От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Винаги съм се опитвал да бъда незабележим. Знаех, че точно този е начинът да събера всички погледи. Очите, които не си дадоха труда да ми се любуват, бяха на Сия. Тогава не се досещах, че тя е призвана да ми покаже дъното.

Не бих казал, че положих особени усилия да привлека погледа й. Бях роден да получавам подаръци и животът бе длъжен да ми ги даде – така се шегувах пред себе си. Реших, че ще си я подаря за рождения си ден.

Сия дойде в черна кадифена рокля, строго затворена, но плътно обхванала тялото й. Пристегната в кръста, с колан и панделка в косите. Точно така си представях един жив подаък, който по-късно с трепет щях да разопаковам. Предполагам, че и Сия ме прие по същия начин. Така че стана една мила размяна на подаръци. Но още тогава в мен се загнезди горчивото чувство, че никога не ще я имам.

Израснала в дом за безпризорни деца, Сия не познаваше родителите си. По време на следването си беше работила като сервитьорка, санитарка, фотомодел, гледачка на болна жена. Нейните обноски и такт не бяха отглеждани в среда като моята, ето кое ме привлече. Ето кое ме накара не само да разопаковам подаръка, но и да се опитвам да разбера какво има вътре в него.

Дълго време не можех да се отърва от чувството, че търся слънчогледова семка, увита в безброй вестници. Усещането, че този подарък не е за мене, че може да бъде истински само в ръцете на друг, ме амбицира. За нея ме ожени любопитството ми и раздразнението, че тя няма кой знае какви чувства към мене. Дори не скри, че го прави заради детето, което вече беше на път. Въобразявах си, че като се оженя за нея, тя поне ще ми бъде благодарна. Че ще ми увисва на шията през час, а първите дни, като се върна от рейс, няма да се отделя от мене. Нищо подобно. Изпълняваше съвестно брачните си задължения, посрещаше ме, изпращаше ме, участваше в семейните тържества, но аз знаех, че прави всичко по навик, както би го правила за кой да е друг, който по една случайност е баща на детето й.


Small Ad GF 1

Иво стана на три години, а моето раздразнение растеше. Въпреки това не губех надежда, че един ден Сия ще пламне, истински пожар ще се развихри тогава – ето мига, в който щях да я оставя да гори сама, да й отмъстя за терзанията и комплексите, които се опитва да ми насажда. Намирах, че дългите рейсове са една от причините този миг да се отлага. Дори си бях наумил да напусна корабите за известно време, исках да бъдем постоянно заедно, за да я накарам да ме забележи.

Но Бебо промени плановете ми. През последния престой една от камериерките в хотела, където Сия работеше като администраторка, ми подшушна за връзката й с тоя Бебо. Бил ръководител на оркестъра към ресторанта. Бях сигурен, че това ще свърши зле и реших да я измъкна, преди да е потънала съвсем. Камериерката ми каза и друго. Искали да прекарат нещо като меден месец на Пампорово. Бебо отива да свири със състава си там, а Сия си взема годишната отпуска. Явно само чакаха корабът да се скрие зад хоризонта.

Заблудих Сия, че заминаваме по-рано. Малко преди тръгването на влака пристигнах на гарата с двама приятели. Всичко бе изпипано много точно, а Иво, който направо от прозореца на вагона кацна на раменете ми, беше венеца на операцията. За първи път видях Бебо, наистина имаше нещо бебешко в него – висок, но малко приведен, с дълга оредяла коса, той клатеше глава в някакъв негов такт, сякаш се намираше на подиума. Лицето му и най-вече воднистите очи напомняха клоун, който по-скоро ще те разплаче, отколкото разсмее. И у него, както у Сия, имаше нещо разместено, неподредено. Моите черти бяха правилни, лицето ми излъчваше преди всичко сдържаност и никой не си позволяваше да ме приема несериозно. Яростта, срамът, радостта също бяха премерени и сдържани. За разлика от лицето на Сия, което претърпяваше невероятни метаморфози.  Тя се смееше, сякаш ей сега ще се разплаче. Може би тъкмо това ме привличаше. Бях сигурен, че и аз я привличам. Но още на гарата начинът, по който си размениха погледи, ми даде да разбера, че родството с Бебо е съвсем друго. Разбира се, това не промени плановете ми.

След като оставихме Иво при родителите ми, които отдавна мърмореха, че Сия не го възпитава добре, взех нещата в мои ръце. Следващият рейс, който бях намислил да правим заедно, започна още в колата. Сия искаше да слезе някъде, където и да е, само да се махне от мене, но аз не спирах. В един момент ме хвана за косата и едва не влязохме в насрещното платно. После ме заплаши, че ще скочи в движение. След като отвори вратата и видя, че не трепнах, тя се успокои на задната седалка и изглежда се примири. Разбира се, не подозираше какво я чака.

– Къде отиваме? – попита сънено, явно много й бе дошло за днес.

– На кораба – отговорих услужливо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Спрях колата пред спуснатия трап, дадох ключовете на вацмана и му наредих да пренесе куфарите в каютата ми.

– Куфарите? Моите куфари? – Сия изведнъж се събуди.

Нейните, разбира се. Същите, с които бе тръгнала на пътешествие. Не беше й се разминало, само че в друга посока. Хванах я за лакътя, уж да я подкрепям нагоре по трапа, но тя не направи никакви опити за съпротива. Истината е, че хрумването ми да правим този рейс, дойде внезапно. Едно случайно съвпадение ме накара да се замисля. Всичко щеше да отиде по дяволите, ако закъснеехме, както често се случва. Трудно щях да задържа Сия повече от една нощ. Баща ми щеше да уреди формалностите и да прати документите й в първото пристанище.

Сия не ме познаваше. Точно така. Корабът щеше да се превърне в терен за взаимно опознаване и аз бях убеден, че между нас ще се установи родство, много по-здраво и силно от онова между нея и Бебо. Тя не ме познаваше, точно така. Дотук аз не правех нищо, за да й покажа, да й дам възможност да ме види, сега ще имаме време. Следващият рейс бе пълен с въпросителни, но продължителността му бе сигурна – не по-малко от пет месеца.

Рейс със съпругата – какво приключение, каква прекрасна възможност да бъдем заедно. Всяка минута, всеки час, двайсет и четири часа бихме могли да не се разделяме. Нищо не й пречи да идва с мен на мостика – ще даваме заедно вахта. Имаше още една причина да я взема на кораба. Не можех да я оставя на Бебо, след като знаех, това щеше да превърне рейса ми в кошмар. Тогава не подозирах за инквизицията, на която щеше да ме подложи Сия.

Беше станало късно. Предложих й душ, за моя изненада тя не отказа. Приготвих й леглото и когато излезе от банята, тя само свлече хавлията и се мушна под чистите завивки.

Рано сутринта приех контролата в каюткомпанията. Когато се прибрах, Сия спеше, отмахнала завивките. Беше топло. Като се събуди, корабът вече бе в открито море.

Стана и припряно започна да се облича.

– Ще ми свалиш ли куфарите? – попита и хвана дръжката на вратата.

Не й отговорих. Сия дръпна вратата, но тя, разбира се, бе заключена.

– Впрочем не ми трябват... Отключи!

Още с тръгването на кораба предвкусвах тръпчивия дъх на тази молба със заповеднически тон. С удоволствие изстрелях отговора.

– След пет месеца.

Тя не включи веднага, дръпна ожесточено вратата още веднъж и едва тогава й просветна.

– Какво? – извика.

– Може и шест... Добре е да го знаеш предварително.

Тогава Сия погледна през фенистрина, видя, че сме в открито море, и всичко й стана ясно.

– К’во правиш бе, откачен?

Понякога от нея изригваха такива фрази – далечно ехо от дома за безпризорни. Обясних й, че няма нищо страшно. На воплите й, че не мога да се разпореждам така с нея, отново ще й кажа, че го правя за нейно добро. Знам, че не е малоумна, но в момента само аз мога да преценя кое за нея е добро и кое не. Яростта я заслепява, но след като угасне, тя ще разбере що за човек съм, независимо, че я грабнах така брутално от гарата, че я принуждавам да правим този рейс заедно. Омерзението й към мен ще излети като дима от корабния комин.

– А ако стане обратното?

Този въпрос ме съживи. Бях сигурен, че възбудих интереса й. Не съм привърженик на насилието, нито имам намерение да се възползвам от него. Искам сама да намери изхода, отново да ме обикне, дори не отново, а за първи път. Тя трябва да ми бъде благодарна за моята готовност да се разкрия. Ще се предам, готов съм и след рейса отново ще бъдем заедно, тримата с Иво, през ум няма да ни мине да се разделяме, ще бъдем заедно завинаги.

Сия носеше косите си опънати назад, ниското й чело изпъкваше, но после преминаваше в меки линии към носа и раздалечените скули. Мъжете я намираха за екзотична заради тесните очи и смуглата кожа. Когато пуснеше черните си коси, аз лично я харесвах повече. Наскоро открих в себе си необяснима склонност към атавистичното и сигурно пуснатите й коси имаха връзка с това. Представях си я сред безбрежна пустиня, забила колене и ръце в пясъка, непременно с пуснати коси и потрепващи ноздри. Сега тя направи точно това – пусна косите си, застана на четири крака по средата на каютата и започна да джафка.

– Джаф – аз съм – джаф- твоята кучка – джаф!

– Само опашка дето нямаш – не скрих възхищението си.

– Каквото и да кажеш – джаф – ще го направи – джаф – ако не го направи – джаф – ще я оставиш гладна – джаф – или ще я набиеш с пръчка – джаф.

– Стани! – не знам що за птица съм, но често едно и също нещо в първия момент ми харесва, а в следващия ме дразни.

– Не ти ли харесвам така? – Сия се изпъна и надигна глава.

Клекнах до нея и погалих косите й. Тя се дръпна като опарена.

– Не ме докосвай!

– Защо?

– Защото – Сия се изправи – това тяло е мое, макар да се намира в твоята каюта, на кораб в открито море. И защото все още не съм решила да слушкам.

Тук моята сдържаност и възпитанието ми най-коварно ми изневериха.

– След ден, седмица, месец – казах – сама ще решиш, че това тяло не е само твое.

Не разбрах защо Сия ме удари точно в този момент, имаше достатъчно поводи и преди това. Не се прицели точно и ме улучи по носа. Рукна кръв.

– Независимо как ще се държа, какви гаранции имам, че ще след рейса ще ми дадеш Иво?

Бях я сплашил, че ако поискам, мога да й отнема Иво.

– Никакви – изломотих, търсейки безуспешно кърпичка.

Изненадах я, но това не смекчи яда ми. Не си спомням някой да ме е удрял.

– Ако продължаваш така, няма да ти позволя дори да го виждаш.

Най-после намерих кърпичка и я поставих на носа си.

– Екипажът знае ли, че съм тук?

– Разбира се – съвзех се мигновено. Това вече беше разговор.

– А кога ще ме представиш на корабното общество?

– На обяд.

– Мога ли да сложа някоя по-смела рокля?

– Тук сме само мъже – измънках, – все пак...

– Ето вече те слушам. Ще си остана с джинсите.

По време на обяда Сия обясни на всички, че е доведена насила тук, че аз – техният капитан, съм я домъкнал на кораба, без да я питам и имам намерение да я държа на борда до края на рейса, като се надявам, че така ще закрепя скапания си брак.

Никой не се хранеше, а аз продължавах да слагам хапки в супата си, макар че този просташки навик винаги ме е вбесявал. Ето момента, в който разбрах, че няма шега, давя се. Какви ли не случаи съм имал, как ли не са се опитвали да ме потопят, винаги изплувах. Този път ушите ми бучаха, усещах как се плъзгам надолу и не правя нищо да се измъкна. Но пластовете вода не ми пречеха да чувам звънкия глас на Сия.

Интересува се ще я защити ли някой, ще се намери ли мъж, който да ме вразуми. А ако не разбера с добро, да ме принуди насила да се откажа от маниакалния си замисъл. Очите на Сия блестяха. Сега беше истинска, докато преди едва мъждукаше, колкото да се види, че не е умряла. Ето такава исках да я видя, но да се бори за мене, а не срещу мене. Изплаших се, защото разбрах, че енергията, която отприщих в нея, може да ме помете. Но – спокойно. Ей сега ще изплуваме.

Главният механик, най-старият между нас, бързо я постави на мястото й. Първо уточни, че сме семейство. А щом сме семейство, за каква принуда може да става дума и още по-малко насилие. Освен това, корабът е на ход и никой няма намерение да променя курса заради нейните приумици, да извинява. Според него нищо не може да се направи, така че да бъде търпелива до края на рейса...

– Бях се обърнала към мъжете – прекъсна го Сия, стана рязко, блъсна стола и излезе.

– Добър апетит, колеги.

Най-после изплувахме.

Сия изгуби първата схватка, но не мирясваше. Обеща ми, че ще ме направи за смях, целият флот да разбере какъв мухльо съм, такъв панаир ще ми организира, че няма да помириша кораби до края на живота си. Умолявах я да се разберем, припомнях й, че съм баща на детето й, нищо не я трогваше. Докато тя е вързана тук, в тая каюта, на тоя кораб и няма възможност за избор, как да се разберем.

По едно време престана да разговаря с мене, навсякъде демонстрираше, че нямаме нищо общо, дори в салета ми отказваше да ходим заедно. Даваше аванси на някои мъже и аз започнах да се страхувам, че това няма да свърши добре. Сия надмина очакванията ми, когато започна да се пече на пеленгаторна палуба. Моряците си намираха работа наоколо и бях принуден да ги разпръсквам. На нея нищо не можех да й кажа, тя не разговаряше с мен. Влизаше в чужди каюти и аз бях принуден да стоя до среднощ да я пазя, без тя да ми обърне капка внимание.

Всички се хилеха зад гърба ми, а по-наглите – в очите. Разбирах, че моята кауза е загубена, но наистина не можех да върна кораба обратно. Вместо да я привличам, както се бях зарекъл, аз я отблъсквах. Бях жалък, тя ме правеше такъв, но само един неин благосклонен жест и аз щях да бъда такъв, какъвто бях решил да бъда пред нея – възпитан, сдържан и горд мъж, който няма начин да не й хареса. Но тя не правеше този жест. Не се отчайвах. През една звездна океанска нощ бях на ръба да я спечеля.

Корабите, от които щяхме да натоварим риба, се намираха в южния Атлантик. На път затам спряхме в Лас Палмас да вземем плодове и гориво. Бях решил Сия да се любува на Лас Палмас само през фенистрина. После я съжалих и с колата на търговския представител два часа обикаляхме Лас Палмас, като му казах да не спира никъде. Той беше много учуден, но изпълни молбата ми. Сия се опита да го осветли, но още повече го учуди, като започна да си говори сама. Какъв шанс за бедното животно, каква радост, какво щастие, извеждат го на разходка. Каква благодарност се чете в очите му и жалко, че няма опашка да я завърти. Колко е великодушен неговият господар... През цялото време все неща от тоя род. Търговският представител възпитано мълчеше, а аз, ако можех, наистина щях да потъна.

А Бог ми е свидетел, че правех всичко възможно да й е хубаво.

– Толкова ли съм отвратителен? – попитах я вечерта, след като отблъснахме от Лас Палмас.

Тя, разбира се, мълчеше.

– Забрави, че те принудих да дойдеш с мен, това е единственото нещо, което ме прави отвратителен.

Пак мълчание.

– Трябва да ми помогнеш.

– Аз на тебе? – събуди се най-после тя.

– Да удушим заедно онова нещо, което ме прави отвратителен.

– Това е интересно. И как ще го направим?

Ето как. Първо да погледне навън. Виждала ли е такива едри звезди? Ей там е Южният Кръст. Докато тя се наслаждава на звездната тропическа нощ, аз ще приготвя любимия й коктейл. Джин, кампари, резенче лимон и, разбира се, лед. За мен чисто уиски. Наздраве! После, малко преди втората порция, “Самба па ти“.

Точно за това мечтаех толкова дни. Главата й, опряна на рамото ми, гладките й коси докосват бузата ми, не я притискам, оставям тялото й само да се отпусне върху моето. Китарата разказва едни истории, в които непременно трябва да участваш, имаш малко време за размисъл, докато темпото е бавно, и после идва едно стръмно “хайде“, което плющи като камшик и плаче като дете, не можеш да му устоиш, ти си на крилете му – на това “хайде“, летиш...

– Не мога – каза Сия и се отдръпна.

– Какво не можеш? – попитах като в сън, но тя побърза да ме събуди.

– Не мога да се докосвам до тебе – извика. – Не искам да те виждам!

Огледа се, явно имаше още нещо, което не иска. Погледът й се спря върху касетофона, от който продължаваше да се лее “Самба па ти“.

– Не искам да слушам гадната ти умзика – приближи се до касетофона, вдигна го и го трясна на пода.

Този път моята сдържаност не ми изневери. Може би това беше моментът, в който осъзнах, че пътешествията към дъното не са съвсем безинтересни. Докъде ли щеше да стигне тя, ще издържа ли докрая?

След Лас Палмас Сия престана да се задява с моряците и, докато стигнем района, където бяха корабите, не разговаряше с никого.

Още първата вечер, когато на борда ни застанаха два траулера, някъде към полунощ от каюткомпанията на нашия кораб се разнесе гръмовна музика. Сия бе разтворила всички фенистрини и ожесточено удряше клавишите на пианото. Реших да не й преча, макар че това се повтаряше всяка нощ, докато бяхме в района. Моряците се оплакваха, че не могат да спят. Не стига, че работят през шест часа, и сега тая музика съвсем ги побърква. Успокоих ги, че ще свикнат. Както са свикнали с шума на машината, така ще свикнат и с пианото. Освен това, тя скоро ще се умори. По корабите плъзнаха какви ли не слухове. Моряците от траулерите заставаха по бордовете, слушаха безумните й изпълнения, хилеха се, но аз не се смущавах. За кратко време екипажите научиха коя е Сия, как е попаднала на кораба и защо свири по цяла нощ. Почти всички капитани се изредиха да ми идват на гости, кой по работа, кой от любопитство, но никой не ми зададе някакъв въпрос, да ме посъветва или да ме сплаши. Бях сигурен, че целият риболовен флот знае за Сия. Тези клюкари, радистите, са пуснали новината из целия ефир. Предполагах, че и в управлението знаят, но това едва ли щеше да промени съдбата й.

– Има един начин да го удушим онова нещо – проговори Сия, малко преди да тръгнем от района.

Вече не очаквах нищо добро, така че следващата й фраза никак не ме изненада.

– Трябва да ни удушиш и двете.

– Кои двете?

– Мене и онова нещо, иначе не става. Може и през борда да ни хвърлиш, както искаш, моля те да го направиш.

– Аз?

– Да, няма да мога сама, страх ме е.

Изплаших се малко, но когато установих, че това е един от поредните й номера, успокоих се. Дори се отдалечих от нея, облегнах се на фенистрина и се загледах навън.

– Има още един начин. Би могъл ти да се хвърлиш през борда. Не че онова нещо, дето те прави отвратителен, съвсем ще изчезне, но друго си е, ако те няма. Независимо кой, аз или ти, нямаш представа как другият ще си отдъхне. Ако през борда ти се струва нецивилизовано, малко мишеморка, дето я дават на корабните плъхове, и край. Няма да чакаш, да се надяваш на нещо, дето никога няма да стане. Вярно е, че трябва да се признаеш за победен, и макар че под небето трудно се намират победени мъже, точно затова трябва да го направиш.

По време на обяда, вече на път за Лагос, където щяхме да разтоварваме рибата, Сия съобщи, че е намислила да умре. Но няма да го направи изведнъж. Така е много лесно. За нея, но и за тях. Иска да бъдат свидетели на нейните мъки, да тежи на съвестта на целия екипаж. Решила е да умре бавно и мъчително. От глад. Между другото, много се надява да не стигне до края, допуска, че ще ги трогне, убедена е, че ще ме вържат, а нея ще изпратят до летището в Лагос. Ето това е последната хапка, която слага в устата си. А, да не забрави, винаги на обяд ще идва в салета, за да се уверят нагледно колко е отслабнала. Докато може, разбира се. После ще идват на свиждане.

В каютата се опитах да й внуша да не се надява, никой от тези корабни мекотели няма да се трогне. Те треперят за кожите си и са прави. Всеки знае, че само за един благосклонен поглед към нея ще изхвърчи, следващия рейс без него. Да й кажа и нещо друго. Не съм сигурен, че го правят от страх. Просто не им пука. Тяхната съвест е чиста, защото тя не е жена на някой от тях, не е изоставена, самотна, беззащитна. Тя има мъж и негова работа, дали ще се тревожи, ядосва, беснее. Истината е, че съм отчаян. Разбрах, че окончателно потънах на дъното и едва ли ще изплувам някога. Сбърках, признавам, и за да разбере, че отново съм с нея, че съм единственият човек, който се трогва от нейната участ, аз също няма да сложа хапка в устата си, докато тя не го направи.

Трябва да умрем, това е, повтаряше Сия през следващите дни и наистина не се хранеше. Аз също. Държах се все пак и макар че не давах вахта, ходех на мостика, разпореждах се, контролирах курса, корабът наближаваше Лагос. Всеки ден на обяд Сия посещаваше салета, сядаше на мястото си и мълчеше. Камериерът й сервираше, но тя не се докосваше до яденето. Моряците бързо опразваха салета, мърмореха и псуваха, и може би идеята на Сия да ме вържат, вече не им беше така чужда.

Бях отслабнал, едва имах сили да се кача на мостика и да сляза, да ме духнат, ще падна. Вече не издържах погледите на моряците, извръщах глава, те ставаха все по-нагли. Както съм я подкарал, скоро ще ми четат молитва. Ама да ми помогнат ли, или сам ще се гътна. Хайде да не ги вкарвам в грях.

Със Сия продължавахме да не си говорим, ако не се смята нощта, в която аз се събудих от поредния си кошмар. Треперех. Не исках, но се разревах с пълен глас. Тялото ми се гърчеше в непрекъснати спазми, имах чувството, че никога няма да се успокоя. Явно магарешкият ми рев се чуваше в съседните каюти, защото някой почука, но аз не отворих. Сия не спеше. Очите й бяха като на животно, което равнодушно наблюдава агонията на себеподобните си.

– Умираш ли? – попита.

Една сутрин в каютата влезе корабният лекар, който ме осведоми, че отговаря за здравето на екипажа и ако стане нещо със Сия и, не дай си боже, с мене, ще има сериозни неприятности. Предложи като начало да ни сложи по една инжекция.

Сия трябваше да ми повярва, че не съм го викал. Тя гледаше мътно към нас, не я интересуваха нашите разговори, нищо не я интересуваше. На мен не ми личеше особено, но тя се беше смъкнала, скулите й бяха грозно изпъкнали, тънките й устни съвсем се бяха изгубили, смуглата й кожа бе пожълтяла, от опънатите й коси бяха изпадали безредно кичури – в момента нищо не ме привличаше в нея, но не бях изгубил надежда, че тя рано или късно ще се излекува от манията си, че ме мрази, отново ще се превърне в онази екзотична жена, по която толкова мъже въздишаха.

Сия се отказа от гладната стачка. Разбра, че от това няма смисъл. Започна да хапва по малко. Надявах се, че по същия начин, бавно, но сигурно ще започнем да се приближаваме един към друг.

Веднага след като се вързахме на кея в Лагос, на борда се качи търговският ни представител там. Помоли ме да отидем в каютата на старши помощника, където ми съобщи, че е станал голям скандал. От управлението страшно нервничат, затрупали са го с радиограми, но ако все още държа на себе си, има един начин да ме спаси. Днес следобед лети самолет за София, уредил е билет, Сия да си стяга багажа, ако иска без багаж, да взема самолета и след няколко часа е в София. В началото ще приказват, но до края на рейса всичко ще се забрави.

– Уреди още един билет.

Знаех, че тия чешити, търговските представители, рядко се усмихват, но този изглежда беше от друга порода – засмя се.

– Две ли са? – попита.

На мен не ми беше до смях.

– Една е, разбира се.

– Тогава за кого е другият билет?

– За мене, не се ли сещаш?

Настроението му премина в третата си фаза – от делово, през смях, сега беше ред на безкрайното му учудване.

– Ако я видиш какъв е скелет, няма да се чудиш толкова.

– А кой ще бъде капитан на тоя кораб?

– С обратния самолет ще изпратят друг. Разтоварването няма да стане по-рано от две седмици.

– О’кей, ще имаш билета.

Разбира се, по време на полета бяхме един до друг. Краткото й щастие, че ще се отърве от мен, трая само миг. Докато й кажа, че и аз ще пътувам с нея. Дори и сега не искаше да разбере, че има нужда от мене. Особено сега, когато е толкова слаба. Бях изпратил радиограма и на летището щяха да ни чакат Иво с баба си и дядо си. Иво веднага щеше да увисне на врата ми, няма начин. И отново щяхме да бъдем заедно, тримата – Сия, Иво и аз.

Атанас Стойчев живее във Варна.

Първата му книга с разкази – „Нон стоп“, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват „Пясък от дъното“ (Факел, 1993), „Не ми вярвай, скъпа“ (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), „Слаби ангели“ (Факел, 1999), „Тъмната страна на жената“ (Славена, 2003), „Тъмната страна на мъжа“ (Славена, 2008).

Автор е на пиесата „Скандал в рая“, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса „Задник, змия и бич“. Пиесите му „Плебеи и аристократи“, „Морски шах“ и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали“ и по Йордан Йовков „Шибил“ са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии „Българска маринистика“ и издадената в САЩ „Гласове от линията на разлома. Балканска антология“.

През 2005 г. за разказа си „Един мъртвец за изхвърляне“ получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго.

Книгата му „Човек зад борда“, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.


Pin It

Прочетете още...

Съвсем друго

Никита Нанков 03 Апр, 2011 Hits: 14855
Една дърта-предърта проскубана кукумявка – а…