Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 01 Gugutkite

 

Автори на тази книга са Лика Ешкенази, популярна поп, джаз и етнопевица и синът ѝ Иво, роден на 24.06.1977г. със Синдром на Даун и починал на 1.10.2021г.

Лика е родена в София на 21 февруари 1951 г. Завършва средното си образование в Средно професионално училище по електротехника. През 1973 г. е приета в Музикалната академия „Панчо Владигеров“, специалност вокален изпълнител на поп и джаз музика. Изнасяла е концерти в Унгария, Италия, Сърбия, Гърция, Израел и България. Лауреат е на фестивали у нас и в чужбина.

През последните няколко години се посвещава на еврейската песен и я популяризира сред родната публика. Така печели широка аудитория, което се дължи и на съвременно звучене на аранжиментите като запазва автентичните мелодии и текстове. Създател е и диригент на две вокални формации за традиционна сефарадска музика – „Дулсе канто“ и „Хаверим“. Автор е на седем албума с цел съхранение и разпространение на традицията в този жанр.

Носител е на награда „Сребърен ритон“ на Министерството на културата на Р България за принос към българската култура, както и наградата на Съюза на артистите България за високи постижения във вариететното изкуство и развитие на еврейската култура в България.

 

Минаха двайсет дни и аз, повивайки детето си с най-хубавото одеалце, го взех на ръце и тръгнах на първата си консултация. Пристигнахме в поликлиниката. Имаше няколко майки, чиито деца вече преглеждаха, подканиха ме да разповия бебето. След малко лекарката се приближи, разгледа показателите и изрече пред всички:

Small Ad GF 1

– Това дете ще умре! – Всички замлъкнаха и се вторачиха ту в мен, ту в бебето. Не знаех какво да кажа. – То не се е хранило изобщо и няма да оцелее! – продължи тя.

След толкова години се питам какво човешко същество, та дори и с диплома за детски лекар, може така, направо в очите, пред толкова непознати, да изрече нещо толкова жестоко? Така безцеремонно изплющяха думите, че не можах изобщо да реагирам и безропотно тръгнах след нея, а тя – към кабинета си. След мен вървеше баба Йовка, в чието съзнание не влизаше нищо от това, което се случваше. Носех детето си на ръце, машинално го завивах с одеалцето, макар да беше достатъчно топло, това беше някаква защитна реакция от някакво зло, което искаше да разруши щастието ми.

Гледах, но не виждах. Слушах обясненията на лекарката, но те не ме интересуваха вече. Исках час по-скоро да се махна оттам, да оставя всичко лошо между тези стени и навън да прочистя замърсената си същност. Излязохме, главата ми бучеше, вървях и не усещах нищо, само прегръщах детето си и бързах за вкъщи. Кога съм пристигнала пред вратата, как съм я отворила, как съм влязла – нямам никакъв спомен. Усетих някаква ръка да ме побутва и чух думите:

– Булка, спри да плачеш, ма, нахрани детето!

Сепнах се, огледах се и погледнах часовника – беше четири след обяд… Точно четири часа бяха минали от както се бяхме прибрали вкъщи, а не ги бях усетила. През цялота време съм плакала, а детето лежеше в креватчето гладно, притихнало и търпеливо чакаше да се съвзема. Изпитах огромна вина и жал към това малко и беззащитно същество, което в този момент ми беше по-мило от всякога. Започнах да го кърмя с усещането, че то вече по-уверено да суче и в този момент станахме истински съюзници в борбата му за живот. Всяка глътка мляко беше от значение и бях сигурна тогава, както и сега, че то разбираше всичко и за това проявяваше такова усърдие. До нас седеше баба Йовка. На фона на притихналия полумрак представлявахме странна картина, достойна за четката на някой флорентински средновековен художник. Бяхме неподвижни, по-скоро вцепенени. В това време се почука на вратата. Беше сестра ми. Рейна влезе, погледна ме, видя подутото ми от плач лице, сучещото бебе, обърканото лице и на бабата и каза:

– Потвърдиха се съмненията ми, нали? Още от момента, когато го видях се притесних от формата на очите и оттогава се моля това, което вече знаеш, да не се окаже истина. Какво да се прави – съдба!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Опитът ѝ в професията си бе казал думата, но тя не беше споделила нищо, за да не ме плаши. Пък и само специализирани изследвания могат да потвърдят със сигурност диагнозата. Такъв бе и пътят, по който трябваше да се тръгне…

– Така и така – продължи тя – си се настроила за лоши новини, приготви се да чуеш още една: нашата майка е неизлечимо болна и не ѝ остава много време… Искахме да ти кажем, за да не се изненадаш. Не можем да го крием вече от теб, нещата са напреднали…

Слушах, ама не чувах нищо. Погледнах я неразбиращо и тя понечи да повтори. Махнах с ръка, за да я спра, не исках в ушите ми да влизат още думи. За един ден беше предостатъчно! Стиснах душата между зъбите и продължих. На първо време решихме да не казваме още на никого, реакция малко първична, реакция, породена от уплаха и чувство за срам. Срам, който прилича на неудобство от недобре свършена работа, притеснение от реакцията на близките и какво ли още не. Бях объркана и каквото и да си помислех в този момент, щеше да е неадекватно. Как щях да кажа на съпруга си? Той беше толкова щастлив от появата на сина си на този свят, че умът ми не го побираше. Достатъчно беше, че преживях този силен шок, нямаше нужда да му причинявам същото. След известно време турнето приключи и мъжът ми се завърна. Когато видях усмихнатото му и щастливо лице, не ми даде сърце да помрачавам радостта му и не му казах нищо. Не му казах и на другия и на по-другия ден… Мина известно време и една вечер се престраших и му казах:

 – Лекарите ни препоръчват да му направим изследване, че нещата не са съвсем наред.

– Я, остави лекарите! Детето си е много добре! – отговори ми. Не посмях да продължа. През това време бях задвижила процеса с изследването на детето и щеше да се наложи да се каже истината, а и той трябваше да я знае. Сега, след толкова години, се питам дали постъпих правилно, че забавих този разговор. Явно много съм обичала мъжа си, за да го щадя и да поема целия психически товар върху плещите си. Не постъпих честно и към себе си, беше ме обзело чувство за вина, породено от полемиките на част от родата. Търсеха причината за случилото се в мен и моята народност, различна от тази на съпруга ми…

Семейството ми посрещна тези обвинения с насмешка и с малко обида. Нямаше обаче време за излишни спорове – трябваше да се реагира. Сестрите ми и аз започнахме да се учим в движение. Отидохме на консултации при лекари специалисти. Не научихме много… Затрупахме се с научна литература, която по това време, по тези въпроси беше доста ограничена. Прочетохме някои описания за проблема в трудовете на руския професор Генчо Пирьов. Той описваше тези деца с най-мили думи и въпреки всичко предупреждаваше да не се глезят.

Синът ми беше толкова крехък, че ден и нощ треперехме над него. Скачах при всяко помръдване, което си остана и до днес. В Института по педриатрия в София се наложи да направим изследването, което щеше да отхвърли или да потвърди предположената диагноза. Въведен вече в проблема, една сутрин съпругът ми взе детето ни на ръце и поехме двамата към съдбата, която ни очакваше.

Диагнозата се потвърди. Синдром на Даун – умерена олигофрения… Аз отдавна знаех, усещах го в сърцето си, но той още се надяваше… В трамвая, с който се връщахме към вкъщи нямаше по-мълчаливи и отчаяни пътуващи. Отчаяние не е най-точната дума, може би хора, които имат стена пред себе си, трябва да я прескочат, но не знаят колко е висока и какво има от другата страна. А сега, накъде? Към мълчанието между нас…

Не знам защо не дадохме израз на чувствата, обсебили душите ни. Не знам защо не се разгневихме, не приказвахме по начин, подходящ за мислите, кръжащи в главите ни. Бяхме вцепенени. Гушкахме детенцето си и не смеехме да се погледнем. Какво беше това – страх от неизвестното, срам от някакъв неуспех…

След толкова години, разделящи ни от този миг, още не мога да си дам сметка защо не поговорихме откровено, честно, истински, като хора, които се обичат. Да бяхме поплакали заедно, да бяхме измислили бъдеща стратегия на живота си, ако изобщо в този момент можехме да разсъждаваме адекватно. И все пак…

Направихме още един опит да се консултираме със специалист, но нищо не научихме от него и всеки поотделно прие новото положение на нещата. Той пътуваше често по работа и имаше възможност да се откъсва от гледките, които съпътстваха трудното отглеждане на бебето. Аз пък изпаднах в доброволна изолация и прекарвах с количката сама по пейките в парка, без да посмея да се доближа до никоя друга майка, смятайки че веднага ще бъда „разкрита“ и одумвана.

Сега това ми се струва абсурдно, но тогава всеки криеше от другите, ако има такъв или подобен случай в семейството си. Беше почти невъзможно да срещнеш често човек с инвалидна количка или с недъг, освен незрящите, които можеха да упражняват обществен труд и бяха подкрепени от държавата.

Знам това от лични наблюдения, защото имах възможността да работя към „Съюза на слепите в България“, като секретар-четец на един много уважаван и обичан от мен човек – професор Владимир Радулов. Той постигна много в живота, благодарение на своето трудолюбие и упоритост и надявам се, благодарение и на моята съвсем скромна помощ. Бидейки негов секретар-четец и придружител все си мисля дали съдбата вече не ме подготвяше за ролята, която щях да изпълнявам толкова години, след това?…

Много се колебах, докато взема решение да пиша за живота си, защото умишлено отбягвах да мисля за нещата, които са ме наранили, които пораждат мъка само като си помисля за тях.

Струваше ми се мазохистично и в края на краищата нечестно, спрямо самата мен. Не исках да преживявам всичко още веднъж. Но сега виждам, че ми е нужно изчистване, преосмисляне и възможност за прошка. Прошка към моето незнание за същинския живот, създаден от Твореца, прошка към хората попречили с нещо или помогнали по пътя, по който вървя, прошка към сина ми, към когото не винаги проявявах търпение и който бе постоянният ми учител.

Виждате, че започвам да осъзнавам многото пластове на живота, който ни е подарен, но не успяваме да му се насладим достатъчно. Проумявам постепенно, че се противим и страдаме, когато се случи нещо, което не ни харесва, защото не го разбираме и често се оплакваме от него, а всъщност всичко е за доброто на душите ни, избрали точно това, което ни се случва. Но откъде, тогава можех да зная повечето неща, които знам сега?…

Времето беше такова, че духовното и религиозно обучение беше в застой и много рядко и трудно пробиваха истинските знания през плътната завеса на забраните. Само естественият стремеж към „проглеждане“ сам намира пътя си към нашия милостив Създател, който отваря прозореца към Светлината постепенно, за да не ослепим неподготвените си очи! И ето ме сега, тук, пред компютъра, разкриваща малко по малко себе си, без задръжки, но и с малко притеснение, къде ще ме отведе това писание и как ще ми се отрази. Все пак доста смело надниквах отвъд бариерата, която сама си бях спуснала. Знайте, че всичко, което ще кажа е продиктувано от моята гледна точка и модела, който следвайки го се променяше в зависимост от външните и вътрешни обстоятелства в моя живот и от появата на сина ми, чрез който навлязох в дълбини, в които не исках дори и да надникна! Дълбини, които ме накараха да се опитам да погледна на нещата и от негова гледна точка, но това стана много по-късно…

Аз съм представител на генерация, за която забраните бяха повече от позволените неща. Генерация, която проправяше път на свободната си мисъл, чрез революционни постъпки, които обществото наказваше моментално. Като най-малко дете в семейството, имах четирима възпитатели от различни поколения и всеки един от тях проявяваше загриженост по свой начин. Имах четири различни примера пред себе си и от мен се искаше да приема най-доброто и необходимо за живота ми. Обичах семейството си, въпреки различията между нас. Но сега се появи и пети, който ме накара да науча за себе си и за света, в който живея неща, които не съм подозирала, че съществуват. Този пети пример е моето дете, което се оказа онази призма, през която започнах да виждам пречупените пространства на околния свят. Много пъти, връщайки се към младежките си години, се питах дали Съдбата ме беше подготвяла за предстоящото, чрез своите знаци и се сетих за пътуването ми към „Руски паметник“ с тролейбус, когато в него видях едно момче с „дръпнати очи“ (наричаха ги монголоиди), беше кротко и спокойно се обърна към мен, видя ме и широко ми се усмихна. Бях ужасена, не знам защо и побързах да сляза и този спомен не беше от най-приятните…

После работата ми, като придружител в „Съюза на слепите в България“ не ме ли подготвяше за живота с човек, нуждаещ се от обгрижване?! Не знам, може и да си въобразявам… …От този момент в мен се засели чувството на човек, който трябва да направи невероятни усилия, за да се хареса на себе си и най-вече на околните. Започвах да откривам развиването на комплекс за малоценност и това моята същност никак не искаше да приеме…

Харесвах веселия си нрав. Харесвах чувството си за хумор, харесвах си външния вид и дрехите, с които се обличах – все пак професията ми е на сцената. Бях смела в облеклото си и не се притеснявах от нови идеи в това отношение и това, като че се превърна в мое убежище – срещата с публиката, пеенето, аплодисментите, взаимоотношенията с колегите… В този период състудентите ми градяха своята кариера, която за много от тях се оказа изключително успешна и много от тях станаха звезди, познати и търсени от публиката, която и до днес пълни салоните на техни концерти…

Мнозина от тях ме канеха да работим заедно и бях изключително благодарна и доволна, защото и самата аз имах успех по време на тези концерти. До ден днешен поддържам приятелски взаимоотношения с колегите си. Участвах главно във вариететни програми. Това ми даваше възможност да не пътувам често и да мога да съм до детето си всеки ден. Един приятел психиатър ми беше казал, че ако си избрал работа, която ти харесва и я работиш с любов, тя те отдалечава от всякакви психически заболявания. Разказвайки за работата си, ще излезе, че само това ми е доставяло някакво удоволствие в живота, а всичко останало е било мъка. Не, не беше така. Обичах семейството си, детето. Признавам, че малко съжалявах за безвъзвратно загубения ми така подреден минал живот. Прокрадваха се и такива мисли в главата ми. Бавното развитие на тялото и психиката на моето дете и усилията, които полагахме за него, ми дадоха да разбера колко малко осъзнаваме дара, който ни е дал Твореца: здравото тяло, нормалното ходене, навременните реакции при зададена заповед от мозъка ни, зрението, говора… Какъв огромен труд, търпение, подкрепа и много обич ни бяха нужни, за да се осъществи и най-малкият успех. Да научим детето на съвсем нормални за останалите хора, неща. Те се възнаграждаваха с радостни възклицания, прегръдки и целувки и то се стараеше самоотвержено, заради тези награди.

Сестра ми Рейна, буквално всеки ден, след работа, взимаше Иво на ръце, слагаше го на коленете си с лицето към нея и започваше да повтаря по няколко пъти, заповеди и обяснения за цветовете, броенето, буквите, простички изрази. Той повтаряше по бебешки и бавно, но успешно започна да говори все по-добре, да запаметява все повече неща и всичко това с много смях и настойчивост. Беше нещо, като игра, но всички знаехме, че е обучение, което не можеш да получиш никъде. Тя приложи всичките си знания и първа предрече, че той ще говори, както и стана. Не знам дали със съпруга ми щяхме да се справим с това… мисля, че не! Иво толкова свикна с „уроците“, че чакаше с нетърпение те да дойдат и проявяваше голямо усърдие. Имахме късмет, че в дома ни имаше истински професионалист, който, освен със знания и практика, можа да предаде на сина ми и цялата си любов и загриженост за неговото бъдеще. Все още не съм срещала човек в моя живот с такива „запаси“ от търпение… До края си ще бъда истински благодарна на сестра ми, към която Иво имаше специално отношение. И която така и не можа да прежали. Тяхната връзка беше изключително дълбока!

 

Откъс от: Лика Ешкенази; Иво Спиров, „Песента на гугутките“, изд. „Факел“, 2023

 

Лика Ешкенази е популярна поп, джаз и фолк-певица, както и авторка на книгата Песента на гугутките, в която описва живота на сина си Иво, роден със синдрома на Даун.

 

Pin It

Прочетете още...

Натали

Здравка Евтимова 11 Фев, 2008 Hits: 23070
Пак ли отиваш при Натали, питаше я майка й.…

Влашки огньове

Емил Андреев 13 Мар, 2012 Hits: 13339
В село Долни Вадин, Оряховско, бобът, обран…