Когато пръстът на бурята докосна върха на Голямата пирамида, цяла Гиза оглуша. Хората наизлизаха по прашните улици, майки притискаха деца до гърдите си, не се чуваше нито плач, нито писък. Сред белия шум след мълнията само боговете чуваха молитвите на жреците си, но като че ли не проявяваха особен интерес към техния ужас. Безцелният танц на страха събираше и разделяше богати и бедни, млади и стари. Очите им се срещаха и разминаваха, но устите им оставаха неми. След минути паниката поутихна, гласовете бавно изплуваха над равния писък в главите им и хората се спряха на групи, за да обсъдят случилото се.

Бурята се стопи в небето като знамение, както се и роди. Пясъкът полегна на земята, сякаш никога не се беше надигал. Въздухът стана свеж, като че беше ранно утро, макар луната да беше седнала на трона си високо над града. Само псетата продължаваха да вият от ужас, разпенени, побеснели. Само няколко минути трябваха на града, за да осъзнае, че навън е светло, като по изгрев, въпреки късния час. Гласовете се снишиха до шепот, после съвсем замлъкнаха, щом някакво дете се развика запъхтяно, че Голямата пирамида гори. То тичаше от улица на улица, викаше с пълно гърло и оставяше след себе си следа от тишина. Жреците излязоха от храмовете си с разрошени коси, посипани с жертвена пепел, стичаха се от различните краища на града и вървяха към пирамидата здраво стиснали амулетите си.

Пирамидата гореше. Всъщност, не – грееше. Светлината струеше от нея като от голямо слънце, галеше страните им и дори хапеше, когато се опитваха да се приближат до нея. Някъде горе луната се взираше в нажежената каменна гробница и сигурно се усмихваше, скрита в сянката ѝ. Много от жреците падаха в праха и започваха да се молят. Някои търсеха закрилата на храмовете си, един-двама дори захвърлиха символите на вярата и се обърнаха към чудото като към нов извор на надежда и мъдрост.

До края на деня вестта за Горящата пирамида обиколи всички близки градове, стичаха се поклонници, зяпачи, търговци и крадци. Мълвата достигна и Ирод, който спря преброяването, замрази всички заповеди, вдигна семейството и близките си слуги и тръгна на път, за да види знака на боговете. Казваха, че денят нямал край, звездобройците напускали, неспособни да четат по звездите, а всички кучета били избити в името на спокойствието в града.

Докато светът губеше една вяра и печелеше друга, една жена откри подслон и утеха в покрайнините на Бетлеем. В прегръдката на камъка, където никой не чу, нито се оплака, тя за първи път видя сина си, предложи му сърцето си и му обеща дълъг живот.

Никой не видя звездата. Никой не дойде с дарове.

Елица Кирилова пише в работните почивки, пее след работа и живее в промеждутъците. Автор е на литературния блог When Nobody watches и участва в проекта писателибезкниги.