{sidebar id=162}Текстът, който четете, е съставен от две различни истории: първата била разказана на вуйчо ми, д-р Драгослав Арнаутович, от цетинския адвокат Малоншич през 1939 година, записвам я тук според семейното предание, както и според документите, които се пазеха във връзка с нея известно време при вуйчо. Втората, съвсем кратка история от няколко реда, която ще ви разкажа накрая, всъщност представлява събитие от 1941 година, на което лично бях свидетел. За верността на първата не гарантирам, защото кой знае колко доверие може да се има на семейните предания, но за истинността на втората съм готов да отговарям по всяко време.

***

В кабинета на моя гореспоменат вуйчо, който преди Втората световна война все още се занимаваше с лекарска практика, в края на 1939 година дошъл нашият семеен приятел на име Стефан Малоншич. Бил много разтревожен и поискал от вуйчо ми доста необичайна услуга. Неговата съпруга, от белградския род Нехами, чрез който си създадохме приятелски отношения и с Малоншичи, по това време беше отдавна покойница, но бе оставила на адвоката от брака им седемгодишна дъщеричка, наречена Агата. Още в началото на разговора адвокатът показал на вуйчо странния малък белег, който имал на лицето си по рождение и предупредил, че подобен има и дъщеря му. Белегът лесно се разранявал и адвокатът поискал да се установи дали причината не е в някаква наследствена болест на кръвта. Вуйчо ми, който добре познавал Малоншичи, се учудил на това съмнение, но адвокатът приложил към искането си и един обемист пакет, в който се намирали купчина записки от семейното предание, преписи от стари книги, няколко древни документа, публикувани във френски специализирани издания от края на миналия и началото на настоящия век, и едно неумело съставено родословно дърво на Малоншичи. Всичко това по странен начин подкрепяло съмненията на адвоката. От събраните документи и всичко останало всъщност можело да се прозре необикновената

Съдба на рода Малоншич 

Първа част

(Съставена главно въз основа на данни от грамотата, издадена през 993 година на Лаврата „Свети Атанасий Атонски“ относно покупко-продажбата на остров Гимнопелагисион, който заедно с тамошния манастир споменатият светец Атанасий откупил от калугерите Козма и Лука за сумата от 70 номизми[1].)

Когато в края на десети век македонският цар Самуил започнал война срещу гърците и сърбите, сръбският княз Йоан Владимир, който по това време управлявал Дукля и Драч, изпратил във византийската столица пратеничество с намерение да установи връзка с гръцкия съюзник Василий Втори, наречен по-късно Българоубиец. Сред посланиците имало и един тълмач на име Андрия Хърс от племето Малоншич. Той бил избран като добър познавач на гръцкия и други езици, а можел да бъде от полза в мисията и с необикновено силната си памет. Андрия лесно учел езици, подражавал изкусно на гласовете на вятъра, животните и водата, а лица разпознавал безпогрешно дори след много години. Помнел по пътя дърветата в гората и облаците в небето и спътниците му забелязали, че за него нещата от миналото, независимо какво време го дели от тях, са присъстващи и почти осезаеми във всеки един момент, както чинията и ножът пред него в кръчмата на масата, докато яде. Преди да напусне Дукля, служел при живописците по следния начин: влизал първи в прясно измазаната с хоросан църква и по спомен, без никакви пресмятания и скици, успявал да очертае и разпредели сцените, които искали да нарисуват и които впоследствие изписвали и оцветявали. Ала редом с това Малоншич не умеел да си представя бъдещето. Всеки следващ миг за него представлявал истинска изненада и по никакъв начин не бил в състояние да предвиди и най-обикновени неща. Бил куц с единия крак и се говорело, че сам се прегазил със собствената си каруца: още като момък, една вечер, докато се прибирал от полето, усетил, че нещо тежко се заплело и се закачило на лявото задно колело на каруцата. Обърнал се и в движение се навел да види какво е, но загубил равновесие и паднал под каруцата, която минала през крака му.

Тръгнал на път с две малки тайни: първо, ужасно се страхувал от морето, което никога преди не бил виждал, и второ, бил по произход от варварските краища по хълмовете и чак двайсетгодишен приел християнството и се научил да чете.

Тъй като цар Самуил пресякъл пътя им към Византия по суша, посланиците от Дукля се спуснали по Адриатическо море, заобиколили Гърция и на път за Цариград в Егейско море били застигнати от буря, затова през 992 година хвърлили котва на един малък остров близо до Света гора в Лемноския архипелаг. Островът се наричал Гимнопелагисион; през 972 година византийската държавна хазна го продала на един калугер на име Сергий за сума от 40 номизми, той основал там манастир, който бързо се присъединил към близката Лавра „Свети Атанасий“ на Атон. Защитени в манастира от лошото време, сръбските пратеници не могли да се спасят от нападението на арабските кораби, които скоро се появили. Същият вятър, който подгонил посланиците от Дукля към пристанището на Гимнопелагисион, принудил и една платноходка със сарацински хусари да се скрие на острова. Хусарите останали силно изненадани, когато вместо сиромашкия манастир заварили пребогатото и добре снабдено пратеничество. Останали 12 дни на острова, ограбили всичко, до което се докопали, и повели със себе си „много ладии и много пленници“, както казва една грамота от 993 година. Сред пленниците редом с игумена на манастира Козма се оказали и сръбските посланици, запътили се при василевса καί άπο κρισιαρονς πρός βασιλέα άνερχομένονς κρατυνήναι.

Византийският император Василий Втори, на когото съобщили за случилото се, веднага изпратил при арабските власти своя посланик Спаспалос (Σπασπαλάς)) с искане съюзническите посланици незабавно да бъдат освободени и изпратени при него в Цариград. Заедно с Презвитер Козма те били прехвърлени от сарацинския на един византийски кораб, който ги откарал в столицата, но василевсът вече не бил там. През това време той се бил прехвърлил на Балканите във военния лагер, разположен срещу македонските войски, така че посланиците тутакси били препратени от Цариград по-нататък, към гръцкия стан, където Василий Втори ги приел в началото на 993 година. Само Презвитер Козма, който нямал причина да ги последва, както и тълмачът им Андрия Хърс, който не можел да издържи още едно пътуване по море, останали в Цариград.

Тълмачът, който добре знаел гръцки, а за тези 12 дни, прекарани в сарацинско робство, научил и арабски, се устроил успешно в столицата. Тъй като от времето на иконоборците зографските работилници в Цариград били доста оредели, новите все още не успявали да задоволят голямото търсене, появило се след дългогодишното управление на иконоборската ерес, Малоншич лесно си намерил работа в една такава иконописна работилница. Установил се временно във Влахерна и четири месеца не се отделял от Презвитер Козма, който очаквал сръбските посланически кораби, за да се завърне с тях безопасно на своя разорен остров, като през това време обучавал Малоншич на смятане и писане.

Той бързо забелязал силната памет на тълмача и когато една вечер заговорили за нея, му обяснил откъде идва. Според него тя била причинена от болест. Душата, както и тялото, не е нито вечна, нито неуязвима – говорел Козма. Първият признак за болестта е, че е трябвало да попадне в тяло; ала нито един организъм не е толкова траен, колкото духа в него, и всяка душа, преди сама да остарее, сменя по няколко тела, преселвайки се от едно в друго, щом плътта се изхаби. Междувременно тя може бавно да боледува и в организма на Малоншич е дошла душа, очевидно вече заболяла в някое от предишните си обиталища. Сиреч нейната способност да забравя опита, тегобите и впечатленията, придобити от едно същество, постепенно се накърнява и всъщност Малоншич не запомня нещата, лицата, езиците и разговорите по пътя си, а ги разпознава въз основа на някакъв предишен опит, който не е добре изтрит тъкмо поради болестта, която неговата душа е донесла в тялото му, заразявайки го с наследените поражения. Самият Презвитер Козма, например, макар да бил два пъти по-стар от Малоншич, открай време имал слаба памет и това било ясен признак, че душата му е по-млада от тази на Малоншич и че способността й за пречистване при преминаване от един организъм в друг все още не била разрушена от болест.

За да се откъсне от тези обяснения и от Презвитер Козма, тълмачът използвал всяка свободна минута да слезе в кръчмата под временното им убежище и там да наблюдава и запомня хора и разговори. Едната от стените на кръчмата била обща с външната стена на съседния малък параклис и точно на нея била изрисувана картина от Страшния съд: четири грешници, застанали голи една до друга, как горят в огнената геена. Четвъртата, от чиито гърди висели змии, според преданието била кръчмарката, която сипвала във виното вода, та била наказана дето взимала пари за водата. Вторият й грях се състоял в това, че с магии успяла да стори тъй, че да не забременее от законния си мъж, макар да й било писано да има от него седем сина; тези неродени деца висели в пъкъла на гърдите й, превърнати в змии, както добре се виждало на запазената част от фреската. Понеже на мястото, където била нарисувана описаната сцена, по-късно била издигната преграда, живописта била съсипана и четвъртата грешница се виждала само до половината; втората й гърда със синовете змии била зазидана. Затова кръчмата с четирите голи грешници в ада се сдобила със странно прозвище, с което посетителите свикнали и така си и останало завинаги: „Кръчмата при седемте цици“.

Побягнал от поученията на Презвитер Козма, една вечер Малоншич забелязал в кръчмата някаква жена, която била коленичила насред кръчмата сред пияните посетители и се молела пред стената с грешниците. Жената била опасала кръста си с конска юзда, а в нея носела затъкната цафара. Имала много дълга коса, която била напъхала в обувките си, за да не се влачи подире й, а гърдите й били извадени от пазвата и тя се молела с открити, голи гърди, тъй че добре можело да се види, че едното й зърно липсва, отхапано.

В ъгъла до нея, вързан на верига с халка, стегната около челюстите, лежал голям кафяв мечок. Жената се наричала Филира и от разговора, който подхванал с нея, бързо станало ясно, че била от проститутките, които си намирали клиенти по корабите с поклонници. Години наред тя се качвала на галерите, превозващи поклонници от Цариград в Палестина и Либия и обратно, и живеела от парите, дадени й за услугите, които оказвала на пътниците по време на плаването. Когато занятието й било забранено, трябвало да си намери опитомен мечок, с който показвала разни умения из покрайнините на Цариград. Непознатата харесала на Малоншич, а и той й се понравил, така че започнали да се виждат в неделя и по празниците в „Кръчмата при седемте цици“, само че там тя не искала и да чуе нито за вино, нито за нещо друго, което й предлагал, а постоянно и усърдно се молела пред грешниците, нарисувани на стената. Твърдяла, че има две души: едната земна, безсловесна, която в своето падение преминала през света; тя била в конфликт с втората, божествена душа, която можела да мисли и да се слива с небето чрез прозренията, които получавала тук. Обяснявала още, че тези нейни души били точно това, което заслужават, и че нито една от тях с падението си в нейното тяло не била изневерила на своята природа. Молела се в кръчмата, защото в църква не бивало да влиза, дори и да й позволят, тъй като не можела да остави вън, пред вратите на храма, нито една от душите си.

Една вечер Презвитер Козма съобщил на Малоншич, че сръбските посланици се завърнали от лагера на Василий и че са вече в Цариград, откъдето в най-скоро време ще потеглят за Дукля. Това накарало тълмача бързо да предприеме нещо. Същата вечер той решил да тръгне тайно след Филира и да види къде всъщност живее и какво прави. Най-напред се изненадал, че трябвало много дълго да я следва, и то до място, което се намирало извън крепостните стени. Чак около полунощ, в една кръчма на брега на морето, където посетителите скришом шибали с пръчки статуята на Херкулес, за да узнаят бъдещето си, и където се продавало семе за крила на душата, при залостени врати и на светлината на свещи, сред тълпа от зяпачи присъствал на демонстрацията на уменията с мечока. Онова, което видял, го втрещило. Филира се съблякла, легнала на постелката и мечокът (очевидно добре обучен) се приближил, облизал гърдите й, после пред очите на всички присъстващи я възседнал. Самото обнождане траело много дълго и Андрия Хърс, неспособен да понесе гледката, нито да разбере какво става с него, грабнал нож от най-близката маса, изскочил от тълпата и в пристъп на бясна ревност убил мечока, докато той все още бил яхнал жената. Настанала суматоха, но Малоншич реагирал на мига; целият в кръв, изтръгнал примрялата от страх Филира от прегръдките на мъртвия мечок и я измъкнал гола от кръчмата. Отначало тя се съпротивлявала, но после отстъпила и първата нощ прекарали заедно, сгушени под някакъв мост в дрехите на тълмача, които послужили и на двамата да се стоплят. Когато всичко приключило, Филира му казала:

– Чуй ме хубаво, добри човече, какво ще ти река: ти си млад, а аз потомство не мога да имам. А кой знае колко деца ми е било съдено да имам с теб. Но аз ще те науча така да спиш с жените, че винаги да си спомняш за мен, с която и да си. Аз имам лоша кръв, а отсега насетне ще я имаш и ти, и твоето потомство; тъй поне с една своя част децата, които ще имаш от други жени, ще бъдат и мои.

Съвсем ясно е, че всички усилия на Филира биха били напразни, ако Андрия Хърс не бил надарен с такава силна памет. Ала той запомнил всяка подробност, всички постъпки и промени в отношенията си с нея през тези години, които им било отредено да прекарат заедно. И по-късно, когато останал без Презвитер Козма, който се върнал със сръбските посланици на своя остров, и още по-късно, когато се разделил с Филира, която се изгубила някъде из цариградското гъмжило, Андрия Хърс помнел всички букви и числа, научени от Козма, и всички примери, уроци и опит, придобити с Филира. Помнел вкуса на езика й и дъха на риба и вино в устата й след вечеря, помнел мириса на първата си мъжка пот, пресметнал колко косъма има на главата й и помнел точно техния брой, свързвайки в съзнанието си всеки урок по математика с нощните лекции Филирини, преподавани му по същото време. В своята цитра Филира пускала по една паричка след всяка тяхна любовна нощ и когато си заминала, оставила инструмента на Хърс и децата му.

Като останал сам, той се оженил и от този брак му се родил син, който носел името и фамилията на баща си, но на Хърс му се струвало, че в характера и външността на сина си (редом с приликата с истинската му майка) все по-често открива черти и особености на жената, която опознал в „Кръчмата при седемте цици“. Впрочем този странен момък имал лошата кръв на своята несбъдната майка, също като баща си, и скоро се сдобил на врата с малък, лесно разраняващ се белег и с трудно заздравяваща кожа.

Втора част

(Съставена предимно въз основа на актове от обвинението в ерес, повдигнато през 1077 година в Цариград срещу Йоан Итал, преподавател в цариградския университет, и срещу неговите последователи.)

Малоншич-младши отишъл да учи. В цариградския университет бил записан под името Сърбля (Σερβλιας), което обозначавало произхода му. Учил при реформатора на столичния университет Михаил Пеел, а когато той се оттеглил, при неговия ученик Йоан Итал. Впрочем младият Андрия Хърс нямал възможност да избира какво ще изучава. Най-напред бил насочен към тройната дисциплина, която включвала граматика, риторика и диалектика и представлявала увод в теорията за ритъма в реториката и в тайните при тълкуването на древните езически митове на гърците чрез съчиненията на Демостен, Изократ, Аристид, Тукидид, Платон, Плутарх и Лизий. После бил посветен в четворната система, включваща аритметика, геометрия, музика и астрономия, която му била преподавана по трудовете на Никомах, Евклид, Диофант и Теон от Смирна – в областта на математиката, на Птоломей и Прокъл за астрономията, и на Аристоксен, чиито трактати служели като основа на обучението по музика. Накрая Андрия Хърс бил въведен в метафизиката, изучавана чрез логиката на Аристотел. Така, воден от вещата ръка на Йоан Итал, напълно се посветил на класическото обучение. Когато много по-късно през 1077 година Итал бил обвинен заради своето учение в цариградския университет, че е еретик, Сърбля продължил да е сред неговите последователи, които отговаряли за действията си заедно с учителя. По време на император Михаил VII срещу Итал и неговите ученици било повдигнато обвинение от 9 точки, но тъй като самият Итал оборил последните две, било прието, че останалите седем са напълно достатъчни за обвинение в ерес. Обвинението уличавало цариградския преподавател и неговите последователи в следното:

1.

Че се опитват да тълкуват рационално въплъщението на Христос и Божественото Триединство и че според тях човек трябва да съди за нещата въз основа на собствените си качества, а не въз основа на качествата на отсъждания предмет.

2.

Че са възродили заблудите на старите езически философи за човешката душа, небето, земята и земните създания и че настояват всеки да определи място в света или в себе си като отправна точка, към която да се връща винаги, така че всеки път да отмерва спрямо нея своите крачки и отдалечавания.

3.

Че изучават метемпсихоза^[2] и вследствие на това отричат безсмъртието на душата и бъдещия (задгробен) живот.

4.

Че проповядват, че материята и идеите са вечни.

5.

Че поставят гръцките философи и еретици, осъдени на Седмия вселенски събор, над писанията на църковните и светите отци.