{sidebar id=137}По повод на елените, кои видяхме в гората, ми текна и му казах на Асенчо как е било първоначалното име на елините, че те ся всъщност елени зовяли, което е Раковски необоримо и най основно доказал в „Старината“. А Асенчо ма гледа и не вярва.

– Точно тъй е – рекох. – Те не са никакви елини, а елени. В стария язик им викали „елени“, те зели думата, почнали да я приубъртат на така, на онака, объркали сичко и зели да ся наричат „елини“. Но туй не е никак чудесно. Понеже те сичко объркват и приубъртат, гърци содомисти. Това бача ти Раковски ясно кат’ бял ден го е обяснил. Те били наричани в първоначалния язик самскрит „елени“. Но тоз язик изчезнал. Той затова ся и нарича самскрит – ще рече „сам ся скрил“. И тий гърчуля зели думата „елени“, как ся преди зовяли, но я объркали и почнали да ся зоват „елини“, и днес целий свят ги тъй нарича, по погрешка. Но никакви елини не са те, а елени.

– Туй ще е нещо кат’ рогач, кошут, нали в тоз смисъл? – рече Асенчо, да ся увери, че ма е разбрал правилно.

– Точно тъй – рекох.

– То като ся поотрака чиляк малко – каза после Асенчо, – кой знай дали и власите не са били някои влъци отпърво. Били влъци, станали власи. Те и те много приубъртат работите и непрекъснато са в грешка. Може и те да са объркали думата.

После ся той замисли откъде идва думата българин. От бяла гарга, вика? Не, рекох. През „болгарин“ от „вол харен“? Не, рекох, и това не е.

– Но от сърни лесно може сърби да стане – каза след малко той.

Виж, туй не ми беше хрумвало. Асенчо понякога ги реди едни най чудесни – да ся чудиш откъде му идват на акъла.

– Абе това по може бити – рекох аз.

– То може сичките народи да са имали имена на добитаци в самскрития язик, во време оно. Ей го на – елени, влъци, сърни… Знайш ли… И туй сичко тука на Балканите ся е збрало.

– То другаде и не би могло да бъде – рекох аз. – Тука е баш самскритата работа. Ти тряба Раковскаго да прочетеш и ще видиш. – И като го видях, че не знай и не може да ся сети, казах му: – Българин идва от благ, благий. Туй е станало в язика първо блъгарин, и оттам българин. Иде от благ, що значи и кротък, и честит.

– Не думай! – рече Асенчо.

Но най много ся той изуми, кога му разказах как са българи тука дошли, и кои са те всъщност. Защо византийски мъдрослови и историци лъжат, кога ги наричат Βολγαροι, или Βουλγαροι, аки дошавше от Волга. Туй те правят, защо им тъй отърва за панелинистката баснословна мечта. А истина е (вж. „Старината“, ако ми не вярваш, да не та попържам сега тука!), че кога ся древни арияни разделили и по земята пръснали, техни ся народи с земледелие занимавали в различни поместности (оттам „агриянин“ – кой ся с земледелство занимай), самскрития язик ся скрил, тез забравили кой какъв е и древен си общ корен затрили, и секи зел да ся нарича как си иска и да си говори на свой си язик, същинский Бабелон. Освен това зело да им омръзва земята да обработват и рекли, че е по-лесно да го ударят на кражби и уплячкване. Тъй ся те за оружието заловили, кое им преди било съвсем чуждо като една нагласа. Но си рекли: какво ще работим, дай ще колим и плячкаме какво са глупците събрали. И тъй една част от арияните, кои живеели от северна страна на Черното море и ся наричали Кимерийци (откъде и полу-остров Крим идва; Кримската война, нали ся сещаш), наричали ся значи кимерийци и ся спуснали тук на Балканский полу-остров, като пресекли Дунава и прочия, изклали тука де що имало едно рядко население, уплячкали ги и после им зели земите и пак ся заели с земледелие. Но тук ти може да речеш, в духа на Заимова, че мен ми ся е разбурмила личната логика, и туй не образува никакъв смисъл: понеже, ще речеш, като ще ся занимават пак с земледелие, защо е трябало тук да идват да плячкосват, че после пак с земледелие да ся зафанат, сякаш нищо не е било? Туй може и да е тъй, но ний ако живеехме според бурмите на логиката, бихме били обитающи Рай мъдрословия, а не животинское царство; това ще ти река и та приключвам изеднаж и на всегда.

И кога ся тез юнаци тука заселили, те си мирно живели векове наред, и изгубили вече възпоменание за славно си прошествие и кои са, що са. Но не щеш ли, в Третий век преди Христа от север нахлуват в техни земи свирепи люди, називаеми галати, предвождани от вождът си Брен. Тогаз ся зафанала люта битка и тез юнаци от Кимерия, тука поселивши ся давним давно, ся оттеглили в Стара планина и оказват Брена мощна съпротива!!! Той ся видял в чудо, пробвал едно, пробвал друго, но не, не може с тях юнаци наглава да излезе. И тогаз му хрумнал един мършав начин да ся справи с тях: заразил сите кладенци с отрова.

– Ти знайш ли я – викам му на Асенча – оназ песен за мома Драганка, коя пила от кладенеца „мръсна вода галатска“ и ся отровила и мигом умряла?

– Знам я – вика Асенчо, – ама не цялата. Ала за мръсната галатска вода ся и на други места пей.

Обясних му, че туй е спомен от тез жалостиви събития. И нататък му разправям: как ся тогаз много от тез кимерийци отровили, и ся в отчайванието си Брену сдали, а той като ся разговорил с тях – гледа, язик им си прилича, и в много други неща тожество ся установява. И като разучили и проверили нещата издълбоко, накрай установили, че са те един и същи народ, кой ся преди много векове разделил, но забравили и не могат да ся разпознаят.

– Аче те един друг ся избивали!

– Да! – рекох. – Дотам води безпаметство. Но после те ся съюзили, били яко гърците и им уплячкали сите богатства Делфийскаго храма, и дълго давали после по наште земи моабети и банкети. Раковски дума, че и до ден днешен могат ся намери по Българско следи от тези моабети и банкети, в обгорений вид. След което ся Бреновите галати тука заселили и с своите сънародници честито заживяли. А че са те били един народ ний имаме най основно Иродотово свидетелство още, а и сички съвременни историци ясно казват и доказват, че кимерийци, келти, галати и гали са един народ, отцепил ся от общий си корен, изгубил общо си възпоменание и известен с различни имена по разните места. Но един. И част от тоз народ, галатите, живей открай време по нашите земи. Туй са всъщност българите, а не някакви си пезевенци от Волга дошли. Сещай ся сега. Българите са исти гали. А галите нали знайш кои са? Туй са френците.

– Че то ще рече, че и ний сме французои! – възкликна Асенчо, изумил ся.

– До голяма степен това ще рече.

– Майко юнашка! – плесна ся по челото Асенчо и ма погледна с широко отворени очи. – Е туй чак малко недовероятно ми ся чини. Да ма прощават нашите будители… А тогаз как не ся разбрахме с оня французой, къде му зехме дрешките? Хем той по Раковскому май-май наш сънародник иди да доди.

– Светът ся е много объркал, затуй! – рекох аз. – Насякъде далавери, търгаши, содомисти. Сичкото малко несвързано вече пада. Приубъртал ся е, приубъртал ся е, и накрая не мож’ го позна. Родний си брат могъл би закла, че и някой друг даже, такваз тъмнина! Някога си е било сичко просто и ясно, като изворна вода, като ясна зора, но после ся е изтекло надолу и ся е размесило с какво ли не, тъй че вече хемен-хемен не можеш му фана края – ариянин ли е, турчин ли е, или бостанско плашило. Че накрая земе да излезе катър на баир. Приубъртане голямо и содомизъм!

Милен Русков (1966) е български писател и преводач. Автор е на три книги: "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004), за която получава наградата за дебют "Южна пролет", "Захвърлен в природата" (2008), за която получава наградата "Вик" за роман на годината, и "Възвишение" (2011). Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. "Изповедите на един английски пушач на опиум" на Томас де Куинси, "Пари" на Мартин Еймис, "Как да гледаме философски на живота" на Джеръм Джеръм, и др.