Драскулки – Проза

– Как мислиш, догодина дали пак ще работя тук? – попитах Пандо, който събираше в черен найлонов чувал пластмасови чинии, прибори и остатъци от храна. – Опитвам да си отговоря сам, а не мога. Ти ще ми помогнеш ли?

– Откъде да знам?

– Наблизо няма друг, когото да попитам – продължих аз. – И реших, че ти, който си несменяем от десет години, може да знаеш.

– Някои остават и по три години – изрече Пандо и се премести към следващата маса, като влачеше с една ръка полупразния чувал. – Повече никой не се е задържал.

– Аз, тоест ние с Лиляна, колко мислиш, че ще се задържим. Тази година е ясна. Вече сме в края на сезона. Следващата смяташ ли, че пак ще седя на същото място.

– Не знам! – отговори Пандо, остави чувала и поглади с длани щръкналите си месести уши. – На госпожата май й харесва.

– Значи, ако тя питаше, щеше да отговориш, че ще е тук на следващата година. Но на мене ми отговаряш уклончиво

Знаех защо започнах разговора. Той беше единственият човек, който освен мен знаеше каква е ситуацията. Не беше нито луд, нито наполовина толкова загубен, колкото смятаха посетителите в кръчмата, а и аз самият в началото на сезона.

– Пандо!

– Какво? – обади се той.

И ме погледна през рамо, стиснал в юмрук края на чувала.

– Къде ли е сега госпожата?

– Ами не се е обаждала точно къде отива – отвърна той след известна пауза. – Сигурно е някъде в къмпинга.

– И съвсем скоро ще си дойде – добавих аз.

– И съвсем скоро ще си дойде – повтори той.

– Точно така, Пандо – казах и закимах с глава. – И аз не знам дали догодина ще държа кръчмата. Но ти със сигурност ще си тук.

– Откогато се помня, всяко лято помагам – изрече с доволен глас той. – Знаеш защо го правя.

– Чакаш баща ти да се появи и да те познае. Или ти да го познаеш, сред останалите клиенти.

– Точно така, господин бай Пешо.

Бяха го подхвърлили точно на това място, където сега се намираше кръчмата. Селяни, брат и сестра, които отивали на лозето, открили ревящото вързопче. Грижили се за него до че­­ти­ринайсетгодишна възраст. Оттогава, вече десет години, Пандо сам се грижи за себе си. През есента и зимата помага на рибарите. Започнеше ли активният летен сезон, се пре­мест­ваше в кръчмата. В началото бях готов да го отрежа, ако прекалява с изискванията. По-късно разбрах, че нищо не иска. Хранеше се с остатъците от кухнята. И му давах по пет лева, когато имах настроение.

– Как ще познаеш баща си? – попитах го.

– Ще го позная.

– По ушите ли?

– И по ушите.

– Ами ако приличаш на някой свой прадядо. Искам да кажа, че баща ти може и да няма същите щръкнали уши.

– Пак ще го позная.

– Някога не ти ли се е струвало, че го виждаш. Че най-накрая си го срещнал

– Обикновено имам чувство, че скоро ще го срещна. Започвам да мисля, дори направо съм сигурен, че утре или вдругиден – точно така, най-късно тогава – и ще го видя.

– После яд ли те е, че отново си се излъгал?

– Не.

Тогава той променя походката си, започва да ситни и неусетно приближава към мъжа, за когото предполага, по известни само на него признаци, че е баща му – обикновено доста възрастен. По-естествено беше да му е дядо. Стоеше, без да предприема каквото и да било, и често-често примигваше. В началото, когато още не проумявах смисъла на изпълнението му, исках да го предупредя – нека не безпокои клиентите. Но тук всички знаеха историята му. И само се подсмиваха тъжно: Пандо пак е намерил баща си. Което означаваше, че Пандо отново не беше го намерил. Още преди да види както трябва лицето на възрастния мъж, за когото се съмняваше, че е родният му баща, той разкършва рамене и тръгва нормално. После отива на брега и дълго гледа към отсрещната страна на залива, където се виждаха последните къщи на селото.

Нарамил чувала с боклуците, той тръгна нагоре към пътя. Трябва да изкачи хълма, после да прекоси шосето и лозето от другата страна, за да стигне до импровизираното сметище.

– Ако срещнеш госпожата, кажи й, че отивам на плажа при децата.

– Добре.

– Какво каза? – извиках, сякаш не бях го чул, и вече без да го виждам. – Не те разбрах.

– Казах „добре“, господин бай Пешо.

Изчаках, за да съм сигурен, че се е отдалечил достатъчно. Изправих се, като едва се сдържах да не изохкам. Между три и четири и половина обикновено нямаше никой в кръчмата. Беше времето на официалната почивка, която не спазвах в разгара на сезона. Но отдавна за мен няма значение каква е печалбата. Това не ми пречи да правя периодически ревизии. Резултатът беше на стола, и през цялото време седях върху него. Обърнах се като скърцащ стар дървен кораб, без да сдържам охкането си. Взех плика, леко навлажнен от потта ми, и го отворих с показалец. Не бях броил колко са доларите. И не се бях замислял защо долари, а не евро. Още с появата на Учителя, когото аз наричах Сърфаджията, започнаха да изчезват пари. Понякога исках да реагирам по-твърдо. Все пак не винаги съм бил дебел и болен. Но в тези моменти толкова ясно усещах бодежите в сърцето, че бързо се отказвах.

Преди няколко дни открих доларите в старата чанта на Ли­ляна. И в известен смисъл дори се успокоих. Не ги е давала, както си мислех, на онзи серсемин. Някак без да искам започнах да я следя. Не беше трудно – къмпингът не е чак толкова голям. Днес минах покрай хангара, където държат сърфовете, и залепих око на една от пролуките. Ясно видях, че двамата броят пари. Очаквах да видя значително по-болезнена за мен сцена. Разбрах, че през всичките тези месеци беше събирала доларите, за да му ги даде наведнъж.

– Скрий ги! – каза тя. – Вече е неразумно да ги държа в бунгалото.

– Къде смяташ, че е най-добре да ги сложа?

– Например ето тук! – посочи тя. – Закопай ги и запомни мястото.

Запомних го и аз. Това бяха мои пари. От мен бяха откраднати. Канеха се да заминат нанякъде, най-вероятно в Америка. Това подразбрах, докато се ослушвах. И още нещо – чакаха ме да умра.

– Лекарят каза, че ако днес ритне камбаната, няма да се учуди. Съвсем нормално ще е при неговото състояние.

– Не съобщи ли някакъв краен срок?

– Казах ти, че вече може да е умрял.

Идеше ми да изкрещя: не съм умрял! Или по-точно: жив съм, мамка ви стара и така нататък. Колкото и да е зле сърцето ми, ще изкарам и този сезон. Две малки деца имам. Което означава, че и на повече се надявам. Така доживях до тази, ще я нарека средна възраст. Лекарят, прегледа ли ме, се чуди как още съм жив. Аз не се чудя. Свикнал съм да живея така – готов още на следващия ден да умра. Без да съжалявам или да се радвам, че не се е случило.

Видях ги в гръб, когато излязоха – тръгнаха към бунгалата на брега. Изчаках да се отдалечат, влязох и сравнително бързо се ориентирах къде са парите. Изрових с ръце старата кожена чанта. Тази чанта бях й я подарил за първия рожден ден след сватбата ни. Взех плика и пак с двете ръце, като куче, я закопах обратно. Поставих парите в задния си джоб и през цялата сутрин се канех да ги преброя. Ей така, да знам точно колко са, не че имаше някакво значение. Бях ги извадил, когато се появи Пандо – да почисти. Сега вече не ми се броеше и бавно тръгнах между масите. Излязох на пътеката и продължих към плажа.

Двете ми момченца, които чаках цели седем години, си играеха в една локва, останала от бурята преди три дни. Казах им да не мърдат оттам, защото само така можех да ги контролирам от моето място в кръчмата. Не ги виждах целите. Достатъчно ми беше част от пета, краче, размахана ръчичка.

– Сладури, как сте?

– Играем си, татко – отговори Ванчо, който повече прилича на мен. – Строим замък и езеро.

– А искате ли да пуснете лодки в езерото?

– Искаме, искаме – отговориха двамата.

И вдигнаха погледи. Валентин, който прилича на майка си, пое плика.

– Знаеш ли какво е това?

– Парички.

– Хартийки са.

– Парички са.

– А можете ли от тях да направите корабчета?

– Можем

– Е, направете си тогава – казах аз и разпилях част от доларите. – Ама от всички хартийки.

– Парички са, татко – повтори Валентин.

Обърнах се и тръгнах обратно към кръчмата. Лесно си представих как децата вече са направили корабчета. И са напълнили с тях езерото около пясъчния замък. Скоро видях, че Пандо се е върнал.

– Срещна ли госпожата?

– Не.

– Май нещо ме лъжеш – продължих аз. – Срещнал си я. Или поне знаеш къде е. Но не искаш да ми кажеш.

Пандо с едва забележимо движение почти ми обърна гръб. Беше готов отново да изчезне нанякъде.

– Ако не ме лъжеш за госпожата, тогава и аз ще съм откровен с тебе. Търси те един човек.

– Какъв човек, господин бай Пешо?

– Не го познавам. Старичък, на моите години някъде. Може и по-възрастен да беше. Пита за теб.

– Какво пита?

– Нищо специално.

– Знае ли ми името?

– Не ти каза името. Но от всичко, което чух, бях сигурен за кого става дума.

– Какво искаш да кажеш, господин бай Пешо?

– Не знам дали е това, за което и двамата си мислим, ама няма да се учудя, ако е така.

– Ти какво му каза, господин бай Пешо?

– Че ще се върнеш скоро.

– А той?

– Щял да намине.

– Друго не му ли каза.

– Какво друго да му кажа?

Беше ми обърнал гръб. И продължаваше да стои неподвижен. Гледах стърчащите му уши и не знаех защо издевателствам над него. Какъв смисъл имаше целият този жалък спектакъл.

– Госпожата, господин бай Пешо – започна той и издаде звук, сякаш си прочисти гърлото, – нали знаеш къде е?

В този момент разбрах: исках да съм сигурен, че наоколо има някой, който е нещастен поне колкото мен. И затова само казах:

– Знам, Пандо, знам.

Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.