От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1

Красимир Дамянов,
 „Студентът по Хармония“
Изд. „Сиела“, 2012

2012_10_Kr_damjanov

Oще преди да публикуваме баладата ти имах чувството че съм я написал аз. „Толкова я чувствам близка – съм записал в дневника си, когато книгата излезе – че ми се ще да я подаря на автора и му я надпиша.“ Ще ми я посветиш ли, вместо това те помолих преди да сваля ръкописа в стаята на коректорките. Иска ли питане! Как обаче като си ми и редактор?! Eдва ли не вече на път за печатницата сменихме името ми от издателското каре в ръкописа с това на Християна, а посвещението, за да не пренареждаме страниците, поставихме на гръбчето на аванститула, над запазените права.

Признавам, че нямах представа през осемдесет и осма за мястото, което съдбата, „комисията по гениалността“ или който отговаряше там на небето за славата, шегувахме се, ти бе отредил. Историята на захвърления от учениците си майстор на цигулки излезе в момент на най-голямо отчаяние; всеки се чувстваше захвърлен в потискащите вечери без ток, ограбен в полупразните магазини, смазан в претъпканите тролейбуси, без минало, с неясно бъдеще, сменено име и смътен спомен за нещо свято, отнето в детството му както на невръстния герой от повестта. Беше проблясък, искрица чистота в дъното на тунела.

Все още не повярвал в успеха си, ти учудено присядаше на масата на всеки, който те дръпнеше да ти се обяснява в любов. Същите, които до скоро те имаха за шут, сега се надпреварваха да плачат над книгата ти. Седях настръхнал, в мълчаливо неодобрение до теб, Венко кимаше благо от другата ти страна – спокойно, остави го да се наиграе, – от време навреме ти се обръщаше и се усмихваше с влажен, разместен поглед, – Красимире, идиотуле, обичам те! – за да те намеря пак часове по късно пак там където те бях оставил.

2.

Година и нещо след злополучния ми гастрол в Паркхотела, след едно заседание на управителния съвет („Не предполагах, че отказването на цигарите може да те афектира дотолкова“) Фушето отново тайнствено взе да мънка и клати глава. „Това момченце. Aх, това момченце… Кой да му се надява?“ едва успя да каже и новината се пръсна като бомба: Георг Хених печелеше годишната награда на съюза!

От шест месеца работех в Киноцентъра. Още с постъпването си бях предложил баладата в колектива. Някои я прочетоха, други не. Сега обаче се разбързаха и от днеска за утре старият майстор на цигулки, умрял в нищета в далечното крайдунавско село Хайредин, спечели посмъртно първия си хонорар: три хиляди лева откупка за автора на книгата и хиляда и петстотин аванс за написване на филмов сценарий. От мен. Като се прибавеха още две хиляди от наградата на съюза (трупаха се небрежно на един от рафтовете в библиотеката в хаджи Димитър и понякога случайни нощни посетителки си щипваха без да те питат от купчето десетолевки) си беше истински удар. Но въпросът не беше в парите, а в удовлетворението: бях заложил на расов състезателен кон, на чистокръвен литературен шедьовър!


Small Ad GF 1

– Наистина ли ти харесва толкова? Мислиш ли, че ще стане филм от това? – разглеждаше ме с тъжно учудване ти вече не в Преводачите или Журналистите, а в самата светая светих на съюза, ресторанта! Надменният ти някогашен враг, портиерът с генералските лампази сега се гънеше от желание да ти угоди. Шега ли беше, навлекът, скандалният разгневен млад човек без карта – носител на съюзната награда! При това, без да си съюзен член. Приеха те едновременно с награждаването, рекорд, счупен преди четвърт век само от един друг писател. Произнасяйки името му при връчването, председателят бе направил драматична пауза: Георги Марков.

Известно време мълчанието беше пълно. После някой предпазливо изръкопляска. После и останалите….Кой не помнеше избягалият преди близо две десетилетия на Запад автор на прочутите Задгранични репортажи, с когото те сравняваше? Загинал при загадъчни обстоятелства в Лондон на връх рождения ден на първия човек в държавата, името му до скоро беше политическо табу и самото му произнасяне можеше да има непредвидени последствия. На какво присъствах – на литературен преврат? Смяна на караула? Или на мрачно предупреждение, та пъргавият ни ветропоказател, за когото се мълвеше, че бе казал на човека поръчал убийството: „Другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам!“, бе те удостоил с вниманието си?

Не ти се занимаваше с кино, беше очевидно, евентуална откупка бе най-простото решение. А и притиснат от немските адвокати за пари (боже господи, излезе, че баща ти е бил прав, имаше още цели две деца в Германия!), бе се явил на някакъв певчески конкурс, пак така на шега го спечелил и заминал на турне с хора на операта през онова лято в Париж. Направо не можех да повярвам – нали уж имаше съдебно решение да не напускаш, не страната – София! Твоето ченге ти било ударило едно рамо, даде ми да разбереш, в края на краищата все за нещо ченгетата трябвало да служат.

Писа ми от там, хотелът ти бил на пъпа на града, на булевард Емил Зола 64, на две крачки от Айфеловата кула и Моста Мирабо. Моста Мирабо, под който минава Сена и „всяка мъка е от възторг сменена“.

Ех, Викторе, Викторе…

3.

По ирония на съдбата творческият филмов колектив, в който постъпих, също се казваше 64. Подозирах, че бе закодираната средна възраст на режисьорите. Бих допуснал, че държавата ни има такава голяма нужда от тях, та да ги държи след пенсия, ако тъкмо те, галениците й, нямаха по един, два или дори по няколко спрени филма! Млади, с когото неочаквано се оказахме колеги в Киноцентъра, беше редактор в дебютния колектив, разглеждаше под особен ъгъл това противоречие:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– От една страна държавата е тази, която ги храни, облича, обича и им дава пари, за да създават филми, нали така? – питаше по-скоро себе си отколкото друг той. – От друга – отговаряше си пак с въпрос, – щом не са съгласни с начина й да ги хрантути, какво търсят на опашката за паница държавна леща? И ти, за какъв дявол дойде в Киното? По същата причина ли?

Истината е, че и сам не знаех. Защото след първоначалната еуфория – една или две седмици обикалях да зяпам павилионите, водих Радой с надежда да видим как снимат някакъв филм, (никъде не снимаха нищо, само безкрайни коридори, препълнени пепелници и отчайващо изглеждащи служителки в някакви кожухчета), – не можех да не си дам сметка, че всичко това ми е абсолютно чуждо. Височината на етажите, еченето на стъпките в пустите коридори (крилото на творческите колективите бе постоянно празно), мирисът на измита мозайка като в казармата, както и съседството на планината, издигаща се сякаш направо зад огромния заден двор, тишината й, поглъщаща шума на киноцентъра, гледката на града в далечината, навяваща мисли за самоубийство .

Единственият светъл лъч в този каменен свят беше работното ми време: беше нито повече, нито по-малко от един ден седмично; през който „тежък“ понеделник присъствах нито повече, нито по малко от два часа сутрин. Така че да се оплаквам беше неприлично… Е, имаше художествени съвети през седмицата, но от шест месеца никой не снимаше нищо, защото никой не знаеше какво ще се случи следващите шест. Разногласията с Кремъл бяха стигнали дъно, една от съюзните републиките бе започнала открити военни действия срещу друга и което ставаше в България с преименуването на гражданите от турски произход, беше игра с огън. От месеци очаквахме чудо: смяна на партийната линия, държавен преврат, избухване на вулкан; десетте големи режисьора от колектива – повече от всички. По тази причина сценария ми за набожния старец , забравен в мизерия от учениците си, независимо от първоначалния шум и откупката, не ги заинтересува.

Бях развил сюжета съгласно замисъла ти в сонатна форма. Ходих чак при Алекс, да се консултирам макар и да знаех, че ще посрещне скептично подобна екстравагантност. Четирите традиционно приети за тази музикална форма части – експозиция, разработка, реприз и кода, – визуално преминаваха през годишните времена, белязани от четирите ходения на малкия Виктор от къщата на Искър до работилницата на улица Волов и изпращането на Георг Хених на гарата на път за Хайредин. А темите: „Бедни сме“, „Виктор, ти цар“ и „Здрава крепост е нашият бюфет“ (Eine feste Burg is unser Küchenshrank), мисля, сами по себе си, бяха достойни за оратория. Всъщност, ако зависеше от мен, бих изградил от тази творба мюзикъл, нещо като Дейвид Коперфилд, който гледахме в края на седемдесетте, но това едва ли не разсмя комисията.

А защо не опера, колега, а? Опера по време на перестройка!...

4.

– Ей, пичове, вашият старец се казва Йозеф Кронер, словашки артист е и живее и снима в Братислава! От мен да го знаете – ме спря след съвета един от сценаристите в колектива. Имаше предвид двама ни, тогава още минавахме за неразделни. Том и Джери.

Бях виждал Боян Папазов само веднъж. Оставен негласно да ближе рани след спиране на последния му филм, прекарваше дните си в писане в далечно селце в планината. Явяваше се на съвети крайно рядко, на два или три месеца. По този начин бе свел средната си работна заетост в колектива само до няколко минути дневно, рекорд за който можех само да мечтая. Изглежда му бях станал симпатичен със споменаването на името му на дискусията по повод спрените филми, за да сподели такава важна информация с мен. Доколко безценна е, щях да разбера чак на премиерата.

Както вече казах, свещените старци от колектива тактично се бяха отдръпнали от сценария, бяха заети с дебнене на своя голям и последен шанс. Така че, когато дребничкия млад режисьор с тъмни кръгове около очите и с вид на отличник по бойната и политическа подготовка се появи в колектива ( шегувам се, може би Дочо Боджаков изобщо не бе служил в казармата), оказа се, че разполага с всички шансове на своя страна. Първо, беше възпитаник на друг свещен старец от друг колектив, с когото нашите бяха в приятелски отношения, второ, сценаристът – аз – неочаквано повишен в ранг главен редактор след пенсионирането на предишния и, трето, авторът – току що назначен в колектива! Защото, съгласи се, кой по-подходящ за опразненотоот мен редакторско място, ако не лауреатът на съюзната награда, авторът на най-нашумялата книга в столицата, по която вече се пишеше сценарий в колектива – ти!

Така че приех кандидатурата му с радост. Млад и амбициозен, надявах се и да е талантлив. Е, сега вече тримата, (tres faciunt colegium), един хубав ден щяхме да се метнем на вартбурга и да заминем за дома на киното само на две крачки от родното селце на режисьора, което бе пък родно и на свещения му старец. Да се посветим там най-сетне на написване на окончателния вариант. Преди това по мои изчисления трябваше да сме издирили вече гроба на Георг Хених в Хайредин и да сме помълчали над него, за да почнем от там:

В близък план, залутан в шумака пред стара църквичка , обрасъл в мъх и бръшлян каменен кръст. Виктор Пасков (истинският, имах кощунствената идея да играеш баща си – да ти, ти! – а не оня скучен комсомолец, когото взехте накрая) оставя на земята цигарена кутия пълна с фасове и се отдръпва…

5.

– А представяте ли си, ако изскочи от някъде и виолата! – разпалвах се все повече и повече. – Виолата му д’аморе, която старецът искал да отнесе на Господ, за да го направи по-човечен. Сигурно се пази там нейде, в някакъв пионерски ансамбъл в околията, или цигански оркестър! Не мога да повярвам, че са я спуснали в трапа с него просто така. Какво, потегляме ли?...

Напоследък обаче възторга ти, с който приемаше всичките ми подскоци преди, като че ли бе поугаснал. На какво се дължеше – немските адвокати, усложнения по развода?...

– Не знам, седи на бюрото на Павел, върти се по цял ден, без да е в състояние да роди нищо и се зъби по цяла нощ на портрета му – клатеше глава и Нина, докато й помагах в кухнята. – Аз ли не знам какво е да живееш с голям творец? Не става със спане до обяд. И това селянче, дето се появи напоследък и по цял ден му губи времето! Знаеш ли, че ни намери къща на село?

– Къде – учудих се. – В неговото?

– Съседното. Почти цялата кинематография си е накупила съборетини там. Не знам какъв режисьор е, но иначе е цял агент по недвижими имоти!...

– И кой плати?

– Половината аз, половината Виктор.

– И с какви пари?

– От откупката.

– Че те не свършиха ли?

– Взе май някакви допълнителни…

(Хм, докато съм бил в отпуск, виж ти!)

Откритието леко ме жегна. Не че ти броях стотинките, но бях главен редактор все пак, би трябвало да знам за какво са ти ги дали, макар в интерес на истината до този момент никой да не ме беше обезпокоил с нищо освен да ида до правителствената болница, ръководителят на колектива беше го закъсал със сърцето. Толкова бяха и представите ми за задълженията ми на главен редактор, но предполагах, че са като на главния редактор в издателството или на главния инженер в строителството – да следи за правилното разпределение на отпуснатите от държавата средства и сроковете на изпълнение.

Не бях и писарушка все пак, час по-скоро исках да тръгнем за Хайредин, да се заемем с филма. Съвсем наскоро неизвестен югославски режисьор, наш връстник, бе спечелил с подобна история от петдесетте Златната Палма на фестивала в Кан, а след Покаяние, грузинския хит, интересът към изтока бе направо болезнен!

Вместо да кажете нещо обаче, да ми теглите по една, и двамата мълчахте.

6.

Месец и половина преди това преживяхме първото си сериозно скарване.

По мълчаливо споразумение бяхме решили да не летуваме на Писателите макар като новоприет член вече да имаше право. Въпреки свободния режим в станцията връзката ти с Вежинова, останала досега в периферията на писателските клюки, щеше да е сериозна пречка. Тъй че вместо да ви одумват онова последно лято, предпочетохте да се пържите с нас и децата в тигана на нудисткия плаж под Варвара.

Селцето беше полудиво, с черни, гладки крайбрежни скали. Напечени на слънцето, приличаха на биволи, така и се наричаха, макар че духаше ли от морето в квартирата да замирисваше на прасета (неизвестно защо селото бе построило свинарниците си между него и брега). Бирата пък се раздаваше по списък, по каса на семейство, и затова още в началото предложих да въведем строг питеен режим. По бутилка на обяд или още по-добре вечер, за да има за пържената риба, която съвестно излавяхме призори с Радой от лодката.

Беше станал голямо момче, дванадесетгодишен. Научих го да гребе, да се гмурка и да крадем смокини в околните лозя макар че каква кражба като висяха надвиснали над пътя и сами те удряха през устата! С лепнещи устни, примрели от щастие се прибирахме по тъмно, единствено ти, чужд на цялата тая еуфория наблюдаваше завръщането ни с мрачна завист. Знаех какво ти е – беше си изпил полагаемата ти се бира още с връщането си от плажа.

–Толкова ли не можа ли да се въздържиш, Викторе, та сега ще трябва да лочиш вода на вечеря! Ами ако не хванем утре риба, а? – издевателствах загрижено над теб, а отвътре се кикотех. В прехвалената ти Германия, по време на бурната ти младост за четиринадесет години беше изпил десетки хиляди бири, не тая пикня! Да, но тук беше социалистическа България, страната на ограничените възможности и нередовното снабдяване. На втория ден не издържа, със страшни проклятия се спусна към хладилника и с треперещи от гняв ръце отпуши една.

– Ще пия колкото си искам, Красимире! Върви по дяволите!...

Брадичката ти трепереше от възмущение, лицето ти бе почервеняло, а очите – изскочили от орбита, близки до състоянието, когато бе видял паяка в умивалника. Дали не ме виждаше в тоя момент и мене като някое уродливо насекомо?

Още една глътка и съжалявал! – опитах се да го обърна на шега.

– Я се разкарай! Нещо наистина ти стана след изцепването ти в Паркхотела!

7.

На другия ден на закуска не обелихме дума. И двамата съжалявахме за случката. Добре че нищо не казах, а просто запалих на сутринта колата и тръгнах за Бургас да те унижа: щях да те залея, да те удавя с бира! В окръжния град нямаше режим, какво бяха осемдесет километра разбит третокласен път срещу удоволствието да те видя да се усмихваш виновно като Розовата пантера пред камарите бутилки („извинявай, копеле, не мислех, че си толкова луд да изтълкуваш желанието ми буквално!“).

Бях.

В централните хали беше полупразно и хладно. Чаках търпеливо на опашката за месо след десетина навъсени граждани (на всичко отгоре не ти харесваше да ядеш постоянно прясна риба!) и мрачно размишлявах, че по някакъв начин беше прав, не бях същият. След априлската дискусия бях си дал клетва да казвам винаги това, което мисля. Защо трябваше да правя изключение за теб? Единствено защото беше по-талантлив? Тъжното е сам, че поводът бе толкова жалък!

Опашката се точеше мудно. Много нисък човек с шарена риза и гарваново черна коса се щураше най-отпред, не знаейки какво иска. Месарят ловко му пъхна солидна порция кокали под мръвката и той най-сетне се разкара. След петнайсетина минути , точно когато редът ми дойде и вече поглеждах към щанда за разхладителни напитки (мисля, че четири каси щяха да ти стигнат), ето че той най-неочаквано отново се върна, за кайма.

– Няма готова – отряза го продавачът, – ще чакаш.

– Добре – сви рамене примирително дребосъкът. – Не бързам.

И това преля чашата на търпението. Опашката занегодува.

– Вие – надвесих се с целия си ръст над него аз, – може би не , но аз – да! – повиших тон. – Като не сте се сетили навреме, хайде сега най-открая!

Погледът му ме порази: не изплашен, не оскърбен или възмутен, както се случва в подобни ситуации, а в истинския смисъл на думата изумен. Дълбоки тъмни очи, лъскава черна коса – поглед на несправедливо наказано дете. Въобще – странен тип… Ходих, редих се за други продукти, поразмина ми и вече на касата се разкаях за рязкостта си. Видях и как се приближава и застава на безопасно разстояние зад мен. Не мислих дълго – обърнах се и му се извиних.

– Аз следва да ви се извиня– усмихна се смутено той. – Цирков артист съм и живея от дълги години в чужбина. Трудно ми е да свикна с тукашния ред. Безкрайно съм ви задължен.

Благодареше.

Вместо да подскочи и ме ритне в главата, нали беше акробат?

Тогава за пръв път ми хрумна – прочетох го в очите му – че някъде другаде, успоредно на този наш свят с вмирисаните магазини, разбитите пътища, грозните блокове, свинарниците насред плажа има и друг, различен универсум; свят без човеконенавистни опашки, без „тичай, че олиото свърши!“, свят не на „пуснали са еди-какво си“, „двеста грама кокал на кило месо“, а на достатъчно бири на глава от населението, търпение и вежливост, от който малкият цирков артист идеше и в който можеше когато си поиска да се върне, докато ние с теб, щяхме да продължим да се зъбим един на друг в тоя.

8.

Дълбоко някъде в мен обаче остана и някаква тъничка утайка. Шегата на Венко за ефекта от отказа на цигарите, както всичко негово беше добродушна, (горкият се бореше отдавна с проклетия навик и само клатеше уклончиво глава като му обърнеш внимание, че кашля лошо), ала без „изцепването“ ми, както ти го нарече, баладата наистина щеше да чака в трета глуха. Но победителите нямат време да мислят за тия неща, от седмици се мъчех да те убедя да заминем – в дома на киното, на писателите, лозето на тъща ми във Варна, където я написа, само и само да почнем работа по сценария, но не успявах; купчинката с десетолевките бе станала по-ниска от гръбчето на самата книжка, а новият ти ментор, режисьорчето – твоя постоянна сянка.

–А не искаш ли на лозето на моята, Красимире!– провлачи иронично ти един ден. – А? Край Лайпциг, в къщичка с гипсови джуджета отпред…

По чудо бяхме останали сами. Ти беше полегнал на миндерчето на класика след „тежък ден“ (разбирай пълен кръг в бермудския триъгълник, плътно вписана окръжност!).

– Джудже, мисля, си имамe. Режисьорът ни е подходящ. Не намираш ли?

– Знаеш ли, ти си джудже!... – избухна неочаквано ти. – Какво си имаш бе, духовно джудже такова! Кое е твое?

За малко да прихна, все още мислех, че се шегуваш. Вместо това обаче чух се да повишавам тон и аз не по-малко ядосан в хола на Нина, клекнал и дърпайки те за ръкава:

– Викторе, ти който си мислиш, че си на небето! Откога не си написал нито ред?

– Ако обичаш, намали противния си баритон!

– Ставал! – задърпах го както тогава, в aлексовата бърлога. – Майстор пише, време няма!...

– Пусни ме или ще те ударя! – надигна се от леглото ти, очите ти святкаха зловещо. – И престани да се правиш на кретен! Предлагаш ми да стана редактор на собственото си произведение ли бе?!… Нина! Нина!... Изхвърли този човек от тука! Мо-мен-тално!...

Бутнах те, ти политна назад, падна обратно по гръб на леглото и се хвана за сърцето. Както винаги – играеш, реших. Прави се на умрял тогава! Седях притиснал те към миндера и чаках да престанеш.

– Лошо ми е! Не мога да те понасям… Никога не съм могъл! Бабаитския ти стил, кварталния ти хумор, маниерите ти!...

– И аз!... Виктор, ти плазмодий, не цар! – продължавах още по-дрезгаво и тихо, вече усещайки как започва да ме обхваща злобата ти и мен. – Добре, да попитам още веднъж: ще работите ли по моя сценарий или да си хващам пътя?...

Беше единственият уместен въпрос, който от известно време ми се въртеше в главата. При това, изричайки думите в маниера на стареца, си давах ясна сметка, че ще изпитам повече облекчение, отколкото унижение от отрицателен отговор. Че не режисьорчето – ти си в основата на всичко. Но защо, защо! Какво ви пречеше да ми кажете?...Отпуснах хватката си разтреперан. И тогава, извърнал глава, ти неочаквано се засмя:

– Оставихме ти достатъчно време да се сетиш. Не мислиш ли?...

Не ме нарече по име, нито „копеле“, или с онези типично твои междуметия, „ей!“ или „бе“, придаващи строга комичност, дори сърдечност на кавгата. При падането очилата ти бяха отхвръкнали. Вдигна ги, бяха спукани, но не забеляза това. На лицето ти разцъфтя пияна усмивка, от цялата ти поза – дори така, все още проснат на дивана – лъхаше такова презрително високомерие, че почувствах, че съм в състояние да блъскам главата ти в стената, докато загубиш съзнание. Изплашен от себе си, скочих на крака,

– Щом е така, до тук! – сподавено изхълцах. – Чу ли ме? Всичко свърши!

До тук, повтарях си по време на целия път от Оборище до Толстой. До тук. Повтарях я като обещание, като заклинание, докато думата не изгуби смисъл. И всичко бе като в тъпия ми сценарий по проклетата ти книга: дъжд мокреше лицето и миеше сълзите ми, вятър брулеше листа и ги хвърляше в очите, автомобилите се мъчеха да ме прегазят, тролейбуси да ме смачкат, бях беден, смачкан, остарял, почти стогодишен, като клетият старец изоставен от учениците си на път за старопиталището. Нямах пари за такси, нито цигулка под мишницата, сам Господ ме беше отписал…

9.

После всичко тръгна наопаки.

Ти ли беше този човек?...

С високо изправената глава, наперената стойка, шумния ти смях в кафенето на писателите, когато минавам покрай масата ти следващите дни. В службата беше още по-мъчително, особено на съветите; на вашия, независимо, че като главен редактор бях задължен, не отидох. Разболях се.

Парченце дяволско огледало, стъкълце от успеха ли ти бе влязло в окото, Викторе? Илюзията с приказката на Андерсен беше пълна при спомена за спуканите очила, а изглежда не бях и първата изоставена годеница. Спомних си онзи малък опиянчен поет с черно палто, когото определено избягваше, беше ми разправял, че сте били много, ужасно „гъсти“ преди Германия и колко бил талантлив, истинско Голямо Бяло Перо и той. Чудех се само как не сме се засекли с теб още тогава, защото го помнех от кафене Колумбия и уличните лекции на Свинтила в края на шестдесетте. Спомням си обаче най-вече диалога ти с майка му:

–Ти пиеш ли, Викторчо?

– Не, лельо Зорке.

– А Велизар пие… Е, ще пие, ще пие, па ще умре!

Това беше останало от дружбата ви. Анекдотът. И смехът ти огласящ Преводачите. По това време започна да разправяш наляво и надясно в интервютата как съм бил бръкнал в боклукчийската кофа и съм извадил баладата с перце лук полепнало по страниците.

Вярваше ли си поне малко?

Идеше ми да вия от обида!...

Колкото и да е странно можех да разправям за това единствено пред майка ми. Може би, защото и аз й бях причинил нещо подобно, откъсвайки се от нея един хубав пролетен ден преди четиридесет години. Заведох ги с баща ми нарочно на кино, на Амадеус, година и нещо след първата незабравима кинопанорама в София, когато бях гледал филма на Форман. Този път сякаш единствено да проумя нещо, до което обикновеният зрител така и не стига – трагедията на Салиери.

Защото всичко съвпадаше. До най-дребните подробности!

Аз бях унизеният композитор, ти гениалният инфантил, чийто ненормален смях щеше да го съпровожда и в ада; майка ти Царицата на нощта, малката Констанс изоставената от теб Ингрид, дори баща ти, Марин Бръмбара, наподобяващ със застиналостта си Каменният (Дървеният!) гост, а разкопаната улица пред блока ви в Хаджи Димитър – общата яма, в който бездушно щяха да те спуснат в края на филма, докато гълтам сълзите си под финалните акорди на любимия концерт на майка ми.

Бях изумен от непогрешимостта на нейния вкус – да, филмът свършваше с двадесетия концерт на Моцарт. Концертът под чиито звуци мама чертаеше у дома, надвесена над масата си по някой подхвърлен по милост проект след пенсия от задругата на архитектите ветерани, а мисълта, че бе очарована в залеза на живота си именно от това произведение на гения, около което Форман бе развил изповедта на умиращия измъчван от угризения Салиери, късаше сърцето ми предварително, още преди да съм пожелал смъртта ти, преди още дори да съм измислил каква смърт ти приляга!

10.

На тридесет и първи декември обаче почина от бързотечен рак не ти, а Венко Христов. Някогашният спортист. Плувецът.

(Първия опит за бягство бе направил от шампионата в Загреб.)

Видях го за последен път на някакво събиране, където присъствахме с теб в противоположните ъгли на стаята. По-възрастният ни приятел беше с патерици. Беше си счупил крака на есенния студентски семинар на морето, за който инцидент, както за всичко свързано с него, се разправяха небивалици. Но приятелката му беше категорична: падането нямаше нищо общо с кончината му. По-скоро кашлицата.

– Представяли сте си как е гонил студентките в банята и си е препънал, нали? На всички вас писателчетата твърде ви е развинтена фантазията! Истината е, че паднахме в едно лозе, връщайки се напряко от градчето късно през нощта. Което не значи, че не ги е гонил, докато ме няма, мръсникът му с мръсник! – засмя се мрачно тя. – Макар че какво значение има сега, ракът вече е бил дал разсейки по костите, за да си счупи така лесно крака. Чух го как просто изпращя.

– Знаел е! – въздъхнах. – Не е искал да ни тревожи! Не кашляше никак добре, още когато го карах към морето, никак.

А после скобата не ни позволила да се простим, не ни пусна да припарим до болницата. Когато новината избухна, известно време си мислех, че може да е свързано с многото му пътувания по света по времето му на съветник в министерство на културата.

– Знам какво говорят. Не, не съм серопозитивна, ако това имаш предвид. Подари ни кученце за рождения ден на сина ми. Кокершпаньолче. В деня, в който почина, го сгази кола. Изтръгна се от ръцете ми на улицата и просто се хвърли под нея – заплака едва сега тя, – самоуби се…

Живееше на булевард Прага. Децата ни бяха приятели. Имаше син от брак с африканец, изчезнал мистериозно преди години както сега Фушето. Венко беше първият ми починал другар.

– Кокерите са непредвидими – напълно безсмислено казах.

11.

Но и хората са не по-малко: на погребението му присъстваше едва ли не целият писателски съюз!

Не си бях давал до тогава сметка до каква степен сме разделени. Отляво пред дома на покойниците на фона на оголелите гробищни дървеса се бяха скупчили представителите на „твърдия“ курс, орлите и лешоядите на социалистическия реализъм, начело с няколко свещени старци, които едва ли знаеха кого погребват, подкрепяни и побутвани от по-млади писатели от корпуса за бързо реагиране на председателя. На противоположния край на плаца, към входната арка на централния вход и сградата на гробищната администрация – настръхнали и мрачни, увити в шалове небръснати лица и духащи в ръкавиците си – хвърляха заканителни погледи към насрещната тълпа представителите на онова демократическо бъдеще, за което покойният, както и всички ние, и ти в това число (мяркаше се червеникавокафявото ти кожено палто, плетеният ти бежов шал), можехме само да мечтаем.

Как и по каква причина с недомлъвките си, поклащанията на глава, лукаво присвитите очи зад изпъкналите стъкла на роговите си очила и тънката си волтеровска усмивка покойникът бе успял да спечели доверието и на двете групировки, за мен няма обяснение освен едно: всяка епоха се нуждае от парламентьори, а изгряващата повече от всичко. В навечерието на наближаващия разрив, подобно малка неутрална Швейцария, покойният ни другар бе обслужвал търпеливо и двата лагера. Като трудолюбива пчела бе пренасял прашеца на промените от цветец на цветец, от коронка на плодник, вероятно не и съвсем без собствена изгода. Но го бе направил. Ти, аз, Фани и още толкова му дължахме появата си в Съвременник.

И кой го интересуваше всичко това сега, когато лежеше в ковчега?

Следователно нямаше много морал в цялата тая работа. Интересно какво бе писал за нас в сведенията си? (Иванов, наместникът на Държавна сигурност, вървеше и той някъде в потока). На няколко пъти ме бе сърбяла устата, много пияни и двамата, да попитам Венко за истината, но тайната, подобно кученцето, което беше подарил на Кристиан, мулатчето, бе скочила с него в гроба и никога нямаше да я науча. А и какъв смисъл имаше? Бях ли го обичал или не, питах се. Ледът скърцаше под официалните ми обувки. Да? Или по-скоро не, за да мога да разсъждавам така цинично…

Тогава защо очите ми бяха влажни?

Понесоха го към катафалката. Един по един приятелите се изреждаха да крепят ковчега: беше толкова лек, че можеше да бъде носен от деца. За момент съвпаднахме с теб от задния му край в мразовитата сутрин. Бяхме пак рамо до рамо, но разделени от мъртвеца. Не можехме да се видим, не можехме да се чуем, долепил ухо до дървената кутия, се мъчех да ти предам една единствена мисъл.

12.

Бях в Хайредин, Викторе!...

Ден или два преди погребението на Венко.

Пристигнах по обяд. Лесно открих старческия дом. Изглеждаше различен от този, който човек си представя след прочитане на Баладата. Намираше се в подножието на зелен хълм, и до него се стигаше по асфалтов път. Преди това спрях пред местната църква. Представях си мястото точно такова, но обраслите в зеленина няколко гроба в двора бяха на свещенослужители от края на миналия и по-миналия век, не на миряни.

Новите гробища бяха извън селото, далече от дома и започваха от седемдесетте години. Георг Хених, съгласно писмата, които бях виждал и разказите на леля Берта, трябваше да е починал през шейсета или шейсет и първа. В дома не знаеха нищо за питомец с цигулка, страдал от болест на Бехтерев, списъци се пазеха, но може и да бе записан с побългарено име, според фантазиите на тогавашния писар в дома. Служителите бяха любезни и ми позволиха да надзърна във фотоархива. Няколко албума със снимки на старци подредени като абитуриенти от гимназиален випуск. Заведението било открито през шейсет и първа от тогавашния министър на здравеопазването и в продължение на десет години носило званието първенец по хигиена. Георг Хених трябва да е бил (ако е бил) един от първите настанени. Новелата ти не представяше в добра светлина Франта и Ванда, но истината е, че учениците му бяха осигурили възможно най-доброто за ония години. Ако не беше детайлът с фасовете от писмата („…много молим фасове мили викторе учи учи збогом Хених…“), дори бих си помислил, че се е чувствал добре тук. Научих малко повече за откриването на дома от един пенсиониран хигиенист, когото открих в неизмазана къща на края на селото. Прие ме с радост. Имаше същият селски бюфет като на баща ти.

– Как се бръснат четиристотин и петдесет души за един ден, ти представяш ли си! –заразказва въодушевен той, а аз именно си ги представях и ми ставаше гадно: валмата сива човешка растителност по земята, сапунената пяна. – Бяхме десет бръснаря в село, Хайредин наброяваше тогава пет хиляди жители, и всички ни мобилизираха до един. Бръснахме и стригахме три дни и три нощи и от десетях – с гордост каза той – взеха на щат в дома само мен!

– А не помниш ли някой, дето си бръснал, да е бил с цигулка? Много болен, приведен на две . С такава една голяма цигулка с форма на круша?

– Имали сме акордеонисти, имали сме гайдар, ама цигулар… не помня.

– Може и да не е бил в състояние вече да свири, просто да я е съхранявал, не помниш ли някой такъв? – разпитвах с надежда.

– Да го видя на снимка, ще го позная. Помня лица, но имена, убий ме, не помня. Още по-малко на чужденци.

– Къде са гробовете тогава до седемдесет и първа?

– Няма ги. Не знам – каза и замълча. – За какво ти трябват?

Из „Студентът по хармония“, продължение на „Дневникът на една пеперуда“
от същия автор. Издателство СИЕЛА. Ноември 2012. 

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.

Pin It

Прочетете още...

Идеалният мъж

Ерика Джонг 01 Ян, 2010 Hits: 18295
Разведен мой познат ми сподели неотдавна:…

Среща с непознат

Кристин Димитрова 14 Апр, 2008 Hits: 17545
Лицето му беше продълговато, замислено, но…