Танти Роза – no-малката сестра на майка ми. Най-честата шега, която чувах от нея като малък, беше: „Ти нали знаеш, че си мое момче, аз те родих и после те дадох на майка ти, ама пак ще те взема. Искаш ли да се върнеш при мене? Хайде, тръгваме.“ И следваше звучен смях. Заради моето сепване навярно. Който смях после ме караха да имитирам на семейните събирания. Това ставаше почти всяка седмица у една от сестрите. (Бяха общо четири сестри и двама братя.) „Ицко, покажи сега как се смее танти Роза.“ Не се обиждаше, смееше се повече от всички. Тя единствена нямаше деца. Мама и танти Роза веднъж ме бяха завели с тях на баня в Овча купел. На женска баня. Наоколо имаше голи жени, само телякините бяха с някакви кърпи около кръста. Помня пъпа на танти Роза с нещо черничко в средата, което се опитах да махна. Бил е на нивото на моите очи. Тя хем прихна да се смее, хем ми плесна ръката. Имаше мургава кожа, леко изпъкнали очи, не беше висока. Взимаше уроци по китара. Мъжът й чичо Емил работеше в туристическа агенция, говореше френски, при гняв избухваше с думата imbecile! Когато мама и папа заминаха за Париж на световното изложение, а и на гости на брата на папа, за две седмици ме оставиха да живея у тях в Павлово – краен квартал на София. Двуетажна къща с особена миризма вътре (по-късно разбрах, че така миришат влажните къщи). Танти Роза все ме прегръщаше, беше гальовна.Тя готвеше белия фасул с чесън, не като мама. Мама никога не слагаше чесън във фасула.
Бях 7-годишен, имах рожден ден и чичо Емил, нейният мъж, ми подари луксозно подвързан споменик, на първата страница на който с хубав почерк беше написал следното стихотворение, пазя го:
В свеж и слънчев майски ден
Ицко Финци бе роден
Радват се мама и татко
На палавото дете сладко.
Ицко виж голям порасна
Във уроци се захласна
Добър е Ицко ученик
Не трябва му затуй камшк.
Ала и за игра го бива
Ако и със Джеки да се сбива.
Малко кат' се поразлюти
Падат даже и лобути.
Голям Ицко мъж ще стане
И нека това му остане
На детството му спомен мил
От неговия чичо Емил.
Беше висок, с очила, с издадена напред голяма долна челюст и казваше смешки, но той самият никога не се усмихваше.
После дойде войната, изселиха от София всички евреи. Ние се паднахме в Разград. Другите роднини – всяко семейство в различен град. Година и половина нямахме никаква връзка. Понякога само – писма. Но в тях не се казваха истинските неща. Знаехме, че властите ги четат.
Чак след края на войната отново се събрахме в София. Но аз вече бях активист на класа, много зает – все по-малко се срещах с лелите и чичовците. А те пак редовно всяка седмица се събираха на приказки. След три-четири години сестрите на мама със семействата си тръгнаха да се изселват от България: танти Софи – в Аржентина, другите две, танти Бети и танти Роза – в Израел. И брата на майка ми вуйчо Йосиф, единственият (защото Леон, вторият брат, беше починал), и танти Лиза, вдовицата на починалия – и те в Израел. И гранмама Бука, майката на всички тях. 40 000 евреи се изселваха в Израел. И ние трябваше, даже багажът ни беше минал вече през митницата. Но папа се разболя от захарна болест в остра форма и влезе в болница спешно, мама – от депресия, толкова тежка, че я лекуваха с електрошокове. И всичко това заради колебанията, безсилието да вземат решение. Моята сестра Ида категорично беше отказала да тръгне, беше влюбена, папа вярваше в идващия социализъм, мама се раздвояваше между фамилията си и мъжа си и дъщеря си. (Аз бях казал: „Както вие решите.“) И останахме.
Потискащи бяха разделите. Като завинаги.
Танти Роза и чичо Емил останаха в Израел няколко години само. Оттам заминаха за Бразилия и заживяха в Сао Пауло. В Сао Пауло живееше вече и Нора с мъжа си, сравнително заможен бразилец. (Нора е дъщеря на танти Софи, дето се беше изселила в Буенос Айрес. Объркващо е малко, нали?)
Танти Роза си пишеше с мама. Мама си пишеше с всички. Когато мама умря, аз продължих нейната кореспонденция. Не така акуратно като нея. Но на танти Роза пишех с подробности за себе си, за семейството ми, за работата. Вярвах, че писмата ми са утеха за нея. Нали съм „нейно момче“.
От писмата знаех доста неща. Знаех, че практикува козметика и така си изкарва хляба, че е влязла в някаква секта, занимаваща се със спиритизъм, че след смъртта на чичо Емил, когото дълго време гледала болен, заложила апартамента си и постъпила в старческо общежитие, че два пъти седмично Нора, племеницата й, я взима с кола и я води в дома си на семеен обяд. Беше на около 80 години.
Един ден сестра ми Ида неочаквано получи писмо от свой някогашен приятел. Не беше го чувала от години. Станал посланик на България в Бразилия. В плика имаше и писмо на танти Роза до него, до посланика. В него тя хвалеше старческия дом, канеше го там на гости, за да го види с очите си, и молеше посланика да уреди в Сао Пауло концерти на нейните племеници Ицко Финци – цигулар, и на Ида Финци – оперна певица – с Бразилската филхармония. (Ида наистина е оперна певица, но аз?...)
Преписах го на пишеща машина без никакви поправки, прибавих към него попълнени формуляри за изходна виза и влязох при началника на паспортния отдел. Годината е 1986. Той го прочете, поиска заявлението ми и написа в единия ъгъл „Да“. Бях поразен! Не очаквах толкова бързо разрешение. Тази авантюра я започнах като на шега. Сега нямаше връщане назад.
На летището в Сао Пауло ме посрещна Нора, вече към седемдесетте, със своя син Сидней. Наистина сърдечно. Беше пак хубава (както някога, когато 7-годишен бях влюбен в нея – ходеше с панталон с широки крачоли, беше гимназистка в Американския колеж, зашеметяваше ме миризмата на дрехите й и внимавах дали по нещо ще проличи, че съм й симпатичен).
Настаниха ме в дома й – Нора живееше сама.
На следващия ден бяхме с Нора при танти Роза в много добре обзаведено еврейско общежитие далече от центъра. Танти Роза имаше самостоятелна стая, сравнително голяма и с доста мебели.
Прегърнахме се, целунахме се, разбира се, но после настана неловко мълчание. Тя не се просълзи, нямаше възклицания... Мълчеше. Не беше ме виждала 38 години. От време на време задаваше по някой въпрос. Отговарях, но след това и аз не знаех какво да кажа. Не беше съсухре-на бабичка. Обратно, беше с изправена стойка, излъчваше достойнство.
Не стояхме дълго. Не, не тръгна разговора.
В колата на връщане, като усети, че съм потиснат Нора ми каза: „Тя е силно развълнувана, от вълнение е тази скованост. Иначе е съвсем друга. Тя непрекъснато за тебе говори.“
На следващия ден отидох сам. Да, Нора имаше право. Танти Роза беше ведра, възбудена, смехът й напомняше оня, някогашния. Излязохме от стаята и тя ме поведе из коридорите, за да ми покаже цялото общежитие, терасите, градината, ресторанта. Седнахме на една от масите. С възторг говореше за всичко – за реда, за чистотата, за лукса, за обноските. И ми заразказва как е било в Израел, как са живели в бежански лагер, колко трудно после намерили работа, как приятели им предложили помощта си, ако дойдат в Сао Пауло, как отворили тук будка за вестници, колко тежко й е било, когато чичо Емил не можел повече да ходи, как не се предавала, как решила, че може да издържа семейството с уменията си да гримира, да прави масажи на лице, как се прочула полека-лека между съседките... И в каква безизходна мъка изпаднала след смъртта му. Не можела да спи, мисълта за безсмислено пропиления живот не я напускала. Искала да умре и тя. И през една от безкрайните безсънни нощи, мятайки се в леглото, изведнъж си спомнила изречение, което чичо Емил бил произнесъл някога много отдавна, още в младостта й, но което тя била забравила: „Аз може би никога няма да имам дете.“ Да, той е намеквал за някаква прекарана венерическа болест, когато е следвал в Париж. Защо го е забравила? Съвсем ясно звучали думите му, помнела интонацията, израза на лицето му... Значи не у нея, а у него е била причината да нямат деца. Не тя е виновната... А при всяка тяхна караница той не пропускал да се присмее на нейната яловост. И тя дълбоко страдала. През целия си брачен живот. Десетки години. Винаги, винаги е носила това чувство за вина. Не можело да се заличи от съзнанието й, че ако бракът им е нещастен, то е заради нея. И като получила това просветление, тя се съгласила да последва една от съседките си и се посветила на спиритизма. И спиритизмът й донесъл облекчение, спокойствие, вяра.
Приказвахме си дълго. За какво ли не. Много дълго. Сега ми се плаче, като го пиша. Не виждам клавишите.
Когато си тръгвах вечерта, тя ми подари един акордеон. Доста звучен. Произведен в Аржентина. Веднъж след края на козметичния сеанс една клиентка на танти Роза й се извинила, че няма в момента пари, и я попитала дали ще приеме акордеон вместо таксата. Танти Роза приела. Този акордеон сега е в Париж при едни мои приятели, където отседнах на връщане от Сао Пауло. Когато им гостувам, винаги си посвирвам.
Танти Роза почина на 93 години. За нея до края се е грижила Нора – нейната племенница.
