От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Не мога да кажа точно откога седя на кушетката и гледам зеления телефон. Нашият телефон. Вероятно е по-точно да кажа “моят телефон”. Защото съм сам. Мария и Надето си отидоха. Доскоро още чаках да се появят. Именно да се появят, сякаш през цялото време са били някъде наоколо. Накрая разбрах, че очакването ми е напразно. Оттогава само гледам към телефона. Не разбрах защо си отидоха. Попитах Мария: има ли друг мъж? Мразиш ли ме? Нямало друг мъж. И не ме мразела. Дори й било жал за мен. Не искала да живее по този начин. Какъв начин? – попитах я. Този, по който ние от прекалено дълго време живеем. Истината е, че нищо лошо не съм направил. Нито на нея, нито на детето. Само си позволявах да повиша тон. Понякога и на мен ми става нетърпимо. И как няма? За десет години, откакто сме женени, през три месеца си сменям работата. Не защото не я харесвам. Или защото си намирам друга подходяща. Просто търпеливият ми характер е удобен за всеки изрод, станал от няколко години бизнесмен, да ме преебава. Понякога направо не плащат.

И се наложи да похарча парите, които тази година аз събирам във входа – за чистачка и топла вода. Хладилникът беше празен. И с какъв тон да го обясня на Мария? Шепнешком ли? Започна да крещи, че я е срам да излезе на улицата. Мен пък отдавна не ме е срам. Каквото и да направя. Иначе съм съвсем нормален човек. Като всички други. Ако имах стабилна работа и получавах редовно аванс и заплата, никой във входа нямаше да ме забележи. Но се наложи да похарча първоначално част, а после и всичките пари. Направих го, след като за пореден път не ми платиха. Нарязах с ножица сигурно километри от най-дебелата ламарина. Ръцете ми бяха целите в рани и мазоли. Само споменавам фактите. Иначе аз също не приемам постъпката си за нормална. Дори не разбрах как точно ги похарчих. Парите ги нямаше, когато хладилникът след няколко дни отново беше празен. Тръгвам си, каза тя. Щяла да живее при баща си. Бях зашеметен от неочаквания удар и не успях навреме да реагирам. Само попитах Надето – тя какво смята да прави. Отвърна, че тръгвала с майка си – и се разплака. Разбрах веднага, че двете са говорили помежду си. Заедно са подготвили удара, след който нито можех да хапна, нито да изляза от къщи. Седя на кушетката и гледам телефона. Надявах се, че накрая някоя от двете ще се обади.

Много ясно си спомням защо станах от кушетката. Неочаквано ги видях – как двете слизат от рейса и вървят към нашия блок. Стори ми се ужасно, че са сами в дъждовния следобед. Заради това бързо промених картината. Видях ги как още пътуват в рейса. Наближават нашата спирка. Има още доста време, докато стигнат. Но не е прекалено далеко. Тогава скочих и се спуснах към външната врата. Трябваше бързо да ги пресрещна. Исках да ме видят, когато останат сами на спирката. Спомнях си, че силно хлопнах външната врата. Докато тичах по стълбите, срещнах онова копеле от третия етаж, Мартин, който се друса, краде и постоянно се умилква за някоя кинта.

– Здрасти, чичо Кольо.

– Здрасти.

– Сигурно много бързаш – ухили се гадно той. – Щом нямаш време да дочакаш асансьора.

Махнах с ръка да ме остави на мира, заобиколих го и продължих бегом надолу. Какво да му обяснявам на гадното копеле. Тичах по стълбите. От друго нямах нужда. Излязох навън и побягнах към рейсовата спирка. Там се заоглеждах като луд. Дишах с широко отворена уста. Не се появи никоя от двете. Изчаках още един рейс, после още един. И отново никой. Тогава си представих как в същия момент телефонът звъни. Обърнах се и продължих тичешком по обратния път. Отново не използвах асансьора. Не можех да застана на едно място. Виждах се как вдигам телефона, искам да отговоря, а не успявам. Само зяпам в слушалката, останал без въздух. Няколко стъпала преди нашия етаж едвам си движех краката. Мускулите ми се схванаха от бягането по стълбите. Тогава на площадката отново видях кльощавото копеле. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не забелязах, че апартаментът е отворен.

Без да се замислям, защото още чувах звъна на телефона и значи имах по-важна цел, сграбчих го с две ръце за дънковото яке и червената фланелка отдолу. С рязко движение го тласнах към отворената врата. Там го доизбутах навътре, той успя да се освободи от ръцете ми и политна в тъмния коридор. Приближих плътно и продължих да го блъскам към кухнята. Тогава изпод якето му със силен дрънчащ звук изпадна зеленият телефон. И вече нищо не чувах. Настана абсолютна тишина. Защото никой не можеше да ми се обади.


Small Ad GF 1

– Ще те убия, копеле! – изсъсках отчаяно. – Ей сега ще умреш.

– Моля ти се, чичо Кольо. Недей!

– Всичко щях да ти дам, ако беше ми поискал. Само не трябваше да пипаш телефона.

– Ама вие вкъщи, чичо Кольо, друго ценно нямате.

– И пак не трябваше да го пипаш, копеле!

– Не си ли взема дозата, чичо Кольо, разбери, че умирам.

– Точно така. Сега ще умреш.

Само с още два-три тласъка, като увих около юмрука си парцалите му, го изтласках на балкона. Там го налегнах върху металните перила.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Ей сега ще скочиш оттука. Сам ще скочиш. Заварил съм те да крадеш. И си скочил.

– Не искам да умирам – проплака той.

– И аз не искам да съм без телефон. Всичко можеше да вземеш. Само телефона трябваше да ми оставиш.

– Чичо Кольо, моля ти се! – виеше през сълзи той. – Не ме хвърляй.

Тънкото му тяло се извиваше неестествено назад. Беше напълно омекнал, не оказваше никаква съпротива. Краката му висяха във въздуха. Опираше се само на металния парапет. Щях да го блъсна надолу, за да се отърва от гнусната му близост, ако отново не беше зазвънял телефонът. Не само звънеше като луд, а дори се разкрещя: Пусни нещастния наркоман! Ослушах се с надежда, че всичко ще престане. Продължих да го чувам – едновременно звънеше и ми го­вореше. Охлабих хватката си, отстъпих и му позволих да стъпи стабилно. Накрая дори го оставих да се измъкне от ръцете ми.

Спуснах се към коридора, където телефонът издрънча на пода. Вдигнах го с две ръце. Върнах се в стаята и се опитах да скача разкъсаните проводници. През цялото време чувах как звъни. Чувах и гласа, който ме накара да го пусна. Вече и аз говорех. Обяснявах колко съм благодарен, че най-близките ми хора са се сетили за мен. Иначе щях да направя голяма беля.

– Разбра ли какво е да имаш близки хора? – попитах, седнал на пода, разперил ръце и крака. – Помагат ти в подобен момент.

Говорех на Мартин, който отдавна го нямаше. И виждах собственото си лице. Беше като неговото, цялото в сълзи. Не бях сигурен за какво точно плача. Дали защото телефонът беше развален и никой нямаше да ми се обади. Или защото отново го чувах да звъни. Но се страхувах, че ако вдигна слушалката, гадното копеле ще започне истерично да ме обвинява, че не съм го бутнал през балкона. А заслужаваше да полети.
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.

Pin It

Прочетете още...

Женева, 1959 г.

Орхан Памук 12 Юни, 2019 Hits: 5015
През септември 1959 г. аз и по-големият ми…