„Соус, повече соус!…“

Ярослав Хашек

Приказки за закуска (Закуската си изяж сам…)

1. ЗАЩО МАКАРОНИТЕ ИМАТ ДУПКА

{sidebar id=59}Някога макароните ги правели по-дълги. Продавали ги сварени и на кълбо, като прежда, или просто на метър. Чак после се сетили да ги подрязват и сушат, а дотогава човек можел да си ги навие на някоя клечка или ако го мързи, да си ги влачи от пазара до вкъщи. По дължината на макарона се съдело за имотното състояние на купувача. Разправят, че по-богатите граждани в Италия, където за пръв път се появили (донесъл ги, наред с други неша, Марко Поло от Китай), си имали специални слуги със звънчета, които да вървят отстрани и да не позволяват на минувачите да настъпват тестените изделия. Най-състоятелните купували с метри, по-бедните – по няколко крачки, а градските управници – дожите – обезателно по цял километър!

Ето кое се казвало макарон! Дори има една такава картина, която се пази в Музея на хранителните изкуства във Венеция: „Дожи купуват макарони“. На преден план се виждат четири пищни гондоли, между тях, като трамвайна жица, опънат съблазнителен макарон. Гражданите на най-красивия град в света приветствуват от Канале Гранде процесията, по макарона като ноти са накацали ластовички, а от Моста на въздишките, който води от съда към сградата на затвора, надничат тъжните лица на четирима осъдени.

За какво са осъдени тези хора и как надничат от един мост без прозорци, не се разбира, но от израза на лицата им едно е ясно: те никога повече няма да вкусят макарон по-дълъг от половин сантиметър. В затворите в Италия ги нарязвали макароните съвсем ситно като предохранителна мярка срещу бягства с навързани тестени изделия и тъй като още нямали дупка, така се появил кускусът: малки, кръгли парченца тесто.

Дебелината им била различна в различните градове-държавици на Италия. Общо взето на север те (както и хората) били по-дебели от тези на юг. Малко по-тънки били спагетите, а най-тънко – фидето. Производителите на макарони завиждали на производителите на фиде и спагети, защото за макароните отивало много повече тесто и яйца, тежали двойно и тройно, а се продавали все още на метър; благородниците държали на традициите и не искали да се лишат от красивите шествия с макарони. Всичко това водело до непрекъснати разправии за цените и нерядко избухвали истински макаронени войни между градовете. Едва когато Италия се обединила, един майстор на цигулки от Болцано се престрашил и предложил начин хем да се запази размерът им, хем да станат по-леки. Той изнамерил машина за правене на макарони с дупка въз основа на проект за пожарникарски маркуч на великия Леонардо и машина за изтегляне на струни за контрабас. (Колко ли още гениални Леонардови изобретения чакат някой да ги открие!)

Малкото преустройство на макарона, което направил майсторът на цигулки, успокоило обществеността. Всички били доволни от хитроумното нововъведение: аристократите продължили известно време да се мерят по дължината на макароните, а готвачите да ги търсят, защото с дупка увирали по-бързо. Най-радостни били децата: пробитите макарони се оказали чудесно забавление! Сварени и поднесени в чиния, те свирели, ако ги смучеш. Вечерите в италианските семейства заприличали на концерти. Представете си как звучи един такъв оркестър от десет деца, които лапат в надпревара. Славата на полуострова в областта на музиката била отдавна призната, но сега станала почти безгранична. Защото кой музикант, колкото и да е гладен, може да си изяде тромпета, да речем, или пък флейтата? А свирачите на макарони могат. След представлението им остават само дупките, но дори да ги разпилеят по невнимание, няма случай някой да е паднал в тях. Както се казва, дори нищото може да послужи за нещо, стига да се сетиш как!

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.