Животът е трагедия за тези,
които чувстват, и комедия за онези,
които мислят.
Жан дьо Лабрюйер
на баща ми, Петър Терзиев
Квартирата му на „Вашингтон“ e на две крачки от Синагогата. Черна мозайка пред входа датира четириетажния строеж – 1921-ва. Тънка А5 плоча на фасадата от някога бял мрамор със златни букви дискретно бележи периода (1927-1955 г.), в който един друг по-известен от баща ми и много по-забелязан от късмета артист – Владимир Димитров Майстора, обитава мястото.
Набирам го и след минута черна велурена торбичка от очила тупва с метален звук в разкъртения тротоар пред мен, а прозорец гледащ към арабския публичен дом на ъгъла със „Симеон“ се затваря със скърцане.
„Радина, знаеш я, дойде една вечер да ме кани оттатък. По неподредена жена не знам. Рожден ден, моля ти се. Тонколоните й дънят, все едно съм там, за какво да се местя? След малко се връща с три водни чаши пълни догоре с алкохол. Проста жена, но културна. Та, комбинирам вино със сръбска, ракия с турска и водка с българска чалга, когато около два часа след полунощ зурните ме удрят в главата, ама рязко. Обръщам се със здравото си око и глася фокуса. Един от брадясалите й майнуни, с червени очи и мокри уста. Хили се под касата. Ти ли си вика, художникът? Не мога да го изгоня без да е влязал преди това, затова му махам и той тръшва вратата под носа на децибелите. Можеш ли да ми нарисуваш Хитлер? Зяпнал съм с подготвена реплика, но този въпрос я изтрива. Адолф? Ми мога, защо? Онзи, забил поглед в рисунките над леглото не реагира. Вдига икони, цинкови плочи. Пипа, гледа, цъка. Искам портрет на ... - Това го разбрах, прекъсвам го вече делово. Ама, какъв да Ви го направя - говоря му на Ви – темпера, акрил, масло; на хартия ли, на платно ли; бюст, три четвърти? Аз ще донеса снимка, утре ще звънна, отговаря само оня. И отваря. На Азис. За пари не става дума.
На следващия ден вдигам ролетната щора на бившата аптека долу. – Разрешиха ми да държа картини на витрината, на корда и щипки, докато намерят нов наемател. И, мотам се, наблюдавам скришом дали някой ще обърне внимание на нещата ми. От долната пряка ме дразни миризма на уханно шкембе. Мисля си за кочана предписани лекарства които не мога да купя, за това кога от ТЕЛК ще ми пратят писмо. Мисля си и за снощния фен на Третия Райх, тоя завършен простак. Малко преди Тошо да падне, отказах на СБХ да му правя портрет за юбилейно пано на Авиацията, сега ме притискат да рисувам внука на Шикългрубер?
По едно време гледам Константин Пенчев, омбудсманът, офисът му е срещу мен. Надупил си мустака и се взира в този на Левски, който макар и фалшив, съм изпълнил в техника лавѝ. А сега де! На всяко паспарту в аптеката, джиесем номерът ми и цена от 50 лева висят със страшна сила, а апаратчето – горе. Зави ми се свят. Щях да се претрепя. Преди да се залепя за бюрото връщам сутрешната вафла в тоалетната. За да направя чакането на Пенчев поносимо, пускам Нешънъл Джиографик по ей тоя кютук. Втората световна на 14 инча. Чудо! Пантерите на Вермахта с Майбах двигател газят Полша, а аз чакам ли чакам. Разбира се, омбудсманът не се обади, орангутанът също. Карай. Един Хитлер по-малко. Ъ, дали успя да вземеш цигарите, за които те помолих?
Изглежда ще затворят „Орлов“ преди рейса ми да дойде. Униформени влачат ограждения, размотават ленти. Очите на десетки прииждащи шарят възбудено, търсят познати лица. Бръснати агитки с подпечатан със свастики акъл, загръщат бирени шкембета в трибагреници. В кафетата на „Ариана“ журналисти съчиняват февруарските протести. В същото време, докато куцо, кьораво и сакато нищи политика, Терзиев Старши пуши, псува, громи с дистанционното аншлус-а и съжалява за лесно загубените 56 вафлени килокалории, в публичния на ъгъла със „Симеон“ момичета изплащат с телата си скъпите немски коли на сводниците си, а аз разглеждам бащиното наследство в ръцете на букинистите. Над сто книги илюстрирани за Народно издателство „Просвета“ и „Отечество“. Двойни и тройни издания. Подвързани колѝ. Дебели корици, преге, златни букви. И традиционният за соца лош печат. Последните двайсе години третата възраст ги разменя за да си плаща тока. Част от тях – Марк Твен, Ървинг Стоун, Франце Беук, Александър Грин и Давид Овадия сега мълчаливо ми обръщат гръб в кашони от банани „Бонита“.
