И се наложи да похарча парите, които тази година аз събирам във входа – за чистачка и топла вода. Хладилникът беше празен. И с какъв тон да го обясня на Мария? Шепнешком ли? Започна да крещи, че я е срам да излезе на улицата. Мен пък отдавна не ме е срам. Каквото и да направя. Иначе съм съвсем нормален човек. Като всички други. Ако имах стабилна работа и получавах редовно аванс и заплата, никой във входа нямаше да ме забележи. Но се наложи да похарча първоначално част, а после и всичките пари. Направих го, след като за пореден път не ми платиха. Нарязах с ножица сигурно километри от най-дебелата ламарина. Ръцете ми бяха целите в рани и мазоли. Само споменавам фактите. Иначе аз също не приемам постъпката си за нормална. Дори не разбрах как точно ги похарчих. Парите ги нямаше, когато хладилникът след няколко дни отново беше празен. Тръгвам си, каза тя. Щяла да живее при баща си. Бях зашеметен от неочаквания удар и не успях навреме да реагирам. Само попитах Надето – тя какво смята да прави. Отвърна, че тръгвала с майка си – и се разплака. Разбрах веднага, че двете са говорили помежду си. Заедно са подготвили удара, след който нито можех да хапна, нито да изляза от къщи. Седя на кушетката и гледам телефона. Надявах се, че накрая някоя от двете ще се обади.
Много ясно си спомням защо станах от кушетката. Неочаквано ги видях – как двете слизат от рейса и вървят към нашия блок. Стори ми се ужасно, че са сами в дъждовния следобед. Заради това бързо промених картината. Видях ги как още пътуват в рейса. Наближават нашата спирка. Има още доста време, докато стигнат. Но не е прекалено далеко. Тогава скочих и се спуснах към външната врата. Трябваше бързо да ги пресрещна. Исках да ме видят, когато останат сами на спирката. Спомнях си, че силно хлопнах външната врата. Докато тичах по стълбите, срещнах онова копеле от третия етаж, Мартин, който се друса, краде и постоянно се умилква за някоя кинта.
– Здрасти, чичо Кольо.
– Здрасти.
– Сигурно много бързаш – ухили се гадно той. – Щом нямаш време да дочакаш асансьора.
Махнах с ръка да ме остави на мира, заобиколих го и продължих бегом надолу. Какво да му обяснявам на гадното копеле. Тичах по стълбите. От друго нямах нужда. Излязох навън и побягнах към рейсовата спирка. Там се заоглеждах като луд. Дишах с широко отворена уста. Не се появи никоя от двете. Изчаках още един рейс, после още един. И отново никой. Тогава си представих как в същия момент телефонът звъни. Обърнах се и продължих тичешком по обратния път. Отново не използвах асансьора. Не можех да застана на едно място. Виждах се как вдигам телефона, искам да отговоря, а не успявам. Само зяпам в слушалката, останал без въздух. Няколко стъпала преди нашия етаж едвам си движех краката. Мускулите ми се схванаха от бягането по стълбите. Тогава на площадката отново видях кльощавото копеле. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не забелязах, че апартаментът е отворен.
Без да се замислям, защото още чувах звъна на телефона и значи имах по-важна цел, сграбчих го с две ръце за дънковото яке и червената фланелка отдолу. С рязко движение го тласнах към отворената врата. Там го доизбутах навътре, той успя да се освободи от ръцете ми и политна в тъмния коридор. Приближих плътно и продължих да го блъскам към кухнята. Тогава изпод якето му със силен дрънчащ звук изпадна зеленият телефон. И вече нищо не чувах. Настана абсолютна тишина. Защото никой не можеше да ми се обади.
– Ще те убия, копеле! – изсъсках отчаяно. – Ей сега ще умреш.
– Моля ти се, чичо Кольо. Недей!
– Всичко щях да ти дам, ако беше ми поискал. Само не трябваше да пипаш телефона.
– Ама вие вкъщи, чичо Кольо, друго ценно нямате.
– И пак не трябваше да го пипаш, копеле!
– Не си ли взема дозата, чичо Кольо, разбери, че умирам.
– Точно така. Сега ще умреш.
Само с още два-три тласъка, като увих около юмрука си парцалите му, го изтласках на балкона. Там го налегнах върху металните перила.
– Ей сега ще скочиш оттука. Сам ще скочиш. Заварил съм те да крадеш. И си скочил.
– Не искам да умирам – проплака той.
– И аз не искам да съм без телефон. Всичко можеше да вземеш. Само телефона трябваше да ми оставиш.
– Чичо Кольо, моля ти се! – виеше през сълзи той. – Не ме хвърляй.
Тънкото му тяло се извиваше неестествено назад. Беше напълно омекнал, не оказваше никаква съпротива. Краката му висяха във въздуха. Опираше се само на металния парапет. Щях да го блъсна надолу, за да се отърва от гнусната му близост, ако отново не беше зазвънял телефонът. Не само звънеше като луд, а дори се разкрещя: Пусни нещастния наркоман! Ослушах се с надежда, че всичко ще престане. Продължих да го чувам – едновременно звънеше и ми говореше. Охлабих хватката си, отстъпих и му позволих да стъпи стабилно. Накрая дори го оставих да се измъкне от ръцете ми.
Спуснах се към коридора, където телефонът издрънча на пода. Вдигнах го с две ръце. Върнах се в стаята и се опитах да скача разкъсаните проводници. През цялото време чувах как звъни. Чувах и гласа, който ме накара да го пусна. Вече и аз говорех. Обяснявах колко съм благодарен, че най-близките ми хора са се сетили за мен. Иначе щях да направя голяма беля.
– Разбра ли какво е да имаш близки хора? – попитах, седнал на пода, разперил ръце и крака. – Помагат ти в подобен момент.
Говорех на Мартин, който отдавна го нямаше. И виждах собственото си лице. Беше като неговото, цялото в сълзи. Не бях сигурен за какво точно плача. Дали защото телефонът беше развален и никой нямаше да ми се обади. Или защото отново го чувах да звъни. Но се страхувах, че ако вдигна слушалката, гадното копеле ще започне истерично да ме обвинява, че не съм го бутнал през балкона. А заслужаваше да полети.