– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! – възкликнах. – Големият шампион! Не ме ли помниш?
– Билета, казах!
– Ама ние с тебе имахме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е „качил“ два-три килограма, не повече. Готов е веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов, и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе, Мето. Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах. Четири нокдауна ти направих.
– Ти, какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата. Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете, може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. И се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, от където само преди няколко минути наблюдавах с премрежени очи как релсите се отдалечават и изчезват в далечината. Ще се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, с медали от световно и европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден. И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на „Илиянци“. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия дето се водят директори на нещо си, живеят нормално.
Влязохме в „Халите“, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Някои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове, и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага, не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте! – каза той.
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха, отпих от кафето и започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх, започнах, на стадион „Раковски“ срещу едно момче – Киро Веждата, му викаха. Ама много як. И се вълнувах, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Качвах се за втори или трети път на ринга. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници, и само чаках кога ще удари гонга. През следващия рунд се опитах да направя нещо смислено. Но бързо се оказах в ъгъла. И отново получавах тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньора. Едва го познах, признавам. Стори ми се, че някакъв непознат си отваря до мене устата и ме плиска с вода. Всичко отдавна беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените си планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли си добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си.
– Да.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не знам откъде ги събрах за десния прав, още след командата „бокс“, който му забих в брадата. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Не само го спрях, буквално го завъртях на обратно. Видях го в профил, почти беше затворил очи, после и тила му, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, после бавно, с цялата си тежест, се строполи с разперени настрани ръце. През цялото време Мето не ме слушаше. Гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Мускулите на краката ми бяха се схванали, едва пристъпях. Главата така ме болеше, че не смеех да се докосна с ръка да проверя дали всичко си ми е на място. Имаше някакво огледало на стената и отидох поне да се видя на какво приличам. Носът ми беше направо двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено. Но ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм издал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? На петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Научих нещо, което другите хора никога не научават. Знаят, че така се случва. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, едва се влачиш като стар дядо, после само за секунди ставаш от млад по-млад, и дори се понасяш към небето. Последното го разбрах най-добре, когато влязох в банята. Почти нищо не видях в първия момент. Парата от горещата вода беше като гъста мъгла. Или от боя и от умората не виждах много добре. Но постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Сигурно са били волейболистките, които играеха в съседната зала. В тарапаната явно съм сбъркал съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали, и да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра на ринга, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Нищо. Това беше. Господ ми показа колко хубав може да стане живота, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти е свършил.
– Това са абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Стана и си тръгна без да ме погледне. Опитах се да го открия сред множеството, което се тълпеше наоколо. Но той почти веднага беше изчезнал. Едва тогава забелязах, че не беше си докоснал кафето.
