Имаше пистолет. И мразеше хората. Това са фактите в момента, повтаряше си той. Не дължеше обяснение на когото и да било както за едното, така и да другото, дори когато влезе в претъпканото с посетители кафенето. Беше от модните напоследък. Столовете и масите бяха отвратителни. С безброй пластмасови заврънкулки. Навсякъде украшения. Искаха активно да се харесат. Нямаше по-достойно за огромното му презрение. Презираше както столовете и масите, така и хората, които седяха на тези столове и около подобните на столовете маси. Значи имаше допълнителни основания да стреля. Всеки момент щеше да започне. Ще го направи хладнокръвно. Прицелване – изстрел, прицелване – изстрел… Не трябва да изпразва целия пълнител. Ще пусне няколко куршума в самодоволните търбуси наоколо. После ще се застреля в слепоочието. Ръката в джоба на сакото му беше схваната от стискането на пистолета.
Дали някои от тези наоколо усещаха какво се готви да направи. Нямаше как да знаят. Но ако има някой по-чувствителен, надарен със свръх-сетивност, може би беше прозрял какво предстои. Сигурно заради това все още се оглеждаше. Хората наоколо вече не бяха чак толкова много. До преди минути кафенето беше като натъпкано, сега се дишаше по-лесно. Клиентите продължаваха да оредяват. Появиха се свободни места около масите. Имаше къде да седне, но той продължаваше да се оглежда. Отхвърли идеята за човек с изключителни способности, прозрял намеренията му. Вероятно зад гърба му група чиновници бяха напуснали кафенето. Отишли са в канцелариите си, пардон, офисите, което беше едно и също. Останалите му изглеждаха още по-жалки.
След като са обядвали сандвич и кафе, куршум в тумбака. Заслужаваха го. Жалко съществувание, и тяхното, и неговото. Беше важно, че не се само-заблуждава. Още една причина да ги мрази. Другите причини бяха лични. Дъщеря му и жена му, човешките същества, за които беше се грижил през целия си живот, бяха го изоставили. Нямаше и намек, че се интересуват от него. Оставиха го толкова години да обикаля улиците. И да се храни от контейнерите за боклук. Вярно, не са го гонили от дома. Реално нямаше как да го изгонят от неговата, или по-точно от общата собственост. Тристайният апартамент, в който не беше стъпвал отдавна. И вероятно нямаше да стъпи никога. Дори беше напълно сигурно, след като знаеше какво се готви да направи всеки момент. Вероятно никой наоколо не подозира, че възрастен човек като него притежава пистолет. Погледна най-близките лица, и вече беше напълно сигурен. Изпита известно превъзходство. Защото се снабди с оръжието доста лесно. Имаше още някаква сума в банката. От време на време, съвсем рядко, теглеше по някой лев. Например, за пистолета изтегли повече от половината. Купи го от бивш военен, изхвърлен от армията, както него изхвърляха десетки пъти от какви ли не отвратителни работи. Сега стискаше изпотената дръжка в джоба на сакото, а показалецът му беше на спусъка.
Продължаваше да се оглежда. Винаги е бил любопитен. Макар сега всякакви подобни чувства да бяха притъпени. Добре, че хората наоколо пооредяха. Няма да стреля напосоки. Ще се прицели, в който му е най-отвратителен. Достатъчно беше да произведе три-четири изстрела, преди да се простреля. Никога не е бил кръвожаден. С изстрелите щеше да покаже своята ненавист към самодоволните и безразличните. Всички трябва да бъдат наказани. Стрелбата беше най-подходящия начин. Иначе каквото и да им разкаже за себе си, нямаше да обърнат внимание. Безсмислени са всякакви откровения. Не и пред толкова лоши и безразлични типове. Например онзи закръгления, който явно прекалява със сладкото и тестените изделия, чете есемеси, подхилква се. От него ще започне. Отпива от кафето и ловко отговаря с една ръка. Като му изстреля куршум в шкембака само ще се свива и ще си държи червата.
В ъгъла банда отвратителни старци пият разноцветни шербети, някои кафе, не всички, защото имат високо кръвно. Е, ще ги излекува от кръвното. От всички болести щеше да ги излекува с пистолета. Говорят високо, преструват се на бодри, а са по-дърти и от него. Колко фалшиво, колко изкуствено му изглежда оживлението им. Май ще започне от тях. В случая няма да се цели в някой определено. Макар бабичката със синкавите оттенъци на косата да му е особено неприятна. Не се смееше, а крякаше. Дори само заради смеха имаше право да я мрази. В този отвратителен смях се съдържаше основното, което си заслужаваше да мрази. Ще я застреля. Трябва да се разстрелва отвратителното в човека. Първо нея ще простреля, после и останалите от компанията. Ще остави един да разказва как са разговаряли, как са се смели, колко щастливи са били, когато започнал да стрелят срещу тях.
Когато взе окончателно решение да се снабди с пистолет само от време на време прекарваше нощите навън. Както се полага на нещастник уволнен от поредната отвратителна работа. Загубил поредната си надежда. Отдавна беше я загубил. Надеждата беше като старо и ненужно копче. Какво като си го загубил, след като за нищо не служи. За какво ти трябва? – попита го бившият военен. За да се пазя. От кого? Преследват ме. Винаги когато се прибирам вкъщи ме следят. Затова все по-рядко го правеше. Накрая съвсем престана да се прибира. Тогава продължиха да го следят по улиците. Очакваше всеки момент да го нападнат. Нападателят му нямаше да бъде нормално човешко същество, беше сигурен, а луд, жесток и агресивен. Винаги беше наоколо. Криеше се зад всяка отворена врата, и дори в пощенските кутии, гадината. Готов беше да му се нахвърли. С времето започна да му става досадно, и все по-уморително. А и бдителността му не беше достатъчна. Затова реши да купи пистолета.
Застрашават ми живота, продължи той с обясненията. Има ли причини да те преследват? Сигурно знаят, че още имам пари в банката. Трябваше да каже нещо по-приемливо. Продължеше ли да казва истината за постоянното си неспокойствие можеше и да не му продаде пистолета. Щом чу за пари в банката още на следващия ден бившият военен донесе пистолета с пълнителя. Почувства се значително по-сигурен. И същевременно стана още по-неспокоен. Защото преследвачите промениха тактиката. Не се показваха както и преди, но по-определено му подсказваха, че са наоколо. Понякога им говореше, ей така, без да се обръща. Молеше да го остават на спокойствие. Дори им крещеше, ако се присмиваха се на слабостта му.
Все пак положението беше се променило. Имаше пистолет. Който и да застанеше срещу него за директен сблъсък можеше да го застреля. Едва ли щеше да се случи по очаквания от седмици начин. В момента се готвеше да застреля други хора. Например момчето, което виждаше само в гръб, с раирана риза, каквато и той имаше някога. Или момичето с металните очила срещу него. Двамата са доста безлични. Тях щеше да застреля, за да ги изненада. Колко и да са незабележими някой ги е избрал, отличил ги, макар и само за отстрел. Или ще започне от момичето, което си зарежда телефона. Не беше някаква красавица. Доста е широка в ханша, забеляза го когато сядаше. Искаше да не забелязва толкова подробности. По-лесно щеше да застреля и нея, а и всички останали, ако не им обръщаше чак толкова внимание. Нямаше за какво да ги съжалява. В същия този момент изпита съжаление. Към всички тези хора. Беше толкова естествено, силно и неочаквано като омразата му до преди малко. Очите му се напълниха със сълзи. Щеше да застреля единствено себе си. Извади пистолета и го насочи дулото към слепоочието си. Чу изстрела, свлече се на студения под. Последва и страхотен трясък. Не разбра веднага какво става. По-късно вече знаеше.
Огромната витрина беше се сгромоляса върху празните маси. Виждаше всичко. И значи беше жив. Въпреки изстрела. Постепенно осъзна, че вероятно ръката му беше трепнала в последния момент. Или някой го е блъснал. Прекалено много размишлява преди да извади пистолета. Не можеше да си прости как беше забравил от колко време го следяха. Не внимаваше достатъчно през последните минути. Премного колебания, премного противоречия и натрупана несигурност, така си обясняваше неуспеха. Напълно възможно е този, който никога не се появяваше, но през цялото време стоеше наблизо, най-накрая беше се намесил. Сега беше сигурен, че още лежеше на студения под с безсмислено сгънати в коленете крака, за да му е по-удобно, и стискаше пистолета в ръката си. Нямаше значение, че имаше патрони в пълнителя. Съдбата беше му казала каквото имаше да му казва. Трябваше да я послуша. Бързо съобрази, че освен другите неприятности трябваше да плаща и огромната витрина. Вероятно струваше цяло състояние. Затова ще да използва суматохата. Още повече беше сигурен, че не изпитваше предишните лоши чувства към никого друг, освен към себе си. Изправи се и захвърли пистолета далече, едва чу как издрънча. Не му трябваше. Скоро тичаше между масите на празното кафене. И ръцете му свободно се движеха покрай тялото.