От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2. ПЪРЖЕНИ ЯЙЦА ПРЕД ЗАПЛАТА

„Приказки за злояди деца“ не са приказки за злояди деца. Те са приказки за разяждане, които се разказват или четат на злояди деца. Напълно безвредни и за останалите, могат спокойно да бъдат използвани и от родители. Както от любопитство какво мисли по въпроса едно бившо дете, така и докато чакат злоядите да се нахранят. Апетитът идва с четенето! Само авторът на тази книга никога не го е губил. Напротив, когато беше малък, съседите го наемаха да разяжда децата им. Някои от тях днес са влиятелни хора.

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 1

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 2

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 3

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 4

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 5

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 6

След обяд, когато измиели кухненските съдове и ги оставели да се оцеждат на сушилката, те повеждали разговор. Това били най-приятните часове в къщата, особено в събота следобед, когато всички си почивали, никой не влизал в кухнята и те спокойно съхнели до вечерта и разговаряли за живота. Пръв започвал обикновено чайникът, защото бил най-възрастен от всички, почернял и очукан, и бил врял и кипял много.

– Ето например, какво знае тиганът! – обръщал се той към тенджерите, които го слушали внимателно, наредени една върху друга. – Глух е той, а и сляп. Вие имате поне уши, за да ме слушате, когато ви говоря, а той – само дръжка. Опитва се да каже нещо, когато е на огъня, но само цвърчи и нищо не му се разбира. Ние с вас, уважаеми, имаме покрив над главата си – капак! – а той нищо. Човек би помислил, че е безсловесна чиния, докато аз имам даже око! И хобот!

Окото на чайника било мъничко и с дръпнати ъгли като на японец, на края на извития му чучур. Той ту разправял, че прилича на локомотив, когато се запъхти, ту на слон, ту пък че е индиец или китаец, в зависимост от чая, който запарвали в него. Когато варели мляко, твърдял, че е дойна крава, кравите били досущ като него, виждал бил крави на една екскурзия, когато стопаните го взели в колата. Нямали, разбира се, такъв хубав хобот, а и дръжката им била мека и космата и висяла зад гърба им като въже. Те били поставени на една зелена-зелена печка, която никога не се нагрявала достатъчно: топлели млякото си на слънцето и затова цял ден трябвало да стоят под него.

Слушал тиганът, слушал, нали и той имал една малка дупчица в дръжката, за да не пари, слушал и си мислел колко е тъжно да се родиш сляп и колко е хубаво да си чайник.

– Хората са безпомощни и не могат да минат без нас, чайниците. Не само в кухнята. Виждал съм чайници и на улицата, когато ме оставят да изстивам за по-бързо на перваза; те се движат сами и в тях се варят хора. И аз съм се возил в такъв чайник, и всеки от вас, преди да е дошъл в тая къща. Само че нищо не помните, защото бяхте в кашони. Кашоните, може да се каже, са пак чайници, само че без дръжки и четвъртити. Впрочем хората носят тенджери на главите си…

– Колко хубаво говорите – въздишали поласкани тенджерите. – А като завирате сутрин, сте цял славей!

– Имах и свирка – гордо казал чайникът, – но ми я загубиха. По-добре, нищо не се виждаше през нея, само ми пречеше да пея. По-чакайте само да кипна довечера, макар че по някой път като кипна!… Хубаво е да си чайник, и сутрин, и вечер – все пееш. Животът на чайника е прекрасен!

– Да, да – съгласявали се тенджерите. – Кой може да се мери с вас! Нашето живот ли е, ври по цял ден и чакай да те измият! Могат и да те загорят, нали, а тогава не търси милост!…

„И моето не е – мислел си тъжно тиганът. – Да можех да надзърна в света, да видя поне част от онова, за което чайникът така хубаво разправя!…“

Привечер, когато навън се стъмнило и лампите светнали, стопаните седнали на масата.

– Какво ще ядем – казал бащата.

– Чай – рекла майката. – Чай и сирене.

– Чаят не е храна. Измисли друго.

– Искам пържолка – обадило се едно от децата.

– Вредно е преди лягане.

– Искам кюфтенце! – замолило се друго.

– Тежко е за стомаха.

– Свари ми тогава кренвирши!

– Нямаше в магазина.

– Изпържи ни картофки!

– Не съм купила.

– Наденичка, шунка, салам… няма ли?

– Някой от вас да се е погрижил да купи!

– С какви пари! – ядосал се бащата. – Какво има в хладилника, съвсем нищо ли?

– Само яйца.

– Изпържи ни по две! – наредил той. – Който си няма яйца – да му мисли!

Речено – сторено. Запретнала се стопанката, изцедила в тигана последното олио. То зацвърчало възторжено и тиганът потръпнал в приятно предчувствие. Чайникът завистливо мълчал на мивката. До него тенджерите мърморели: него, какъвто е дебелокож и неемайлиран, и да го загорят – пак нищо. Ще го остържат и ще забрави, а нас… Но той не ги слушал, подскачал на печката от нетърпение и се молел: „На очи! На очи! Не на омлет! На очи!…“

Първо цопнало в олиото едното яйце, после другото. Тиганът мигом притихнал и дори хлътнал малко навътре да не ги разплиска. Поел ги нежно и ги прегърнал горещо, яйцата заплували в него, започнали да побеляват открая, да вдигат приятни мехури, жълтъкът единствен останал отвътре и…

– Я! – извикало радостно едното дете. – Тиганът прогледна! Тиганът ни гледа! Ура!

– Тиганът ни гледа! – затропало с крака и другото. – Мамо бе, дали ни вижда?

– Виждам ви! Виждам ви! – искал да извика и тиганът. – Как да не ви виждам! Моля ви се! Виждам една маса, здравей, празна масо. Виждам тавана, здравей, бял таван. Виждам тенджерите, здравейте, госпожи. Добър вечер, чайник-паша. Добър вечер, чинии, мили вилици, лъскави ножове! Е, доживяхме да се видим, светът наистина бил прекрасен! Видяхте ли, че и аз виждам! Какъв разкош е наоколо!

Още не бил успял да се огледа хубаво – да надзърне през прозореца: всички кухни светели и в тях седели унили хора; да разгледа картината на стената – разрязана диня и сини сливи около нея; да види чудесата на света: електричеството, водата от мивката, която капе, парното, газовия котлон, транзистора на перваза; лицата на хората, които го гледали с очакване… Още не бил успял да се нарадва, че вижда – и първо му извадили едното око, после другото, тиганът зажумял и потънал в предишния непоносим, горещ мрак!

– Гледаше ни така, сякаш иска нещо да ни каже – замислено рекъл бащата. – Винаги ми става тъжно, когато готвиш яйца на очи. Защо?

– Може би защото все нямаме пари – въздъхнала майката.

– Яжте! – казали те на децата и децата не чакали да ги канят повторно. Защото наистина няма нищо по-вкусно и нищо по-евтино от яйца на очи пред заплата, а тиганът, който проглеждал обикновено в края на месеца, видял света тази вечер още три пъти. Един път за майката, един за бащата и два пъти за децата. Това били всичките яйца вкъщи.

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.

Pin It

Прочетете още...

Първо умиране

Нели Лишковска 28 Май, 2012 Hits: 9943
Ясно си спомням първото си умиране. Би могло…

Заложна къща

Деян Енев 10 Юли, 2012 Hits: 9276
Звънчето, закачено на дръжката на вратата,…

До Колхида и назад

Евдокия Борисова 26 Фев, 2024 Hits: 1506
Ако можеше и Язон като мене, хоп, и – право…