Отначало върху тетрадката с лепило, модерно средства за залавяне на мишки, беше се хванала една. Изпитах тръпка на жалост. Тя риташе с крачета, сигурно е вярвала в спасението си. Свикнала да бяга пъргава като вятър, тя очевидно не подозираше, че това е краят ѝ. Както човека. Той рядко е подготвен за смъртта. Когато тя пристигне, винаги е внезапно. Дори когато е след дълго боледуване. Оставя само няколко мига на сбогуване. Мой приятел беше написал скоро как виждал тялото си постепенно да го напуска. Първо крайниците, после нататък, сърцето те изоставя най-накрая. Малко преди да предаде Богу дух, той беше успял да запише усещанията си. Беше писател и философ.

Затворих вратата на помещението. Бях гузна, защото видях мъките на мишката. Крачетата, които ритаха във въздуха и така нататък. Когато се спасявахме с ултразвукови машинки от тези дребни, пухкави, дългоопашати гризачи, нещата бяха други. Заварвахме крайния резултат. Не и агонията. Затова и смъртта им ни беше безразлична.

На другата сутрин отворих стаята. Бях сигурна, че ще видя лепливата тетрадка, неизбежно превърнала се в гробче. Подготвена за тази гледка направих няколко крачки и онемях. Бяхме разпръснали смъртоносните средства за залавяне на дребните животинчета почти из цялата кухня. Личното ни зверство имаше красива оправдателна логика. Или те, или храната ни. Оправданието ни бе, че тук готвехме не само за себе си, но и за малкия тригодишен жител на селската ни къща.

Прескочила три метра, осеяни с тези опасни „мини“, друга мишка беше дошла до дребния борец за живот. Качила се до него. Залепналите лапички я правиха безпомощна. Тя обаче беше издължила телцето си така, че да достигне клетничето. Виждаха се цицките ѝ. Мъките на детето ѝ бяха на привършване. Все по-рядко се движеха тъничките му крайници. Но майката я гледаше, сякаш вярваше, че може обичта ѝ да даде още минути живот на роденото от нея същество. Впереният в агонията му поглед я бе лишил от инстинкта за собствено оцеляване.

Не знаех какво да правя. Нито можех да ги отлепя, нито можех да ги оставя в тази ужасна и отвратителна смърт. Продължавах да ги наблюдавам вцепенена. Те не изпитваха вече никакъв страх. Просто не ми обръщаха внимание. Любовта на майката ѝ даваше сили и храброст. Човекът е убил детето ѝ. Сигурно ме презираше. Или ѝ бях безразлична.

Накрая мишите крачета спряха да се движат. Умря. Голямата се сви на топка. Стана толкова дребна, почти не се виждаше опашката ѝ. Тялото ѝ скри онези мънички мъхести изворчета на храна за вечно гладното бебе. Гладът му го уби. Търсило бе не подслон, а някоя и друга троха в къщата на хората. Когато е чула скимтенето му, тя се е втурнала да го търси. Безразсъдна, защото това е законът на майките. Да бъдат до децата си.

Заобиколила ловко останалите лепкави и дяволски неща, за да стигне до него. След отчаяните опити да го спаси ѝ е оставало само да легне, за да сподели смъртта му. След като не може да направи нищо друго, поне да не го оставя само. Стори ми се, че муцунката ѝ докосваше бебето. Може и да не е така. Само човешките майки удължават близостта и спират минутите до смъртта. Все пак, тя накрая идва. И за хората, и за мишките.

Юлиана Методиева е журналистка, изследователка на малцинствата. Съ-основателка на БХК (1992). Била е главна редакторка на в. „1000 дни“ (1991-1993), на сп. „Обектив“ (1994-2013), а от 2014 досега издава сайта за човешки права Маргиналия. Авторка е на книга посветена на нетрадиционните вероизповедания „Не стреляйте по Дейвид Кореш“ (1993), както и на книгата за масовите уволнения в БНР „Между микрофона и властта“ (2001), сценаристка е на документалния филм „Те, другите“ (1998).