Днес се сетих, че никога не съм се чувствал удобно край директорите на театрите, в които съм играл.
Спомних си, че в казармата много се стараех. Следвах по времето, когато студентите слушаха военни лекции веднъж седмично по четири-пет часа, а само две лета по два месеца, тоест през ваканцията, служеха войници. (Нестудентите служеха по две години). И накрая след изпити пред военна комисия ставаха запасни офицери. Аз получих чин младши лейтенант от пехотата. Та първото лято, в което бях войник, бях особено прилежен. Бях слушал разкази за казармения живот, за изпитания, за унижения и се бях надъхал да издържа на всичко. Исках да си докажа че, съм здрав и духом, и телом. Че съм мъж. Само два месеца са, казах си. Ще мога. Но не беше лесно. Веднъж като не сполучих да постигна сръчност в някакво специално движение с пушката след безброй повторения, помня, заплаках със сълзи, които нямах сили да спра. Командирът беше съвсем до мене и ме видя. И ме беше толкова срам после… А често чувах подигравките на другите от студентската рота, че се докарвам на командира, че мечтая за военна кариера, че нещо целя с това мое поведение.
Дали от тогава не е заседнало в мене опасението, че могат и останалите от театъра и самите директори да ме заподозрат в подмазване, в „слагане“, в користни цели? И никога не знаех как да се държа край директорите. Нещата се усложняваха от обстоятелството, че съм присмехулник по природа и виждах как директорите внимаваха дали с някоя шега не засягам престижа им. Значи от една страна искал съм да съм честен, да не лъжа, а от друга – да ме тачат като актьор и да получавам главни роли. Но заради уменията ми, а не заради нарочно създадено приятелство. И ако наистина ми е смешен директорът, трябва да крия това. А когато някой директор се отнасяше по-приятелски не отговарях със взаимност, за да не събудя ревност или подозрения у актьорите. Да, честността винаги е била големият въпрос. Как и колко съм честен. Кое от всичко, което мисля мога да кажа. Кога съм истински честен.
А и в любовта. Честен ли съм, когато казвам на едно момиче „Обичам те“? Не е ли по-честно да кажа „Чувствам се привързан към тебе“? Сигурен ли съм, че това, което изпитвам е обич?
Защото бях ходил (при това съвсем сам) на една публична беседа в кино „Млада гвардия“ на тема „Другарство, приятелство, любов и брак“. Един писател говореше за разликите. Беше много категоричен и обясняваше как първото прераства във второто, само второто може да прерасне в истинска любов и ако от нея преминем с любимата (любимия) към брак, тогава той е най-здрав и най-траен. Тогава помня, чух, че когато бъде построено комунистическото общество, бракът като институция ще отмре, доверието между хората ще бъде толкова голямо, че няма да има нужда от узаконяване на отношенията между мъжа и жената. И от тази беседа бях запомнил цитата от Чернишевски: „Умри, но не давай целувка без любов“.
И у мен се е загнездило навярно от тогава чувство на отговорност пред другия пол. И пред новото общество. И знаех, че над всичко стои борбата на пролетариата с капитализма. Ако любовните отношения пречат, не бива да продължават.
Да, това чувство за отговорност… то непременно съдържа страх…
Спомних си как си правех самокритика. Имаше такова правило и то не се поставяше под съмнение: винаги на всяко събрание на класá, на кварталната организация, (а те се правеха често), на годишните конференции, в дневния ред трябваше да има точка „критика и самокритика“. Задължителна точка от дневния ред. Водещият събранието съобщаваше точката и питаше има ли желаещи да се изкажат, да разкритикуват някого или нещо, или да се самокритикуват. Трябваше да бъдем честни към другите, да им казваме слабостите, грешките, да им помагаме да растат (морално и духовно), но трябваше да имаме доблест и да съобщаваме на другите в какво сме съгрешили ние, или кое е това, което не ни достига, за да сме достойни за красивата идея, която предстои да превърнем в реалност и накъде да насочим усилията си, за да се самоусъвършенстваме. И трябваше да чуем пък после кое от самокритиката ни се приема и се потвърждава и кое се опровергава. И в тягостната и тревожна тишина – никой не вземаше думата – се питах колко от всичко, което съзнаваш, че е грозно, че е „неправилно“, че не е според моралния кодекс (събрал се в природата ти от родители, от учители, от речи на водачи, от устави, от лозунгите по стените) можеш да кажеш ? До къде да стигнеш в признанията? И какво ще остане от достойнството ти? От уважението на другите към тебе ? От мнението ти за себе си ? Спомних си, веднъж след една моя самокритика пред общогимназиалното събрание се разридах тайно в шепите си.
Излиза, че все плача.
Изглежда. Защото, когато тържествено обявиха (на едно друго събрание), че в този момент влизам в редовете на славния РМС (работнически младежки съюз) и ми връчиха членската карта, аз пак се разплаках.
Сетих се друго. Тогава не плаках. Вече бях студент, започвахме втората година в Театралния институт и още на втората неделя се събрахме – целия институт – на отчетно-изборно събрание на СНМ (съюз на народната младеж). Беше конференция даже. Имаше и преподаватели. Имаше и вишестоящи ръководители на организацията. И аз след дълги колебания, малко преди края, вдигнах ръка и следейки листчето си с бележки, се изказах. Говорих за недобрия морал в института, за прекалено свободните обноски между момчетата и момичетата, за прегръдките и целувките без любов по коридорите и в пушалнята, против масовото пушене на момичетата, за нечистоплътността в помислите на някои студентки (не споменавах имена, не). Настъпи неловко мълчание. Никакви ръкопляскания. На другия ден ректорът влезе за лекцията си по западноевропейски театър, застана на катедрата пред целия курс – актьори, режисьори, театроведи), направи дълга пауза и каза строго: „Да стане Финци“. Аз станах. И той отначало тихо и сдържано, но постепенно вдигайки тон, произнесе патетична реч, (говорейки за мене в трето лице), с която ме сравни със земята. Оклеветил съм публично Театралния институт. И завърши със: „И аз ще предложа в ректората да бъде изключен завинаги.“ Бях като попарен, мълчах.
Не, не ме изключиха, не зная защо. Но тази реч ме смаза за дълго. Настъпи голямо объркване в душата ми. Може би е било даже депресия, си мисля сега. Това беше първият срив на идеите ми.
Следващият крах дойде с доклада на Хрушчов пред 22 конгрес на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз).
Кога за пръв път съм чул името Сталин? Не, не помня. Сигурно от баща ми… Той ми разказваше за бъдещето на човечеството, как един ден ще настане друг живот в целия свят, как няма да има бедни и богати, всички ще бъдат равни, всеки ще работи според способностите си, а ще получава според потребностите си, всички хора ще бъдат честни, съвестни, имуществото ще бъде общо, няма да има пари, тротоарите ще бъдат движещи се ленти и няма да ходим, а ще се возим на тях, роботи ще извършват всичко – хората само ще натискат копчета, ще имат много свободно време и ще ходят на театър, на кино, ще рисуват, ще правят това, за което чувстват призвание, ще обичат природата, ще се катерят по планините. Разказваше ми, че някои от тия неща в една страна вече са се сбъднали – в Съветския съюз. Ето казваше, фабриките там са на работниците, земята е на селяните. Помня от тогава думата „колхоз“ като нещо благодатно. И ни водеше със сестра ми в кино „Глория“ да гледаме съветски филми. Може би от него съм чул за пръв път името Сталин и че това е водачът на онази прекрасна страна…
Не, баща ми не беше член на никоя партия или организация. Говореше ми за съдържанието на някои симфонии, за картините, които вижда като слуша Унгарска рапсодия от Лист, за ракетите, как човекът с тях ще достигне луната, после другите планети…
Когато семейството ни се върна от изселването в Разград, месец след като България мина на страната на Съветския съюз и започна война срещу нацистите и заживяхме пак в старото си жилище на улица Вашингтон, баща ми, помня, ми каза „Защо не намериш някъде да се запишеш в ‚Септемврийче‘?“. Така се казваше новата организация на децата, създадена от комунистическата партия. И аз намерих една група (чети се наричаха) – беше в читалище „Добродетел“ на седем-осем преки от вкъщи… Бях на единадесет години. Не е възможно там да не са ни говорили за Сталин. Имаше толкова песни за Сталин. Портретите на стените навсякъде бяха подредени така: най високо горе – Сталин, Отдолу в ляво – Тито – водачът на Югославия и в дясно – Димитров – водачът на България.
Явно в характера ми има такава черта – да попивам поучения, да следвам някого. И не се съмнявах в правотата на стоящите начело. Като активист – гимназист вече – бях изпратен на курс по история на всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Не всекиго изпращаха. Там лекторите научно доказваха всичко. А лозунгите в гимназията, възвеличаващи Сталин или с цитати от негови речи ги рисувах и ги окачвах много често аз.
…За да стигна до там, че заради подигравателния тон на майка ми, с който произнесе „твоя Сталин“, да я заплаша с донос в милицията.
Помня, че когато Сталин умря и обявиха всенароден траур, ние студентите – активисти на младежката организация, трябваше да стоим на почетна стража пред неговия паметник в Борисовата градина (тогава – Паркът на свободата). Сменяхме се на всеки час и през деня и през нощта. Помня, чувствах се виновен, гузен, че не не ми се доплаква. Защо? – се питах. Изреждах си на ум всички негови заслуги, всички определения за него. Търсех, помня, какво да си помисля, за да ми стане много тъжно. Не, не се просълзявах даже… А наоколо плачеха. Масово. Бях дълбоко смутен, че аз правех изключение.
И когато Хрушчов (новият съветски лидер) изнесе този прочут доклад как режимът, въдворен от Сталин и възвеличил го като култ, всъщност е погубил милиони невинни хора и в какъв страх са живели останалите (а се заговори и за един таен поверителен доклад с още по-абсурдни данни), помня няколко месеца бях без дух. И като слушах моите приятели откровено да признават, че са знаели и преди за злодеянията, но са мълчали – отщя ми се всичко. Омерзение – така сега бих нарекъл чувството си. И не ми се говореше за това. Апатия, хладина, безсмислие ме обзе. Срам.
Добре, че театърът, а после и киното станаха най-важното ми занимание. Навярно съм много суетен.
И. Финци
