От същия автор

{sidebar id=59}От незапомнени времена жителите на Земята приготовляват кисело зеле. Според първите книги – глинените плочки – най-напред започнали производството му в Мъртво море, което, както знаете, е най-удобно за целта: първо, е безотточно и, второ – страшно солено! Да солят зеле в Мъртво море идели хора чак от Египет, а жителите на древна Юдея, Самария и Галилея – околните земи – за по-лесно направо обръщали каруците си със зеле в река Йордан, която се влива в него.

Жителите на Хеброн бележели зелките си, цепейки кочана на кръст – както моята баба; любителите на туршии от Назарет дълбаели отзад зелката в конус – като тъща ми; а гражданите от Тир и Сидон, които живеели по-нагоре, нито ги обрязвали, нито ги цепели, ами ги пущали по потоците на Ливанските планини цели. Зелките се въртели няколко дни в Тибериадското езеро, поомеквали на слънцето, но в крайна сметка пак стигали по река Йордан в Мъртво море – в общата туршия на близкоизточните племена и народи.

Завидял дяволът на тяхното разбирателство. „Не виждаш ли – рекъл на господ – какво става? Усмърдяха ти с това зеле земята! За чистотата на резиденцията ти изобщо нехаят!“

По това време земният рай се намирал по-надолу, между реките Тигър и Ефрат в местността Едем; и действително, когато подухвал мистралът, лек дъх на зеле достигал до градината. Дяволът бил нает тук да се занимава със стопанските работи и чистотата на околната среда наистина влизала в обязаностите му, но господ не придирял чак толкова много. Сам той обичал зеленце, отглеждал в градината три вида – обикновено, цветно и холандско – и дори пращал по някоя и друга каруца през пустинята до Мъртво море, да му го засолят и на него.

– Сещам се защо мирише – сбърчил нос дяволът.

– Защо? – обърнал се господ.

– Ами не го претакат. И не мият бъчвата! Покрай тяхното и нашето ще иде…

– Е и какво да направя? – рекъл господ. – Да взема да им го преточа аз ли? Ти за какво си назначен, нали за това си тука!

– Вярно! – казал дяволът, а очите му светнали. – Ти само ми нареди, аз лично ще я умия тая гнила каца! Качи се на небето да пуснеш водата…

– Да не направиш някоя пакост? – поколебал се господ. – Зер не си много стока!

– Мъртво море колко е – докато го отточа, докато го преточа. докато го умия и го напълня отново, и няма и да усетиш! И без това се е засушило…

– И на мен сухо ми се струва – вдигнал поглед господ. – Отивам да пусна водата.

А дяволът туй и чакал. Заприщил яко реките, отвъртял крановете докрая, водата сладко зашуртяла, а господ в това време легнал да си почине, ромолът го унесъл.

Изсипал се невиждан дъжд! Валяло дни и нощи, реките се препълнили, разплискали се езерата, подгизнали дървесата, в скоро време вече нямало сухо място да се стъпи. Гърмяло и трещяло, бесували ветровете, небето вдигнало водата на всички океани и я изсипало на едно място. Зелките в Мъртво море се заблъскали в планините, развоняли се страшно – на влага, на водорасли и гнилоч! Като видял накъде отиват нещата, един ангел, който бдял над съня на всевишния, решил да го събуди. Изключено, рекли другарите му, да не си посмял! Ще види какво става и на нас ще си го изкара. По-добре да поспи, водите ще спаднат и всичко ще се оправи, ами ти бягай предупреди хората! Виж там, намери някой по-праведен, да вземе от всички живи твари по две, да си направи ковчег и да се спасяват! Като паднат водите, ще ги развъдим отново. Прави каквото ти казват!

Грабнал се ангелът и потеглил надолу, паднал като камък на земята и направил каквото трябвало. Намерил един човек, Ной се казвал, и му обяснил всичко. Вдигнал се Ной и събрал по две от всички земни твари – животни, птици, насекоми; едноклетъчни и многоклетъчни, с изключение на рибите, които можели да плуват. Взел семка от всяко нещо и луковица от всяко цвете, натоварил семейството си в един непромокаем ковчег, който стъкмил надве-натри, и в това време водата вече стигнала до колене. Ковчегът кротко заплувал по вълните, понесъл се бавно на север, където се подавала все още старата планина Арарат, а от райската градина, благословената местност Едем, и помен не останал – всичко отишло под водата: райските дървета, райските поляни, райските градини, които дядо господ с толкова труд отгледал!

Уплашил се дяволът от стореното и се скрил под земята, не се показал, докато слънцето пак не огряло и водата не спаднала напълно. А като се събудил господ и видял цялата поразия, хванал се за главата и си заскубал косата. „Боже, боже! – горестно извикал. – Какво направих! Заради една бъчва зеле затрих земята! Къде е оня какаванин!“

Но къде ти, скрил се бил дълбоко – подал си оставката с крайчеца на опашката и се наврял още по-надолу. Ной успял благополучно да слезе на суша с хората си и всички животни, та скоро се разселили отново, но господ за всеки случай наредил да се изкорени зелето от тая част на земята и никой да не използува повече Мъртво море за каца. В случая не били виновни хората, а сам той се лишил от едно благо, но за по-сигурно забранил зелето в Азия, Африка и Европа, околните континенти. Спасили се само зелките в Америка, та след пет или шест хиляди години, подобно картофите и доматите, хората пак ги пренесли през океана. Около Мъртво море избухнали размирици, които продължават и до днес, така че никому не му ее до зеле там, а по нашия край хората си солят вкъщи. Е, не е толкова вкусно както райското, но и това, което се намира, не е лошо. Във всеки случай по-вкусно е от онова в магазина – за свинско го бива, но за сарми… нали ме разбирате? Там май като в Мъртво море го правят – не го претакат редовно, не му слагат речен камък да го затиснат, нито хрян, нито царевица, нито кромид, а и водата му не се пие. Дори, струва ми се, не му правят и дупка в кочана, нито го цепят на кръст, както баба ми, ами го хвърлят като жителите на Тир и Сидон в каците сякаш направо от Ливанските планини в Тибериадското езеро!

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.