдигна горе, като ме хваща за яката. Опитвам се да си оправя панталоните, но той не ми позволява.

– П-пра…ви… т-тако-вай… – командва ме.

Таковай ти! – иде ми да му кажа. Дърпам се, но в един момент замръзвам, когато виждам, че Гугу вдига юмрука си над мене.

– Остави го – моли се Дана, но Гугу не пуска яката ми.

Тогава тя се качва на парапета и започва да вдига нощницата си.

Какво ще стане след малко? Не вярвам този изрод само да гледа. Не знам, не ме интересува, чувствам как постепенно отпуска пръсти и се вторачва в Дана. В това време вдигам панталоните си и позорно хуквам през градината.

Сам ли се провалям? Не, не мисля. Как да го направя пред облещените очи на Гугу? И сега не мога, ако някой ме гледа. Нито съм луд да гледам, докато другите го правят.

Атанас Стойчев живее във Варна.

Първата му книга с разкази – „Нон стоп“, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват „Пясък от дъното“ (Факел, 1993), „Не ми вярвай, скъпа“ (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), „Слаби ангели“ (Факел, 1999), „Тъмната страна на жената“ (Славена, 2003), „Тъмната страна на мъжа“ (Славена, 2008).

Автор е на пиесата „Скандал в рая“, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса „Задник, змия и бич“. Пиесите му „Плебеи и аристократи“, „Морски шах“ и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали“ и по Йордан Йовков „Шибил“ са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии „Българска маринистика“ и издадената в САЩ „Гласове от линията на разлома. Балканска антология“.

През 2005 г. за разказа си „Един мъртвец за изхвърляне“ получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго.

Книгата му „Човек зад борда“, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.


Pin It

Прочетете още...

Щъркел

Александра Джандева 27 Апр, 2015 Hits: 7084
Разводът не мина лесно. Петър нае адвокат и…

Пир в бърлогата

Хуан Пабло Вилялобос 13 Мар, 2013 Hits: 7213
В самолета, който летеше към Париж,…