В ХОД СИТУАЦИЯ НА ПОВИШЕНА СИГУРНОСТ
(ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ НА ЛЕНИ АВРАМОВ)
7 август
Скъпи дневнико,
Присъни ми се видра. Не онази от рисувания филм, която ме разпитваше в Рим, нито нарисуваната на стената, която мярнах на Канал Стрийт, а истинска жива видра, бозайник с очертани с висока резолюция мустаци, козина и капки речна вода. Завря мократа си плюшена муцуна в бузата ми, в ухото ми и взе да ме целува, да благославя гладното ми лице с познатия типичен за нейния род дъх на сьомга, а калните й лапички омърляха праната официална бяла риза, която бях облякъл специално за Юнис, тъй като в съня си копнеех тя пак да ме обича, понеже си я исках. А видрата взе да ми говори с гласа на Ноа – с онзи нахъсан, неприличен, но общо взето, човешки глас, гласа на неуспял интелектуалец.– Знаеш колко самотни се чувстват американците в чужбина – и направи пауза, за да прецени изражението ми. – Най-редовно им се случва! Затова аз все съм си в родната рекичка. – Огледа ме от глава до пети да се убеди дали успява да ми е интересен. – Докато беше в чужбина, имаше ли срещи със симпатични чужденци. – Не въпрос, само формулировка, Ноа нямаше време да задава въпроси. – Все още чакам да чуя името, Леонард или Лени.
Усетих как насън устата ми понечи повторно да предаде Фабриция, но по никакъв начин не можех да я отворя. Видрата Ноа се усмихна, сякаш й беше съвсем ясно що за човек съм, и обърса мустаците си с човешка лапа:
– Чух да казваш „Десалва“...
Ноа. Само три дни са минали от Конфликта. Но вместо да скърбя, да страдам, идват ми само плитки спомени как си подавахме един на друг козчето, стъпили на купчините чакъл насред Вашингтон Скуеър в началото на младата ни дружба – толкова несигурна и смахната, колкото е младата любов. На езика ни – само политика, в ума ни – само момичета: двама младежи от предградията, първокурсници в Нюйоркския университет, Ноа вече пише романа си, един от последните, които ще бъдат отпечатани, а аз полагам усилия да съм приятел с някого от рода на Ноа. Но реални ли са всъщност тези мои спомени? Ето до какво се свежда сегашният ми живот: сънища, само сънища.
Вече спя на дивана. С Юнис почти не сме си разменили и дума, откакто я довлякох вкъщи, вместо да я заведа до Томкинс Парк да спасява каквото или когото е смятала за спасяем. Загадъчния си приятел? Сестра си? Какво, по дяволите, би търсила Сали насред бойно поле?
– Тая работа така няма да стане – рекох на Юнис за взаимоотношенията ни, след като се бе цупила в спалнята през по-голямата част от оня окъпан в кърви ден. – Не виждам кога ще сме в състояние да се грижим един за друг, ако не сега, когато светът отива на кино? Юнис! Ти слушаш ли ме изобщо? Загубих един от най-близките си приятели. Не искаш ли поне да ме утешиш?
Никакъв отговор, мъртвешка усмивка, прибиране в спалнята. Е баста[1].
Гърмежи – мощни и малки, далечни и близки, тътен в главата ми, серии трасиращи куршуми към забулената с облаци луна, серии трасиращи куршуми, които осветяват тайните, скритите части на града, цяла сграда, пълна с дерящи се бебета и, което е още по-страшно – временна липса на този плач. Непрестанно. Непрестанно. Непрестанно. Виждаш пурпурните светкавици дори през плътните спуснати завеси, чуваш ги с кожата си. Нощем – металното стържене откъм реката като от бавно сблъскване на два шлепа. Отворя ли прозореца, в ноздрите ме удря странният аромат на цветя и изгорели листа – сладникава силна миризма на гнилоч, както в гората след буря. И колкото и да е неочаквано, никакви автомобилни аларми. Ослушвам се да чуя утешителния вой на сирените на линейки, забързани уж да спасят нечий живот: през няколко минути в първия ден след Конфликта, после през няколко часа, след това – нищо.
Апаратът ми не се свързва. Аз не успявам да се свържа. На всички апаратите им не работят.
– Дължи се на НЕИ – твърдят категорично трийсет и нещо годишните мъдреци от „Медия“, които киснат във фоайето на сградата ни.
„Неядрен електромагнитен импулс“. Вероятно са го детонирали високо над града венесуелците. Или китайците. Май никой не знае. Пък и за каква разлика в качеството на „новините“ да говорим, след като „Медия“ угасна.
Най-после и венесуелците да гръмнат нещо друго освен арепас\
Няма значение, както би казала Юнис, ако все още ми говореше.
Насочвам апарата си през открехнатия прозорец с надеждата да уловя някакъв сигнал. Не мога да се свържа с родителите си. Сигналът не стига до Уестбъри. Не мога да се свържа с Вишну. Не мога да се свържа с Грейс. И от Нети Файн нищо не получавам. Пълна тишина в ефира, откакто взривиха ферибота с Ноа. До мен достигна единствено следното извънредно съобщение от „Уапачунг аварийна“: В ХОД СИТУАЦИЯ НА ПОВИШЕНА СИГУРНОСТ. НЕ НАПУСКАЙТЕ ДОМОВЕТЕ. ВОДА: ИМА. ЕЛЕКТРИЧЕСТВО: НЕ ПОСТОЯННО. ПО ВЪЗМОЖНОСТ ДРЪЖТЕ АПАРАТА СИ ЗАРЕДЕН ДОКРАЙ. ИЗЧАКАЙТЕ СЛЕДВАЩИТЕ РАЗПОРЕЖДАНИЯ.
В съседната стая тя плаче.
Адски ме е страх.
Нямам си никого.
Юнис, Юнис, Юнис. Трябва ли да разбиваш сърцето ми за пореден път?
Пет дни след Конфликта – разпореждане:
ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ „УАПАЧУНГ АВАРИЙНА“:
ПОДОБРЕНИЕ В СИТУАЦИЯТА НА ПОВИШЕНА СИГУРНОСТ В ДОЛЕН/СРЕДЕН МАНХАТЪН. ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО В КОМАНДВАНЕТО НА ПОДРАЗДЕЛЕНИЕТО СИ.
Облякох риза и обух панталон с едновременното чувство на страх и радост. Откакто не работеше климатикът, живеех по бельо, така че сега усетих панталона като броня, а ризата – като плащаница. Юнис седеше с опрени върху кухненската маса лакти, вперила разсеян поглед в своя нефункциониращ апарат. Друг път не бях я надушвал с немита коса, но ето че и това се случи – вонеше подобно на нещо зарязано в полумъртвия хладилник. Не знам защо, но от това се размекнах, дощя ми се да й простя, да я намеря отново, понеже случилото се помежду ни нямаше нищо общо с мен.
– Трябва да вървя на работа – рекох и я целунах по челото, без да ме е гнус да помириша онова, в което се бе превърнала.
За пръв път от сто часа насам тя вдигна премрежен поглед:
– Нали ще видиш Джоши?
– Да – отвърнах. Тя кимна, а аз стоях като някакъв японски сарариман[2] в прекалено топлия си панталон и задушаващата ме риза да чакам какво ще последва. – Не съм престанал да те обичам – казах. Пак никаква реакция, но поне без мъртвешката усмивка. – И двамата положихме огромни усилия нещата да вървят, но явно сме прекалено различни. Ти как мислиш? – И докато още не бе успяла да пробуди някое свое сетиво, за да си поеме дъх и да отрече казаното от мен, излязох.
По улиците навън почти нямаше жив човек. Такситата до едно бяха се скрили там, където се крият такситата, а липсата на този движещ се жълт превоз правеше Манхатън точно толкова безжизнен и тих, колкото е Кабул по време на петъчната молитва. По цялата Гранд Стрийт кредитните стълбове бяха опожарени и сега приличаха на праисторически дървета след оттеглянето на ледниците; цветните им светлини висяха в обърнати наопаки параболи, расистките плакати на „Кредит“, свалени и накъсани на парчета като стари парцали, все още можеше да се видят по предните стъкла на паркираните автомобили. По някаква причина бяха прекатурили и опожарили и стар микробус форд иконолайн с лепенка на бронята „Дъщеря ми е американски морски пехотинец във Венесуела“, който сега лежеше с навирени джанти и се правеше на умряла хлебарка насред улицата. Пицарията „ЕйОкей“ беше отворена, макар витрините й да бяха обковани с дъски; същото важеше и за местната арабска бакалница, където по всички мукавени опаковки се мъдреше написано с шаблон: „плащане само с юани съжеляваме и ние тряба да ядем“. Иначе кварталът имаше забележително непокътнат, почти неоплячкосан вид. По улицата се стелеше дълбока тишина като в утро след неуспешен преврат в страна от третия свят, и облицоваше смълчаните кули. Повече от всякога изпитвах гордост от Ню Йорк заради това, че за разлика от всеки друг град бе оцелял въпреки своята ярост.
Входът към станцията на линия Б бе задръстен с боклук, явно метро нямаше. Тръгнах пеш по Гранд, сам мъж, изживяващ плътността на август едновременно със странния глад от това, че е жив и не знае какво ще се случи по-нататък. Като начало трябваше да се снабдя с истински пари, не долари.
Пред моя клон на „Хонконг-Шанхай Банк Корпорейшън“ в китайския квартал бедни китайци от средната класа бяха заформили змейска опашка и чакаха да чуят присъдата за спестяванията си, трупани цял живот. И се почудих дали тези разорени възрастни мъже и жени, практикуващи тайчи в Сюърд Парк по кецове за три юана и с петнисти плешивини, ще успеят да се завърнат обратно в замогналата се вече тяхна родина? И дали там ще ги приемат? Ще приемат ли родителите на Юнис, ако някой ден решат да се върнат в Корея?
Прекарах около час на опашката, докато някакъв от карибския басейн, облечен от глава до пети в дрехи от дънков плат и с лъснала от пачули напукана кожа, ни обясняваше своите възгледи за света:
– Всички тия от „Уапачунг“, всички тия от „Щаатлин“ само грабят и изчезват. Объркват ни икономиката, объркват ни джоба. Чисто изнудване си е туй. Чиста проба мафия. За какво им беше да потапят оня ферибот? Кой кого командва? Това питам. Но никой няма да ни отговори, щото сме безгласни букви.
Искаше ми се да дам на човека поносим отговор, но гърлото ми остана нямо въпреки високите обороти в мозъка ми. Не сега. Не сега. Запази въпросите си за Джоши.
Банковата ми сметка беше все още достатъчно голяма, че да ме обслужат на специално гише. Възрастна гъркиня, експедирана от опоскания клон в квартал Астория, ми изложи най-подробно положението. Всичките ми обвързани с юана активи бяха сравнително непокътнати, но портфейлът ми „Американско утро“ – акции в „ЛандО' Лейкс“, „АлайдУейстСиВиЕс“ и бившия конгломерат от цимент, стомана и услуги, градил навремето напредналата ни икономика – вече не съществуваше. Нищо не бе останало от четиристотинте хиляди вложени юана, от двете години лишения и скъпернически бакшиши в ресторантите. След като приспаднех и свързаните с Юнис разходи от предходния месец, салдото ми възлизаше на 1 190 000 юана. От гледна точка на безсмъртието вече бях на масата в моргата. Но пък от гледна точка на оцеляването – новия златен стандарт за всички американци – не бях никак зле. Изтеглих две хиляди юана – солидното лице и забележителната линия на косата на Председателя Мао ме следяха от стоюановите банкноти – и скрих парите в чорапа си.
– Вие сте най-богатият човек в китайския квартал – изсумтя служителката. – Приберете се при семейството.
Семейството. Как ли се оправят? Какво ли е станало в Лонг Айланд? Дали ще чуя някога отново чуруликането на загрижената им птича песен? Видях как на ъгъла един спря някаква кола, после взе да се пазари с шофьора й за колко да го закара. Моят баща ми е разправял, че на младини и той така се придвижвал из Москва и веднъж дори спрял милиционерска кола, чийто шофьор гледал да изкара някоя рубла отгоре. Протегнах ръка и пред мен закова накичен с де що има колумбийско хюндай пърсимън. Спазарихме се за двайсет юана до Горен Ист Сайд и през следващите няколко минути градът се плъзгаше покрай мен – престорено скромен и празен фон на възмутително веселата салса, изпълваща вътрешността на хюндая. Моят шофьор се оказа и нещо като търговец, та успя по пътя да ми продаде хипотетичен чувал ориз, който братовчед му Хектор щял да ми достави у дома.
– Преди от какво ли не се плашех – дръпна надолу черните си очила той, за да ми покаже недоспалите си очи, чиито кафяви ириси плаваха в багрите на първото и последното цветни полета на колумбийския флаг, – но сега ми е ясно какво представлява нашето правителство. Празно, кухо! Като дърво. Разчупиш ли го, вътре няма нищо. Така че съм решил да си живея живота. И да понатрупам пари. Ама истински. Китайски пари.
През цялото пътуване се мъчех да съм негов приятел и душеприказчик, като с обичайния ми за пред непознати неангажиращ тон само виках „мммм, мм-мм“, но когато стигнахме до крайната ми точка, той наби спирачките и изкрещя:
– Салте, ихуепута][3] Вън! Вън! Вън!
Измъкнах се от автомобила, а той с мръсна газ изчезна в посоката, откъдето беше дошъл, без да ми вземе парите.
Улицата беше пълна с войници от Националната гвардия.
Откакто излязох от къщи, не бях виждал военни по улиците, обаче синагогата на „Следчовешки услуги“ бе обградена от бронетранспортьори и гвардейци, които апаратът ми весело разпозна, че са от „Уапачунг аварийна“. (При повторен оглед успях да забележа, че знамето и отличителните знаци на Националната гвардия са старателно изчегъртани от подвижния им състав и униформите и че военните са станали чистокръвни служители на „Уапачунг“.) Завардили бяха огромния главен вход от бунтовна тълпа млади хора, явно току-що уволнени служители – нашите прекрасни кадри от типа на Далтън, Лоугън и Хийт, Ейва, Ейдън и Джейдън, които навремето се бяха гаврили с мен в салон „Вечност“, а сега се тълпяха срещу синагогата на Джоши, самия първоизвор на тяхната самоличност, тяхното его, техните мечти. Мъчителят ми Даръл, оня с ДА ГО ДУХАШ, сега подскачаше като подпален рожков и се мъчеше да ми привлече вниманието.
– Лени! – провикна се той, докато аз се приближих до гвардейците на входа, оставих ги да сканират апарата ми и с учтиво кимване бях пуснат да вляза. – Предай на Джоши, че не е честно! Предай му, че и на половин заплата съм съгласен. И извинявай, че те обидих! И щях да се изправя в твоя защита на освинването с мисо през ноември. Моля те, Лени!
Изгледах ги от най-горното стъпало на входа на синагогата. Какъв безупречен вид имаха! Абсолютно привлекателни, в тон с последната мода и млади. Дори и посред бедствието невроподсилените им мозъци работеха чевръсто да намерят решение на случая, да открият начин да се върнат. От еволюционна гледна точка те бяха подготвени за високопоставен живот, но ето че цивилизацията се разпадаше под нозете им. Гаден малшанс!
Най-сетне се озовах вътре, където главното светилище беше тъпкано с още гвардейци в пълно бойно снаряжение. Над главите им щракаха Разписанията, отразяващи отменените влакове на повечето ни служители. Въртящите се пластинки на петте информационни табла вдигаха толкова шум, колкото ако банди гълъби бяха нахълтали в главната ни квартира да водят своята въздушна битка. Застанах пред стъклописа с коляното Юдино, олицетворено в случая от лъв и корона, и за пръв път си дадох сметка, че за хиляди хора това някога е било храм.
Из службата продължаваха да се вясват останки от стария ни екип, но разговаряха помежду си с погребален, отмалял тон. Никой и дума не отваряше за „рН-нива“, „интелигентна кръв“ или „бета-процедури“. Думата „триглицериди“ не отекваше вече из тоалетната, в която мъжете от „Следчовешки услуги“ изхождахме дългите си органични лайна с надеждата да се освободим от натоварващите ни зеленища. На път към кабинета на Джоши се отбих до бюрото на Кели Нардл. Празно. Няма я. Понечих инстинктивно да й пратя съобщение от апарата си, но се сетих, че всички външни връзки са прекъснати. И отново ме обзе безпричинен страх за родителите ми.
Пред вратата на Джоши стояха на пост двама гвардейци. Аварийното излъчване от апарата ми очевидно ги бе предупредило що за важна клечка съм, понеже отстъпиха назад и ми отвориха да вляза. Ето го. Джоши. Будителя наш. Папи чуло. Обсаден в своя минималистично обзаведен офис, докато младите гласове навън врещяха за неговата „интелигентна кръв“. „Хей, хей / хе, хе, хе / Джош’ Тощфък да се ебе“ и още по-обидното: „Без работа сме / без мечти / но да знаеш / ще остарееш и ТИ.“ На шията си Джоши носеше златен символ на юана; мъчеше се да изглежда млад, но Стойката му бе съсипана, ушните му висулки бяха някак странно разтеглени, а лилавите венички образуваха нилска делта по лявата страна на носа му. Докато се прегръщахме, лекото треперене на ръцете му барабанеше по гърба ми.
– Как е Юнис? – попита ме още от вратата.
– Тревожи се – отвърнах. – Предполага, че сестра й е била по неизвестни причини в Томкинс Парк. Не може да се свърже със семейството си в Ню Джързи. На моста Вашингтон има контролно-пропускателен пункт. Никого не пускат. А на мен ми е сърдита. С други думи, не си говорим.
– Хубаво, хубаво – измърмори Джоши, загледан през прозореца.
– Ами ти? Как се оправяш в цялата дандания?
– Дребно затруднение – каза той.
– Дребно затруднение ли? Ти не знаеш ли, че навън е падението на Римската империя?
– Не изпадай в драматизъм, гълъбче – смъмри ме Джоши. – Смятам да се разплатя с младежта с привилегировани акции, а щом си стъпим отново на краката, ще ги наема пак.
Както приказваше, получи нов прилив на енергия, а висулките на ушите му се стегнаха и добиха нормалния си вид.
– Помни ми думата, Резус! И от тези събития ще извлечем полза. Свидетели сме на контролираното угасване на страната ни, на планирания й банкрут. Ликвидират всичко – и работната сила, и деловия капитал, – всичко с изключение на недвижимостите. На този етап Рубенщайн е само фигурант. Конгресът е за парлама: „Ами вижте! Конгресът продължава да работи!“ Но сега ще се намесят по-отговорни страни. Онова, дето го разправят за венесуелски и китайски бойни кораби, е пълна глупост. Няма да има никакво нашествие от вън. Затова пък можеш да разчиташ, че ще се случи следното – при това го знам от най-сигурни източници: Международният валутен фонд ще си вдигне гълъбите от Вашингтон и ще се премести някъде към Сингапур или Пекин, където ще разработят план на МВФ за възстановяване на Америка, ще разпарчетосат страната ни на концесии и ще ги раздадат на държавни инвестиционни фондове от Норвегия, Китай, Саудитска Арабия и прочее.
– И край на Америка? – попитах, макар отговорът всъщност да не ме интересуваше, вълнуваше ме единствено безопасността ми.
– Майната й на сегашната. Ще стане по-свястна Америка. Скандинавци, китайци, всички ще искат печалба от капиталовложенията си. За тази цел ще им се наложи да прочистят трофейните ни градове от всичката кредитонеспособна измет, за да ги превърнат в истински центрове на висок жизнен стандарт. И кой ще има полза от всичко това? Ами „Щаатлинг-Уапачунг“, кой друг? Кой идва след недвижимите имоти и сигурността? Идваме ние – безсмъртието. Конфликтът създаде съвсем ново търсене на безсмъртие. Предчувствам как „СтатойлХидро“ – норвежците – ще се насочат към „Щаатлинг“. Не бих се учудил, ако се слеят с нас! То и не виждам друг начин. Като знам колко излишни евро и юани им остават.
– Какво ще рече „да прочистят всичката кредитонеспо-собна измет“?
– Да ги изселят. – И отпи развълнуван от зеления си чай. – Тоя град не е за всички. Трябва да сме конкурентоспособни. А това значи да постигаме повече с по-малко. Да внимаваме в счетоводния си баланс.
– Някакъв чернокож в банката ми обвиняваше за всичко „Щаатлинг-Уапачунг“ – вметнах, стремейки се с „някакъв чернокож“ да ангажирам либералната йерархия.
– И в какво по-точно се състои вината ни?
– Не знам. В това, че сме бомбардирали ферибота. Триста души жертви. Сред тях и приятелят ми Ноа. Не помниш ли какво ми каза току преди Конфликта? Че за Вишну и Грейс нямало страшно. Но че не познаваш никакъв Ноа.
– Какво искаш да кажеш? – приведе се напред Джоши с опрени върху бюрото лакти. – Да не би да ме обвиняваш за нещо?
Мълчах, изпълнявайки ролята на обидения син.
– Виж какво. Много съжалявам, че приятелят ти е загинал – продължи Джоши. – Всичко е пълна трагедия. И фериботът. И парковете. Няма две мнения. Но ти ми кажи друго: какви бяха всички тия хора от „Медия“, каква ни беше ползата от тях?
Закашлях се в шепата си, а болезнен мраз прониза тялото ми, сякаш айсберг ми се навря в ануса.
Превод от английски: Венцислав K. Венков
Публикува се със съгласие на издателството.
[1] E basta – стига, писна ми (ит.). – Б. пр.
[2] Агера – венесуелски царевични хлебчета (исп.). – Б. пр.
[3] Salte, hijueputa! – Изчезвай, копеле мръсно! (Исп.) – Б. пр.