Веднъж, в едно пристанище – бяха седнали в силно осветено, неуютно ресторантче, продължаваше да вали и лодката чакаше пълна с вода на кея, – докато вечеряха, видя от очите й да капят сълзи в чинията.

Същата нощ не разпънаха палатката. Спаха в стария хотел до реката. Беше празен и със запуснат вид, напълно подходящ за случая. Надяваше се да не им дадат обща стая, не носеха документи, но хотелиерката доверително ги възнагради с ключ и съучастнически им пожела лека нощ.

Не спа. До сутринта обмисли всичко. Стана, облече се добре, прибра нещата си, въдиците, и се измъкна на пръсти. Утринта беше хладна. Стори му се най-хубавата от цялото пътуване. Дъждът беше спрял, а водите на реката преливаха дигата в съседните градини. Вятърът браздеше реката и водната повърхност изглеждаше като настръхнала. Потрепери от студ и отвърза каяка. Преди да се качи, се върна в хотела и остави нещата й, преди това претърси цялата лодка добре, за да не остане нищо нейно, нито следа от нея. Не, нямаше какво да й обяснява в писмо, стори каквото си бе наумил и което от дълго време мечтаеше: да избута лодката, да скочи в нея, да се измъкне в талвега и след това с всичка сила да се хване да гребе надолу, надолу по течението, за да не се върне никога повече на онзи пристан.

И утринта, и реката предвещаваха добро пътуване. Почти не мислеше какво й причиняваше, оставяйки я да се събуди сама в празния хотел, а когато си даде сметка с последния изглед на брега и бялото здание, не остана вече нищо от обичайните угризения, напротив, почувства дори някаква гордост, че е бил способен да тръгне – о, тази самота надолу по течението на реката! – си помисли и натисна още по-яко греблата.

С тласъка на лодката, вече поета от него, щеше да види дивите птици да се пръсват във ветрило уплашени и да си каже: това е добър знак! Никога нямаше да забрави гласовете им. Може би това бе свободата? Да, точно това! – щеше да шепне, трескаво гребейки като полудял след тях, затворил очи, без да мисли повече, без да си спомня, ориентирайки се само по свистенето на перата…

Греба така петнадесет минути или повече и с всяка изминала минута желанието да се обърне и погледне назад, да види отново очертанията на малкия пристанищен хотел ставаше почти не­удържимо. И когато престана да стиска очите си и се обърна и го видя, миг преди да се скрие зад завоя на реката, разбра, че не е способен да й причини такава болка и че няма извинение, сви рязко руля и още по-силно натисна с греблата срещу водата.

Лодката – туристически каяк, който купи с такъв копнеж по време на една командировка в чужбина, – макар яка и стабилна в бързеите, бе твърде широка и замислена предимно за спускания. Повече от два часа успя да я задържи с нос към течението, много силно в тази теснина, невъзможно да бъде преодоляно дори от рибарските баркаси. Разстоянието, което го делеше от бялото петно, намаляваше сантиметър по сантиметър – малкият хотел със смълчаното ресторантче, където, веднъж добрал се, щеше да изпие най-вкусната и скъпо платена бира на света. Бирата на разбирателството…

Но мускулите му отказаха да движат греблата, сърцето му – да изпомпва повече кръв, дробовете му – да вдишват и издишват повече от петте литра въздух, обичайния им обем, и лодката спря… Застана за момент в мъртва точка, неподвижна по отношение на брега, после бавно се извъртя и започна да изостава; малко по малко течението безжалостно я пое и, виждайки това, той престана да се съпротивлява. „Няма смисъл – си помисли като в мъгла. – Рано или късно това трябваше да се случи…“.

Два часа по късно, добрал се пеша до хотела през падналите стволове на тополите, покосени от течението (лодката остана вързана няколко километра по-надолу на брега), той заизкачва задъхан външната стълба. Беше решил да не й казва нищо. Нека да мисли, че е бил както винаги на риболов, а дрехите й е прибрал на сухо. Нека да мисли, че му е станало лошо от слънцето. Припаднал е. За малко да се удави. Ще затвори очите й с шепи както някога, ще затули устата й с устните си, ще изтръгне съмненията… Дървените стъпала ще скърцат издайнически, кръвта силно ще бучи в главата му, на пръсти ще се вмъкне в антрето, ще остави обувките си и ще отвори тихо вратата…

Но стаята ще е празна. Само шапката й ще се търкаля на пода. Сламената шапка, която й подари.

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.