От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(или сделката на един разколник)

Баща ми събира кураж да ме потърси по телефона 2-3 пъти годишно. Всеки път, когато попита на пиянски диалект „как си“, аз се ядосвам. Снощи обаче, през цялата нощ разпускам с напоителен рев в обятията му. Той ме теши – аз се чувствам върховно. Когато се събуждам, не мога да определя дали съм разстроен, развеселен или ядосан. За щастие не разполагам с време за психоанализа. След половин час ми предстои среща с действащ православен свещеник. Истинско духовно лице. Уговорката е да му бъда сянка през целия ден и после да опиша колко широки са полите на неговото расо. Кой знае, може би той ще оплеви съвестта ми от ненужната вина? Казвам „Чао“ на книжката-беседа под възглавницата ми, нещо между Фредерик Бегбеде и архиепископ Мишел Ди Фалко – „Аз вярвам. И аз също“– и се омитам от квартирата.

Намирам се пред потънал в слънчогледови шлюпки блок. Трафопост отсреща ме посреща с графита „Дружба мрази всички“. Отчето ме чака на разкована пейка. Месингов кръст лежи на изпъкналия под гърдите му корем. Обувките му са с развързани връзки. Така ще останат през целия ден. Симетричните черти и квадратната брадичка лъхат на афтършейва на доверието. Знам, че е бивш кадър от МО, зарязал калашника, за да изкара блиц курс в Семинарията. Знам, че е установил нелегалната си щабквартира в напълно легитимния бункер на Мунистите в България. Подрязва ли отчето крилата на дявола или сам лети на тях, ще разбера само, ако приема поканата му за съвместен лупинг по ежедневния му маршрут.

– Добре дошъл на борда, синко. Отиваме да вземем малко захранка за пенсионерите и после те водя в Гуантанамо – отчето пъргаво ме насочва към Астрата си. – „Свети Георги“, на, вземи, бабките знаеш ли как му се радват.

Купето на колата е като запушен сифон за пропагандни църковни материали. На задната седалка се търкалят два полуразвалени пъпеша, знамена, професионален рупор.

В баничарница на „Дондуков“ отчето избира с пръст част от тавите, лелката зад тезгяха я изрязва с ножица. Междувременно влизат две жени. Отчето пласира две календарчета. Телефонът му е на гърба им. Раздаването им ще продължи до края на деня.


Small Ad GF 1

Оказа се, че „Гуантанамо“ се намира на улица „Бенковски“ 25. Стара аристократична къща, реставрирана и боядисана в цвят пепел от рози. Собственост на сектата на Мун. Дворът е геометричен кръг, пресечен хоризонтално и вертикално от тесни пътеки. Погледнат отгоре, образува символ? Всичко внушава релакс.

– Семейна Федерация за Световен Мир и Обединение… – зачита отчето надписа от официозната табела, в която съм забил невярващ поглед. Следвам го в кабинета му. Слънчева стая, затрупана с книжнина – от и за сектата. Цялата им образователна периодика е тук, в добре подвързани дебели томчета. Рамкирана фотография на д-р Мун и жена му стои подпряна между две корони за православна венчавка. За мунитите знаех това-онова от студентските години, когато за да бъда по-близо до тъпото си гадже, преминах през няколко секти подред. Сан Мюнг Муун е роден в християнско семейство през 1920-та в Корея. През 1954-та основава в Сеул своя църква, която нарича „Асоциация на Светия Дух за обединение на световното християнство“. 1971 година се премества в САЩ, където бързо печели последователи и се намесва в обществено политическия живот. Една от причините за успехите му е, че се ангажира с антикомунистическа пропаганда. Наред с проповедническа дейност, развива супер як бизнес с фармацевтични продукти, чай, оръжие, недвижими имоти. Църквата му става една от най-могъщите финансови империи в света. Медиите го наричат „бизнесменът в расо“. Муун смята източноевропейските страни за изключително благодатна почва за идеите си. Той се опитва да навлезе в проблемите на тяхната култура, наука и изкуство. Има разработена желязна система за привличане на последователи. Има и програма за утайката на обществото – социално слаби хора, наркомани, алкохолици, тревожни деца на разведени родители като мене. Обикновено Обединителната църква на Муун се представя за обществена и социална организация. Кандидатите биват канени на лекции или семинари, на които са обграждани с изключително внимание и получават предложения за съвместни лагери. На тези лагери обаче пичовете биват натоварени с токова много лекции и литература, че не могат да осмислят нищо. Към тях се демонстрира внимание и доброжелателство, като целта е нещастниците да пожелаят да се пренесат да живеят в комуните. Там психическият тормоз продължава, като се използват и такива методи като ограничаване на съня, внушаване на чувство за вина и страх. Целта е да се стигне до идеята, че вън от комуната е невъзможно да се живее и че трябва да се изпълнява безпрекословно волята на „татко Муун“. Членовете на сектата живеят в условията на военизирана йерархична пирамида. По-напредналите стават пастири, тоест ходещи касички за събиране на кинти. Муун не се смята само за религиозен водач, но и за обединител на човечеството. Той организира Обединително движение, което обхваща най-различни организации. Според списък, представен през 1997 год., движението включва 60 организации, от които 10 са религиозни, 5 – политически, 10 от областта на културата, науката и изкуството, 7 медийни, 3 младежки, 2 женски и 3 спортни. Към обединението са включени издателство „Вашингтон Таймс“, 8 университета, институти, училища, благотворителни организации. Обединителната църква навлиза организирано у нас след 1989 г., използвайки прикритието на Студентска благотворителна организация – КАРП, Професорска академия за мир в света и Международна асоциация за религиозно изследване на общочовешките ценности. Тя създава и няколко свои сдружения у нас в периода 1992-1997: Междууниверситетска организация за изследване на принципа, Женска федерация за мир в света, Българска асоциация на доброволците, Българска федерация по уънхуадо, Фондация „Ашока“, Семейна фондация за световен мир и единство. През 1991 година е учреден образователен център „Логос“, който започва да проповядва учението на Муун. Закрит през 1995 г. след опит да бъде убита 24-годишна сектантка. Чрез различни организации, Обединителната църква създава свои структури страната. През 1992 и през 1994 г. на Обединителната църква е отказана регистрация у нас. През 1995 г. е отнета и регистрацията на КАРП. Муунистите обаче имат известно влияние у нас, за което свидетелства и участието на българи в организираните масови брачни церемонии. През 1994 г. 12 българи са се венчали в Сеул по този начин. През 1997 година 25 български брачни двойки участват в такъв ритуал във Вашингтон, а няколко десетки сключват брак чрез Интернет. В дейността на Обединителната църква има отбелязани и опити за самоубийства, както и извършени такива. В края на януари 2009г. д-р Мун чукна 90-така. Той твърдо е решен до 13 януари 2013 година да положи субстанциалното начало за основаване на Нацията на Божия мир и Единство.

– Отче, как съжителствате, ЗАЕДНО?

Ами как… Правим много хубави мероприятия тук. Събираме по 20-30 души. Има доста литература на английски и български. Аз също се старая да направя едно книжовно средище. Те са изключително пасивни сега (мунистите), не се изживяват. Иначе имат дебели книги.

– Кога разбра, че да бъдеш свещеник е твое призвание?

Ами за да станеш свещеник трябва съответните там църковни настоятелства да те одобрят. Да докажеш, че майка ти, баща ти и дядо ти са православни, че коренът ти е православен, да си семеен. Монасите са безбрачни, но те правят други глупости. След семинарията ме ръкоположиха и първо ме пратиха в Св. Параскева, на стаж. После в Св. Кирил и Методий на Женския пазар. Много добър учител имах – Анатолий Халачев. 6-6.30 вече бях в черквата. Ринех снега всяка сутрин, знаех всеки божий ден на кого е празник. По прехода направихме 18 нормални, действащи църкви. Но ни изгониха преди шест години с полиция. Направихме после черквата на езерото на Дружба 1. Трябваше да е до Културния дом, но вместо една голяма направихме две малки. Зор да ги вземат, сега нема кой да работи там. Циганчето, отец Серафим, дето палеше огъня за курбан, туриха го само и само да не съм аз. Бабите сега викат, как да целуваме на циганина ръка?

– Ами както искате, викам, ако искате отзад го целувайте. Ни има сурат, ни нищо. Една брада циганска… И най-важното – бабичките не го искат!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Отче, какво мислиш за сексскандалите в църквата?

Догодина се готви гей-парад от Дим Дуков и архимандрит Хараламби. Ето на – подава ми стар брой на в-к „Нощен Труд“ – тези хомосексуални контакти са на хора, които са си надмогнали на всичките щуротии, на харчовете, на развитието си в обществото и се чудат какво да правят. Ето, скандалите в „Света Богородица“, до Годеч. Идваха една гръцка група хоомосексуалисти. После една холандска, молдавска. Все щъкат, търсят слабо място, а най-слабото място ни е църквата. Помолих ги малко по-категорично и малко по-сериозно, имаше така, малко по-мъжки разговор. Аз бях направил там един кът на родолюбието. Бях наредил саби, пушки, ятагани, една каруца, ярем.

– От алтернативния синод ли си, отче?

Мойта служба сега върви да съм към никой. Чакаме в Страсбург решението на съда. По отношение на религията всеки може да се определя както си иска. Ако ще и марсианец да се определи, трябва да го приемем като марсианец, да го почитаме и уважаваме като марсианец. Инокентий имаше цел да води алтернативния синод. Да направи пробив в обществото. Тия хубавци сега се мъчат да сложат българската църква там, където не й е мястото, да я унищожат. То от нея не е останало много. Имаме към 500-600 свещеника. Виж онзи в Разбоишкия манастир. Да заключиш манастир с историческа стойност, да си държиш козите и овцете в него, това е повече от престъпление. Такова нещо в 21 век не мога да си го обясня. Чадо, ти не си бил въобще проектиран тогава, по комунистическо време хората се деляха на наши и ваши. Фактически нашите хора сега казват не, тука в България ще има само Марин Найденов Тодоров, назначен седемдесетте някъде години на миналия век от БКП, по нареждане на другаря Тодор Живков.

– Разкажи ми, отче, за младежките си години.

Като завърших техникума „Киров“, трябваше да правя практика като електротехник, стажант. Леля ми, с майката на Гунди бяха близки. Плетяха тия сините пуловери, цели комплекти за футболистите и семействата им. И тази баба Мара, на Гунди майка му, вика, „ама ти знаеш ли, че търсят електротехник на стадиона? Имат едни западногермански лампи, не знаят кой да ги пусне“. Като ме грабна жената и там, на стадиона „Васил Левски“, 68-69-та. И там играят България-Германия. Реферът не свиреше добре и нашите не играеха добре. Германците ни мачкаха и аз с цялото си величие, щото аз съм се ядосал, изключвам всичко наред, като пианист! И си отивам. Там настава една паника… На следващия ден – дипломатически скандал. Аз обаче заминавам войник и не ми пука.

След казармата кандидатствах летец, обаче чух един разговор – Какъв летец бе, не му ли виждате родословното дърво, ще вземе самолета и ще избяга. Душата ми, чадо, се напълни с горчива мъка и тъга. Но се намери един човек, който ме отведе встрани и каза:

– Я, момко, ти доста ми харесваш така – а, аз бех и вталена личност, с плочки по тялото –  вика „Имаме нужда от кадри за радиоелектроника на границата“. На един огромен екран с планквадратна мрежа, всичко нагласено и направено, виждах ги през 300 км. самолетите. Ако не отговори някой трябва да бъде свален. Други преценяваха дали е граждански или вражески, дали да го свалят или не. Следях по 20-30 цели едновременно, всичко диктувах като картечница-цел 25/28, цел 34/37 и съответните планшетисти го нанасят, проверяват. Иван Чомаков, кметът на Пловдив, ми беше оператор.

После противовъздушните поделения бяха съкратени. Години по-късно, един полковник вика, що не дойдеш в МО? Служба КОС – контрол на опасни и взивни вещества. Много хубава служба. Но с промените едните викат – вие сте кучета на Тодор Живков, другите – вие сте сини боклуци. Законът на България – моят човек –твоят човек. Аз бех човекът без човек. 89-та. Тогава ми дойде вдъхновението да стана свещеник, но най-добре ми се отрази, като станах действително. Но докато бях на границата, синко, не си губех времето по кръчмите, а се записах в смолянския учителски университет. Изкарах 5.55, с баба Илийца на любимия ми български писател Иван Вазов. Българката дето предпочете да спаси два живота – нещо такова беше. Партийните секретари обаче се подразниха, че съм с кръстче, а и униформен. И така, учих, учих, но така и не си взех дипломата, но като се записах на този задочен курс в семинарията ми признаха двете години там. После отидох в свободни професии.

Аз съм единственият журналист, чадо, който е влизал 3 пъти при Тодор Живков, когато беше заточен в Бояна. Тогава бех във в-к „Българска корона“. Живков беше по ръчно плетено елече, панталонки надигнати. Разговаряхме по доста въпроси. Повечето баласт – болят ли ви коленете, как спахте, накъде ще летят на есен щъркелите. Разказваше за Негушево, как нападнали общината, как жандармерията ги запрала с картеч, как бегали по баира като зайци. Вика, синко, имам контакти с държавни глави от 140 държави лично! Никой не поиска съвет от мен, а дават милиони долари, за да лобира за България. Разказваше за Куба. Имали предприятия за червило, за разкрасителни работи. Най-хубавите червила ставали от рога, от копита. Тука боклуците от месопреработвателните предприятия се товарели на кораби и хайде, за преференциална захар.

– Има ли, отче, място за демони в БПЦ? Гелеменов върти частпром с обяви по жълтите вестници. Разваля магий, прави амулети…

Гонене на духове, екзорсизъм, това са глупави работи. Имаме си една специална, Киприанова молитва, щото по един или друг начин се говори за действието на дявола, нали така? При мене идват хора като тебе, с диктофон. Записват си Киприановата и си отиват.

Отчето си поглежда часовника и ме подканя да побързаме. Зад бившия дворец на царя, всеки четвъртък заедно с партия „Национална солидарност“ той ръководи митингите на пенсионери. Когато пристигаме, преброявам няколко столетника със загащени вратовръзки. Носят тениски на „Атака“ – трохи от други софри. След секунди отец Георги вече вдига адреналина на бойците.

– Ние сме 21 век! Трябва да се приспособим с нашите деца, които боравят с техника и езици на световно ниво. Оттук може да пращаме и на луната сигнал, с който ние да да се обозначаваме… Въпросът на самия давещ се, е в ръцете на самия него. Всички да забравят своите партийни тетрадки, партийните книжки да ги заровите на осем и половина метра под земята, дайте ги на Царя! На господаря! На офето, на безенесето! Ако се обединим, няма кой да ни излезе насреща, щото всички тук сме държали пушки, знаем мъките на живота и щом сме тука има нещо в сърцето ни!

СО-ЛИ-ДАР-НОСТ-СО-ЛИ-ДАР-НОСТ-СО-ЛИ-ДАР-НОСТ – скандирането ни преследва далеч след като потегляме. Отчето гони Астрата към следващия си ангажимент – визитация на баща му.

– Казал (баща му) в училище в един час, че иска да стане свещеник. В голямото междучасие го изключват и викат дядо ми да си го прибере. Той пък бил началник на гвардейската музика преди 9-ти септември 1944 и след девети, царски офицер. „Братко, смени фамилията на детето си“, казал му един приятел. Щото е така наклепана с тия досиета… Фамилията на баща ми трябвало да бъде Минков, дядо ми го записва Иванов. Но това не помага. Правят баща ми миньор в Перник, Бобов дол. Постоянно съкращаван, неблагонадежден, последно се закрепя в в Бухово. Отвсякъде гонен, кусури. Сега ще го видиш, едвам диша.

Стигаме до „Люлин 5“. Изкачваме с асансьора до последния етаж на една пеобразна панелка. Блъскаме дълго по вратата преди баща му да отвори. С влизането чувам как телефонът звъни.

– Оглушал е – казва отчето. – Бухово – кимам разбиращо аз. Секцията в хола е накачени със снимки на родата. На дядо „златото“.

– Искам да си взимаш лекарствата и да си разхождаш повече бастуна – вика отчето.

– Аз съм от 80 години старец – хрипти баща му.

– Глупости нема да приказваш, нема да ме ядосваш – пали се отчето. Телефонът продължава да звъни.

– Поръчах да го разблокират, ама, на – отец Георги вдига демонстративно слушалката и после я връща на вилката. Ще нарежа пъпешче. Отчето отива до кухнята и се връща с полуразваления пъпеш от в колата. Питам го за дъщерите, за сина му.

– Едната е в Индия, Бенгалуро! Обади се и вика, татко, тука сме само сред стадо слонове, на сафари такова. Викам, стой у колата, чакайте помощ. Гледал съм по филмите, животните не нападат коли. Другата е в Мюнхен. Един японец искаше да я вземе. Имате три деца, вика, дайте го това, ние сме в северна Япония, ще му намериме жених. Аз я пусках, но тя се дръпна и за добре. Намери си добро момченце, инженер трето коляно, сега са заедно. Големият син е втори курс в НСА, активна личност. Телефонът не спира да звъни и отчето ми дава знак да отидем до комшийката, оттам отново се свързва с БТК. Крещят си – съседката също е глуха.

Следващата спирка е „Обеля“. По пътя слушаме музиката от сериала „Октопод“ на касетка.

– Имам предложение да отида в Щатите, но първо децата да оправя, стареца, и после. Сега ходя и при едни наркоманчета в Герман. Общителни са, нося им лимонада, дъвки. Навремето им купихме крави и те ги развъдиха. Може да идваш да взимаш млеко.

Влизаме в къщата на възрастна, болна жена. Бабата се инати и не ходи на лекар, отчето я хока.

– Отиди, ще ти видят сърцето, кръвната захар, ще ти кажат дали е за операция. Ти като имаш направление и не ходиш могат да я (джипито й) глобят, 5 хиляди. Кръв, урина, захар, сърце, те да видят, да кажат. Ще цепнат 3-4 мм, за да вкарат сонда и така.

На излизане жената държи да ми откъсне от розите в градината си, за булката. Две бели, една червена. Не успявам да я разубедя. Отчето ми посочва съседната къща. На жена му била. Ама не се разбрали със сестра й. Сега вътре се разполагали автокрадци, дворът пълен с крадени коли.

По обратния път за „Гуантанамо“ отчето ми разказва за дядо си и родното място. При всяко спиране на светофар, задължително гаси двигателя.

– Беше от палавите момчета, от тия лудите. Когато са Балканските войни, идва повиквателна за неговия баща. Кметът казва, бай Христо, трябва да идеш на фронта, имаш девет братя и една сестра, като по приказките, ако те убият, няма кой да храни децата, ми твоят Георги е много луд, да заминава той. Само му дай повиквателната, като извикат Христо, да каже ДА! Христо заминава, служи 3-4 години, връща се, и… Идва неговата повиквателна. Виж как простичко са решавали нещата. В своите мъки и нещастия чадо, виж колко е красива историята на България!

Тази песен, Даваш ли даваш, балканджи Йово, е от Негушево. Тези в Балкана са хранели стока, долу са продавали конете и козете. Самото село е крепост. Има една местност Мъртвината. Говори се, че цар Иван Шишман събрал каквото събрал от Търновград и тръгнал към този проход. Войниците му имали по тояга на всеки трети. Една голяма турска единица обаче ги пресреща. Причакват ги. Избиват ги. Там участва и синът на Негуш войвода, носят тялото му при баща му. Той обиден от загубата заповядва да го съсекат. И оттам – Негушево. Като деца играехме жестоки игри, участвахме само най-пъргавите и най-силните. Бой с пръчки, юмруци, прашки. Камъкът лети с маса, свири, ще ти откъсне главата. Като падне земята – трепти! Нямаше катинари, вратате отворени. Ние, малките, влизаме в некоя къща, сядаме и стопанката веднага вади сирене, хляб, домати и храни това ято. Като се опапаме, всичко става и хвръква по гората. Големите молове унощожиха чадо, всичко…

– Не съжаляваш ли за кариерата си на военен, отче?

Имах много изящни, брилянтни предложения от най-елитни групи. Да участвам в поддръжката на оръжието и боеприпасите, на дистанционните мини и начините им на унищожение. Те не са от вчера, бандитските формирования. Включително ми предлагаха да стана каналджия. Дойдоха един ден две прекрасни момчета, като тебе, със съответния чар, костюмите, вратовръзките и едно куфарче пълно знаеш с какво. „Добър ден, Георги Спасов“, на три имена ме нарекоха. Тогава бех без работа и си гледах сина. „Ние ви предлагаме добра работа“. Долу беха паркирали един бял Мерцедес и едно бяло Беемве. Пот обля челото ми, чадо, щото ако приемеш – лошо, ако откажеш – още по-лошо. Казах им, елате да пием по едно питие, както си му е по български реда и викам, вижте какво, всичко е прекрасно, чудесно, винаги сте добре дошли у нас, обаче други като вас, преди два месеца ви изпревариха. Отдолу почнах да си съчинявам глупости, само и само да не им кажа нито да, нито не. Работя много кротко, Жигулката ми е под прикритие, другото ми е в платен паркинг. Мога да ви кажа къде… Така-така, най-накрая ми оставиха една визитка и нямаше какво повече да правят, чадо. А аз, горе-долу им казах истината. И много хубаво, че отказах пиленце, щото сега можеше и да ме няма. А можеше и да ме има.

Контактът ми с отец Георги Спасов приключва със смесени чувства. Хорър-еклектиката между православие и секта продължава да ме отблъсква, но в същото време не намирам достатъчно сили да обвиня отчето за липсата на идеологическа отдаденост. Вадя календарчето му от жабката и го обръщам. Записвам телефона от гърба му в абонати.

*„Зад оградата“ е информационният бюлетин на Посолството на мира – България, основано от Сан Мионг Муун, спонсорирано е от Семейна федерация за световен мир – България, Федерация за вселенски мир – България

Антон Терзиев (1977) е писател и художник, работещ в България.

Автор на книгите:

Всичко е включено в цената – сборник разкази, изд. Жанет 45, 2012
Местни герои – сборник разкази, изд. Сиела, 2010
Ърбан йога за начинаещи – сборник разкази, изд. Сиела, 2009
Никакъв портрет за художника – стихосбирка, изд. Жанет 45, 2007

Носител на наградата за съвременно изкуство БАЗА, 2010;
Голямата награда на конкурса Рашко Сугарев, 2007
Две отличия в конкурса Златен ланец на в-к Труд, 2006, 2007;
Наградата за дебют на RFI, 2004;
Включен в 50 International emerging artists на сп. Contemporary 2006.

Повече за автора на antonterziev.com


Pin It

Прочетете още...

Телефон на зрителя

Кристин Димитрова 23 Юли, 2008 Hits: 15856
Люси крачеше по тъмния коридор и преговаряше…

Заливът на Ифигения

Костадин Костадинов 25 Мар, 2014 Hits: 11439
Бурята ме застигна изведнъж. Вятърът се…