Кой донесъл картофите от Америка
Някога, разказва една индианска легенда, картофите в Перу и Боливия растели направо по стъблата. Това било много практично, а и далеч по-удобно, но когато дошли през океана белите завоеватели, божествената покровителка на картофите Асомама наредила на жреците си да ги скрият в земята. Надявала се пришълците да си заминат бързо, като не намерят нищо за ядене, но се излъгала – конкистадорите не напуснали никога новия континент, затова и картофите останали вечно в пръстта. Единственото, което могла да направи Асомама, преди да я прогонят от храмовете, било да помогне на картофите да продължат да растат и да зреят под земята и на мястото на всеки един заровен да поникват нови десет. Така те никога нямало да свършат и народът и – да гладува...
По същото време на другия край на света, близо до град Кадис в Испания, откъдето потегляли кралските галеони за колониите, живял един беден селянин, който имал трима синове. Най-малкият, както обикновено е в приказките, бил безделник и развейпрах. Наричали го Хуан Папанатас, нещо като у нас Иван Глупака, защото, когато умрял бащата, не пожелал да остане на село, а поискал от наследството едно клепоухо магаре и тръгнал по белия свят да си търси късмета. Може би си мислите, че като всеки глупак от приказките веднага се оженил за царската дъщеря. Но император Карлос I, който управлявал по това време, нямал нужда от престолонаследник, а от войници, моряци и злато. Империята му била толкова голяма, че – както обичал да се хвали – слънцето никога не залязвало над нея. Имало място за всички под него – дори за глупаците... И Хуан продал магарето, пропил парите и потеглил за Америка.
Какъвто бил заплес, стигнал последен на континента. Не било останало нищо ценно за Хуан Папанатас освен слуховете, че в планините било закопано истинското съкровище на инките, което никой не знаел къде е и какво е. „Ето ти работа тъкмо за мен! – зарадвал се Папанатас. – Да ида не знам къде си и да донеса не знам що си!“ Вдигнал един взвод войници и поел накъдето му видят очите. Тръгнали от Тринидад, плували по река Ориноко, пробили си път в селвата, видели безброй чудеса; ходили-бродили навсякъде, одрипавели и омършавели, но не намерили нищо освен жега, студ, комари, запустение и смърт. А от съкровище – нито следа! Полуживи-полумъртви се добрали до подножието на великите планини, които минават от единия до другия край на Америка и се наричат Андите.
Една вечер Хуан Папанатас и хората му замръкнали в едно индианско село, където жителите не били чували още за славата на императора. Живеели си мирно и тихо, далеч от световните събития. Общо взето не се интересували от гостите, а по цял ден ровели в земята и събирали камъни. Зачудил се Хуан Папанатас. Тази работа не му харесала, сторила му се подозрителна.
– Какво толкоз – рекъл, – индианци на негово величество, по цял ден превивате гръб и събирате от земята? Казвайте веднага какво копаете, докато не е станало късно!
– Папа – рекли изплашени индианците. – П а п а, сеньор!
– Папа? – изкривил вежда Хуан Папанатас, като си помислил, че му се подиграват, намекват за прякора му. – Къде са съкровищата на инките!
И се хванал за меча.
– Тука – закимали те и посочили в гърнето, после на двора.
„Тъй – рекъл си Хуан. – Златото претопяват в гърнета и го копаят в земята!“
– Я се отдръпнете малко, да поровим и ние!
Нахвърлили се да копаят войниците. С мечове, с ножове, а които нямали – с нокти и зъби, но не намерили нищо. Само камъни.
– Чакайте – спрял ги Хуан Папанатас, когато вече се готвели да си отмъстят на жителите на селото за шегата. Случайно бил видял как от един от преполовените в блъсканицата камъни потекъл сок, а месото му лъснало сочно и зърнесто на светлината на факлите. – Я разгледайте хубаво този камък, дето го съсякох с меча си. Помиришете го... Тия селяни не са толкова прости. Виж ти! – обърнал се към индианците. – Я ми донесете ония другите от гърнето! – заповядал и какво било учудването на всички, когато, след като изсипали водата, извадили отвътре пак от същите камъни – само че омекнали, напукани и някои даже обелени. От тях се вдигала апетитна пара с миризма, подобна на хляба, да не говорим, че на вкус били още по-прекрасни; нямало нужда човек да ги дъвче, направо се топели в устата! Сега вече всички разбрали на какво индианците викали папа.
– Злато не намерихте – строил войниците си на следващата сутрин Хуан Папанатас. – Но с Божията помощ и с моя късмет се добрахме до една тайна, според мен от голяма полза. Ако и да ме мислите за глупак, но всеки от вас да нарами по един чувал от местните камъни и жив или мъртъв да върви след мен към брега на морето. Мисля да развъдим тия камъни по нашите земи, там камъни и без това виреят отлично. Ще падне работа, казвам ви, но ще ги сменим до един с нашите, а с тях ще построим брод до Англия. Казах – след мен!
И поели обратно. Преди това разровили цялата земя на селището и извадили всички картофи, защото, както разбрахте, това били от ония, по-точно потомците им, които Асомама завещала на народа си и индианците свикнали да обработват в земята. Пътешествието им няма да описваме, то не се различавало по нищо от всички останали през океана, с тази подробност, че повечето картофи покълнали и изгнили, а голяма част била изядена по време на плаването и в Кадис Хуан Папанатас слязъл на брега всичко на всичко с три грудки в джоба.
– Е? – рекъл императорът. – Какво ми донесе от новите земи Хуан Папанатас? Я да видим какво носиш?
– Папас – бръкнал в джоба си смелият пътешественик. – Цял кораб бяха, само три останаха, ваше величество – и протегнал ръка. – Но и те стигат...
– Папас?! – намръщил се императорът. – Виждам, че си заслужил добре името си, глупако! И хляба ми, и милостта ми да ти поверя оръжие... На колене, куче!!! – изревал Карлос I страшно. – Камъни да ми носиш! Сякаш ги има малко в Испания!...
– Точно това имах предвид, господарю... Да посеем, викам, ваше величество, от тези; нашите не могат да се ядат...
– Какво искаш да кажеш? – зловещо попитал императорът.
Той знаел какво говорят хората по селата: че в страната имало много злато, но че нямало какво да се яде поради войните; освен камъни да ядем, казвали с тъжна усмивка поданиците.
– Бунт! – изхриптял Карлос I. – Стража! Отведете този човек в затвора. Пригответе му една хубава каменна килия. Нека изгние в нея, костите му да се пръснат на пепел по четирите вятъра, помен да не остане от него!
Съществуват две предположения за по-нататъшната съдба на злополучния пътешественик и оттук – два края на тази история: единият тъжен, другият щастлив.
Първият е, че поради прежни заслуги Хуан Папана- тас не бил изгорен жив, а милостиво обесен през есента на 1534 година в Кадис и после погребан заедно с торбата с трите картофа. На следващата пролет неизвестни крадци претършували гроба му и попаднали на тридесет млади картофа, половината от които дали на гробаря, с когото били в съдружие. Той ги посял и така започнало разпространението им в Европа.
Другият, щастливият, е, че Папанатас успял някак да убеди императора в невинността си, като сварил единия от трите камъка, а останалите връчил на придворния градинар за посев. Макар и да се била родила вече внучката на императора, Исабел Клара, той не се оженил за нея, както е в приказките, защото била още много малка, а той вече стар и оклюмал сеньор. Но понеже принцесата като всички деца много обичала пържени картофи, в нейна чест и за прослава на милостта на императора Хуан Папанатас бил венчан за третата братовчедка на втория придворен градинар, което все пак било нещо.
Изберете си който край искате. Аз предпочитам първия, защото си мисля, че е по-достойно да умреш за прехраната на човечеството, отколкото да живееш за прослава на императора. В края на краищата картофите спасили Европа от глад, а императорите и въобще кралете неведнъж опитвали да я затрият...
Ще добавя само, че по-късно започнали да викат на картофите в Испания не само папас, но и пататас, а оттук до папанатас има една сричка! Значи все нещо е вярно, макар да се предполага от учените, че този прякор иде от „роден от картоф“, един вид, глупав. Но може да значи и обратното, родоначалник на картофите, нали така? Чувал съм и на български да казват за някого: „Абе остави го, голям картоф!“, когато искат да подчертаят, че е твърдоглав и глупав. Но дори и така да е, това, че ги свързват с глупостта, не е ли само още едно доказателство, че именно Хуан Папанатас, Иван Глупака, ги е донесъл?
Спорът около откриването на доматите
По-любознателните деца и тези, които вече могат да четат вестници, знаят, че съществува ли по света някой сериозен спор около нещо, то неминуемо ще се сблъскаме с неопровержимите доказателства за така наречената българска диря. Оказа се например, че българи или от български произход са френският поет Ронсар, живял през XVII век, откривателят на Южна Америка – испанецът дон Алонсо де Охеда и още много други, дори бабата на император Наполеон, г-жа Бонапарт. За българи, работещи в чужбина, струва ми се, споменава още Бокачо в „Декамерон“.
Ето защо не се изненадах много, когато миналата есен, докато пишех приказките за злояди деца в Драганчетата, една махаличка край Габрово, открих нови подробности около нашата роля във Великите географски открития. Чисто и просто веднъж, докато ровех по всички шкафове в къщата, дето се бях настанил, дано открия нещо за четене, неочаквано попаднах на няколко кутии с писма и документи от миналото на Драганчетата, според мен от изключително естество. Наред с всичко останало в раклата се пазеше и една съсухрена кесия, пълна с някакво още по-съсухрено семе, което при внимателен оглед можах да установя, че бе от домати. Почерняло и мухлясало от влагата, то бе придружено с един къс хартия, за който, и без да съм специалист, веднага ми стана ясно, че е много стар и ценен. Каква бе изненадата ми, а и удивлението да открия при внимателно взиране, че бе на староиспански; език, който поради ред причини, върху които няма да се спирам, ми е понятен.
Веракрус. Мексико.
25.12.1521. Рождество Христово.
Мила майно ле!
Честита Коледа и поздрави от Новия свят. Тук времето е отлично и като се изключат неприятностите, които имахме с местното население, и това откриване мина добре! Криво-ляво с негова светлост командора Кортес вече поставихме началото на новите земи. Вуйчо Охеда, тук му викат така, се помина преди шест години при едно нападение на варварите при река Ориноко. Не успях да ти пиша тогава, защото бях много зает в Куба (разработвах първата захарна плантация), а и сведенията за смъртта му бяха непотвърдени. Господин Колумб, който ме взе на третото си пътуване по негова препоръка, също почина в Испания в страшна сиромашия. Аз съм добре, има-няма вече тридесет, че и повече години, откак избягах от село (турците още ли са тъдява?), и кое-що скътах настрана Надявам се да се върна догодина по Димитровден, ако, разбира се, не им хрумне на Техни Величества да открият някой нов свят. В такъв случай ще се позабавя. Изпращам ти една кутийка с ескудоси (закопай ги на скришно!) и една шепа доматено семе, на ацтекски, местния език – томатл. Мисля, че все ще послужи за нещо. Казват, че е растение с голямо бъдеще. Засейте ги с татко на топло място напролет и ги колтучете (късайте им страничните стъбла). Хванахме се на бас на по едно буре ром с един касти- лец един италианец и един французин, кой пръв ще открие доматите в Европа. Затова изпращам ти тайно малко семе, за да бъдем както винаги и във всичко първи!
Гледай да не ме изложиш! Испанците са хора горделиви, не обичат да се ровят в пръстта,, а и земята им е камениста и суха; италианците, напротив – имат добра земя, но са малко глама,ви и нищо чудно от песни да забра.вят да ги посеят. За французите да не говорим!... Ти се грижи добре за доматите, когато пора, снат, отбери за посев по-едрите, от първата китка. Със следващия кораб ще ти пратя и семе от чушки, да видиш това чудо какво е! Чушките са люти и не стават за нищо, освен да ги пъхаш под опашката на магарето. Голям майтап пада!...
Е, ще привършвам... Ако турците вече са си отишли, засейте голямата нива, ако не, гледайте доматите тайно от южната страна на къщата и чакайте някой да ви освободи! Засега сбогом и дай бог да се видим догодина наесен. Поздрави на всички!
Ваш Драгано ел Булгаро (така ме наричат сега)
Веракрус.
Каравела на Н.В. „Виктория“
Мисля, че от написаното дотук е ясно какво се било случило на село, та за срам и позор доматите били открити за ядене в Италия, макар семето да пристигнало първо у нас. Били отглеждани два века като мушкатото по балконите във Флоренция и Милано и служели за украса по време на пищните шествия с макарони във Венеция, но след една чумна епидемия, която отнесла две трети от жителите и добитъка през XVII век, огладнелите граждани се нахвърлили лакомо върху насажденията в двореца и ги опоскали наред с хризантемите, розите и гергините.
Единствено доматите се оказали вкусни, макар че у нас, както е известно, правим конфитюр и от рози. В същото време никой в Драганчетата не разбирал и дума от испански, езика на Веласкес и Гоя, та торбичката с дребното семе си останала непобутната до ден днешен. Каква беше изненадата на моя приятел, собственика на старата къща и наследник на кесията, когато му преведох развълнуван текста. „Боже мой! – извика още по-развълнуван и от мен той. – Ако габровци само знаеха испански! Ако бяха открили доматите навреме! Сега щяха да са едри като дини!“
Не се и съмнявам, опитах се да го утеша аз. Може би не са искали да ги споделят с турците, знаели са, разбира се, испански, но просто са решили да ги спестят за по- трудни времена (нямам предвид днешните).
Може. Всичко е възможно у нас. По някой път изобщо няма никакви домати на пазара! Само турски и македонски. И като си помисля, че ние, българите, открихме Америка, обновихме френската поезия и спечелихме битката при Аустерлиц, направо ми се плаче. За бога! Не стига че загубихме бурето с рома (сега вече щеше да е близо на петстотин години) поради вродена пестеливост, но губим едно по едно и удоволствията от живота... Не мога да си представя лятна трапеза без домати. И не искам!
Бедни ми Охеда, и ти, Драгано! Ще стигнем дотам, мисля, че отново както в Италия ще отглеждаме домати за украса по балконите. Казват, че в тенекия от сирене дават прилична реколта... Затова, когато се нахраните, запазете малко семенца – може пък един ден да дотрябват? Изсушете ги в книжна салфетка и ги скътайте на сухо. Преди да ги посеете, накиснете ги няколко дни. Не забравяйте да колтучите доматите редовно, а като узреят, спомнете си с благодарност за техния откривател – вечния и винаги пръв във всичко предприемчив българин!
Илюстрации: Дима Дамянова
