Pin It

Всяка вечер, понякога и през нощта, Харон се връщаше и донасяше тумбесто шише с водка. Независимо от положението на звездите, двамата сядаха навън, ако огънят беше угаснал, раздухваха жарта, разсипваха течността в нащърбени чаши без възраст и мълчаливо я изливаха в гърлата си.

Харон купуваше питието от другата страна на Стикс. Там кръчмите стояха отворени до късно, и когато и да свършеше своята убога работа, разводачът на душите до подземното царство успяваше да вземе поне половинка водка и да я прекара под дрехите до колибата на заселника.

Някога стройният Орфей беше натрупал бръчки и тлъстини по тялото си. Възрастта се обаждаше от очите му, надничаше иззад приведените рамене, в побелелите косми на гърдите му.

Не се бръснеше отдавна. Харон понякога, но рядко, окосяваше с ножица за стригане на овце гъстата сплъстена брада на някогашния любимец на тракийския свят.

Струните на лирата отдавна бяха лоясали, а кожите, с които Орфей се увиваше през хладните нощи, воняха на скот и самота.


Small Ad GF 1

Плакнеше оскъдната си посуда във водите на Стикс, но никога не переше.

На Харон беше омръзнало да гледа изпод козирката на веждите си този запуснат мъж, неведнъж му казваше да се откаже, да се прибере по родните места и да заживее според техните сезони. Но Орфей отклоняваше думите му все с тази упорита тъпота: „От тук ще премина направо при нея. Близо съм и когато дойде часът, няма да губя време… Пък и ти бързо ще ме метнеш оттатък“.

Харон изсумтяваше тежко, оригваше се на чесън и маслини и все по-често отбягваше да подхваща този разговор.

Застиналият в отчаянието си Орфей му изглеждаше безсмислено човешко упражнение по постоянство и вярност; все повече му приличаше то на дебелоглавие. Но преценките за живите не бяха негова работа. Той вече не познаваше тяхното царство; по-близко му беше селението отвъд.

Харон беше учил философия при Епиктет. Дребният куц роб философ го отличаваше сред последователите си. Още тогава младият, но мрачен Харон го впечатляваше с тази отстраненост от живота, която после му помагаше да тегли безропотно нишката между живите и техните сенки след смъртта. От студента с изострен ум до превозвача на мъртви към пренаселения хотел на Хадес го деляха двайсетина години.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Веднъж, докато учителят стоик говореше за самотата и кой е самотен: „…При все това човек трябва да бъде готов да е самодостатъчен, да пребивава насаме със себе си“, вглъбеният и разсеян за темата Харон отрони тежко: „Искам да стоваря целия свят върху един квадратен метър земя. И да я видя как ще се гърчи“.

Епиктет не реагира, само отбеляза за себе си предчувствието, че битието на грубоватия му ученик сигурно ще бъде белязано от трагизъм, а той ще го превърне в професия. Нея вечер Харон се напи в мизерна пристанищна кръчма, танцуваха му леки жени; и докато гюрултията пронизваше замъгления му мозък, не преставаше да мисли за тежестта на земния свят, без да знае, че нему ще се падне да го свърже с лекотата на сенките. Но това беше много преди времето, в което Орфей се появи в живота му.

Понякога туристи нападаха брега; тясното, неуютно и заблатено заливче, което се беше превърнало в убежище за Орфей, често биваше изпотъпкано от чужденци и от свои. Идваха да видят тракиеца, прочул се с нежеланието си да се върне при живите и с невъзможността да се пресели при сенките, сред които бродеше и неговата Евридика. Гледаха сплъстената му коса, цъкаха с език и плюеха встрани, защото от него вонеше на изоставено от стопаните си животно – ненапоено и ненахранено, накацано от мухи и всякакви други гадове. А ако вятърът случайно направеше завой оттук, от храстите зад колибата се донасяше на талази миризма на пикоч и изпражнения.

Очите му не отчитаха движенията на пришълците, нито пък Орфей чуваше думите им: „ Та този ли е мъжът, за чиято вярност легенди се носят. Горкичката, отървала се е“. Или: „Как е възможно така да се запусне, и скръбта трябва да опре един ден гръб в стена, не може вечно да продължава“.

Не им обръщаше внимание, беше свикнал с клюките за себе си, с приказките, че мъката му е поза, с мълвата, че откак змията препъна Евридика, се е отдал на забавления с момчета и млади мъже и предпочита тях да възпява, а не пъстроперия женски свят.

Донасяха му и за заканите на вакханките, че някой ден ще му изтръгнат главата от раменете. Търсели го и врещели: „Къде се крие скопеният женомразец с кълки на жена от Фригия! Ще спре ли най-подир да дрънка сладникавите си песни“; „Сигурно и зад гърба на Евридика се е заглеждал в мъжки бедра, а сега – вода ненапита, че и светена“.

И на тях – бесните и необуздани, вечно кресливи и ненужно весели груби жени, не обръщаше внимание. Но спря да докосва лирата с омазнени пръсти; пясъкът и прахта довършиха делото му и от струните вече не излизаше глас. Докато я гледаше веднъж мръсна и захвърлена, спомни си, че му я опънаха майстори по-късно; отначало дрънкаше на скована рамка с волски жили, изсушени и разтегнати между костени гвоздеи. Точно тогава срещна за първи път Евридика, а тя се изсмя на чудноватия инструмент, закичи го с няколко стръка трева и отмина при другите млади жени, тръгнали към ливадите за цветя и плодове.

Гледаше подире й с непозната дотогава нежност и сладка тъга, и си помисли, че и в гръб може да я различи сред стотици други толкова млади и хубави, че със завързани очи ще познае кои коси са нейните, макар да не ги беше докосвал. Тази Евридика искаше да зърне той по пътеката към земното царство, затова нямаше търпение да се обърне – за да я види същата като тогава. Пък и предупрежденията на Хадес му се видяха повече бащински, отколкото истински: „Не се обръщай назад, докато главите ви не се озоват под звезди, защото ще изчезне завинаги. Не си и помисляй дори да се обърнеш!“. Но защо, защо беше това измислено изпитание? – и въпросът не излизаше от главата му, откак се засели на брега отсреща й.

Попита веднъж Харон, а той поклати глава и го заобиколи с поглед. „Щом така ти е казал, трябвало е да го послушаш. Боговете понякога ни дават задачи, за да ни изпитат имаме ли уши да чуваме и воля да изпълняваме. Не търси особен смисъл в думите на Хадес, Орфее“, каза му лодкарят, но сякаш не беше докрай искрен, сякаш знаеше тайна, придружена с клетва за мълчание.

Веднъж, когато Орфей сряза коляното си на остър камък, а преди това бяха пресушили тумбичката, Харон, на няколко водки, прекоси Стикс, за да вземе промивка и парцали за раната. И я видя, Евридика, на коленете на треторазреден римски военен. Тънките им крака на сенки се бяха сплели; от нейните уста се стичаше слюнка, а погледът й беше празен като обърната чаша. Не каза и дума на Орфей, но взе още едно шише с пиене. Пресушиха го присутрин, Орфей си легна на земята и захърка, а Харон повърна на брега, изми се със застояла вода и се приготви за работа. Никога не знаеше кога ще му се наложи да превози някой или някоя до Хадесовите владения.

Стрелна се в главата му мисълта, че един ден и този нещастник ще трябва да съпроводи до отвъдното. Колкото по-скоро, толкова по-добре, мъчи се тук в нищета и в самота – за Харон жалостта към хората не беше често чувство, но към Орфей не я пестеше, макар никога да не я пусна навън от гърдите си. Виждаше в избеляващите зеници на предишния красавец как изчезва съзнанието му за дом, приятели, семейство; та той ще бъде чужденец и в земния свят, ако се завърне в родината, ще го пропъдят, мислеше Харон, докато гледаше почти крадешком просналия се на земята и тежък в съня Орфей.

Спомни си, че тялото му изглеждаше по същия начин, когато преди няколко лета го извади почти бездиханно от реката. Върна се по-рано, следобед, беше решил да изненада приятеля си не с пиене, а с книги, които намери да плуват по реката; или водата беше посетила някоя изба, или нечия домашна библиотека се бе оказала вече ненужна, но от лодката, с която прекара възрастна прибулена жена, видя книжните корици – още не бяха се размекнали и станали на брашно, лесно прочете най-близката – „Към себе си“. Знаеше я от младежките години, когато четеше стоиците и се вглеждаше в себе си с техните взискателни очи. Прибра и още една, но нямаше откъде да е виждал или чувал за нея – беше на някаква французойка с отсечено като мъжко име, живяла много след Епиктет и Марк Аврелий. „Хм, ще я занеса на Хадес, ще му подхожда – „Творение в черно“, – Харон сам се засмя него следобед на мислите си, но знаеше, че Персефона – начетена и деликатна жена, ще я прочете и после ще му каже какво мисли за текста. Образована и фина, тя канеше понякога Харон, за да поговорят за философите, за времето на хората и за безвремието на сенките.

Но къде се запиля споменът, защо лъкатуши, нали искаше да се върне при вира, в който откри тялото на полуудавения Орфей? Под спрялото за довиждане слънце Харон скочи с туниката във водата и изтегли приятеля си в лодката. Бързо го откара до брега, просна го и започна да мачка дробовете му, за да излезе нагълтаната вода. Когато го чу да диша, от челото му падаха едри като черници капки пот; просна се до удавника и се сети, че можеше да избере да кара лодката направо към другия бряг.

Орфей му каза, че влязъл в реката заради палещото слънце и да се изкъпе; но истината ли му казваше? В приведените му рамене откри някаква нова, горчива линия, незабелязана преди. „Той иска да скъси разстоянието между себе си и нея. Дори и без мен течението щеше да го отнесе нататък“, измърмори си Харон, обърнат с гръб:

– Кажи, какво усети?

– Нищо, сякаш дъното е от тънък лед, а под него е невъобразима бездна – Орфей трудно подреждаше думите. Но си спомни, че когато водата стигна устата му, не се уплаши; чакаше я като избавление, като страдание, но на степен „поносимo“.

Спомни си и какво изпита през първите мигове, след като сянката на Евридика тихо, с измъчен вик, изчезна зад гърба му. Сякаш знаеше, че отсега нататък животът му ще се опъне като тетива на лък между болката и очакването; между спрялото време в тялото и душата му – и спряното време на долната земя; между копнежа и неутешимата вина. В главата си чуваше ударите на барабан, тържествен и вечен като смъртта, която мина покрай него. През сълзите си прочете на стената в пещерата недодялан и с неравни букви надпис: „Научи се с мярка да жалиш и леко“. Кой идиот беше написал това, нима има мярка в скръбта и лекота в загубата; а ако боговете имаха мяра, защо караха хората да я губят, отнемайки им толкова скъпи неща.

Тогава, в пещерата, Орфей падна на колене и зави с глас, който самият не познаваше. Редеше клетви към Хадес и към себе си, псуваше ориста си, молеше се да спре свредела на болката; а когато сълзите и сополите го задавиха, заспа на кълбо, сякаш само в утробната поза човек може да понесе по-голяма от него мъка.

После не знаеше сън ли е било; и имало ли е въобще някъде някакъв надпис или се беше появил само и за кратко в пламтящата му глава. Над нея бяха звездите, когато се събуди, но ги видя самичък… И пак се разрида.

Когато се изкачи нагоре през Гърлото, влезе в най-близката страноприемница и си поръча ракия и бира; смеси ги и за ужас на кръчмарката започна да надига чаша след чаша, сякаш беше чувал, че това служи за упойка. По скованите маси имаше опечалени хора, дошли да изпратят някой свой; изведнъж човешкото бръмчене спря, за кратко не се чуваше дори и муха, а после гласовете започнаха да прескачат от маса на маса: бяха го познали, знаеха историята му.

Брадат миризлив овчар дойде да го утешава, че в неговия край хубавите жени не са се свършили. После на пейката отсреща му седна вдовицата на покойника, заприказва му за мъжа си; каза, че живели хубаво и ще си го спомня, но ще потърси някого за другар през есента на живота си. Видя му се миловидна с подпухналите си клепачи и зачервени очи, но думите й го подразниха: нима никой няма да зачете скръбта му?

Остана няколко дни в стаичка на тавана. Пиеше по цял ден, излегнат гол на грубия нар. Стопанката му носеше шишета, стомни и пръстени чинии с храна; виждаше, че този човек се дави в себе си и не посмя да му каже остра дума, остави го сам на себе си, сам да преплува скръбта. Само си помисли „Каква ли ще е тази Евридика, заради която някой така гине“. Мъжете в нейния живот искаха или пари, или пиене, или да се въргалят в леглото й почти без ласки. И това тя смяташе за редното.

В края на първата седмица, премалял от пиене и с поглед, който почти не можеше да движи, Орфей реши да остане на брега на Стикс, откъм живите. Още не знаеше защо, но усещаше в себе си като тежка разтопена смола желанието да бъде близо до мястото, където за последен път усети вятъра от отминаващата й сянка. Каза си, че щом изтрезнее, ще поиска от Харон отново да го откара при Хадес, отново там да моли, отново да търка пламтящото си чело в краката на Персефона, но дълбоко в себе си знаеше, че молбите му втори път няма да стигнат по-далече от устата, която ги изрича. Отчаянието му нямаше да ги трогне, защото за тях хората бяха крехки и преходни същества, които не трябва твърде да се поддържат, за да се върнат след определения им срок в селенията, на които принадлежат изначално. Защо да се щурат сами в изпитания, когато боговете предлагат от своята вечност на смъртните?

Засели се в пещера, до която се стигаше по стръмен скат. От там виждаше как Харон товари лодката си от едната страна на реката и я разтоварва на другата. Всеки ден отлагаше разговора с него, защото предусещаше отказа, а преди да го е чул, щеше да му бъде по-лесно да започва и завършва всеки ден тук. Казваше си, че утре, като го види да приближава, ще слезе до реката и ще го моли отново да му помогне да пресече Стикс. И отсега виждаше метална непреклонна студенина в очите на намръщения суров мъж.

Понякога не излизаше с дни от пещерата и само някой случаен лъч като скалпел разраняваше очите му, болни от гъстата тъмнина. За какво мислеше през цялото това време после не помнеше. Лежеше като в каменен ковчег, студенината не се отлепяше от гърба му, ръцете му с изпочупени нокти деряха грапавините в някакви равни, отмерени движения, които приличаха на ритъма на оплаквачките. Но не издаваше ни звук. Плачът му бе засъхнал като слюнка на обедно слънце, а гърлото му – свито, колкото окото на пчела.

Най-после се накани да слезе долу в един от дните, в които Харон се застоя повече на брега на живите, макар да нямаше пътници за лодката му. Беше ленивото време, делящо лятото от есента; време, в което и хората, и сенките им сякаш спират да се движат, застинали за кратко между сезоните. Вече не помнеше колко дни изкара в пещерата, дъвка корени и смука влага от неравните й стени.

Харон не се обърна, когато чу името си: „Хароне, нека пак пресека реката“. Беше вече виждал заселника от мястото, на което закотвяше ладията си. Не се обърна, но му каза през рамо да не безпокои повече царя на подземното царство: „При Хадес и да отидеш, молбата ти повече няма да чуе. Той веднъж я изпълни, царете не обичат да поощряват глупците“.

Мислеше, че Орфей ще се засегне при тези думи, но зад гърба си чу само тежкото неравноделно дишане на отчаян човек, който сам вини себе си не по-малко, отколкото другите биха го правили. На Харон му дожаля, но не можеше да наруши правилата на владетеля, от чийто хляб живееше. „Слушай, Орфее, достатъчно време живя като скот в пещерата. Понякога с дни не те виждах да пристъпяш прага й отвътре навън. Време е да поемеш към своята земя, към твоята планина, и там да потърсиш покой и забрава за болката. А когато искрата ти угасне, ще те преведа при Евридика“.

Ето, чу Орфей отказа на лодкаря; знаеше за какво толкова време го е отлагал – вече и надежда да се върне при нея не му оставаше. „Не е дадено на смъртните сами да намират пътя до подземията на Хадес. Върни се при своите“, каза Харон и понечи да отлепи ладията от брега, когато Орфей го спря с ръка. „Нека поне остана тук, докато мога да изтрая, Хароне. Само по един път мога да тръгна вече без нея – този, който ти всеки ден изминаваш“.

Харон не отвърна. Тръгна си, но вечерта се върна с кожи и мях с вино, с малко хляб и маслини. Не каза на никого за заселника, който нея вечер беше запалил огън на брега, сякаш фар за последния път на душите. Остави нещата и седна до него. От дрехите си извади шише с водка и някакви чаши без възраст, сипа на себе си и на Орфей, побутна го по лакътя и двамата пиха за първи път заедно: единият – заради непростимата си грешка, другият – заради невъзможността да се прости с угризението, че в призванието му, несъизмеримо с човешкото, има нещо тъмно и тежко, поверено само нему, защото друг, по-малко груб, на негово място щеше да удави душата си в морето от блуждаещи сенки.

Дойде и на другата вечер, и на по-другата, и на следващата след нея. Струпаха за Орфей колиба от клони, трева и глина; вдигнаха на яки дървета издълбано от ветровете и дъждовете каменно корито, в което през деня се топлеше вода за тялото на Орфей. Но постепенно, след като няколко пъти се настигаха зимата и лятото, тракиецът престана да обръща внимание на вида си; вече не се оглеждаше в тихата вода, не решеше косата и брадата си, не переше кожите и не почистваше разкрачената и поизгърбила се колиба. Единствено вечерите чакаше Орфей, да дойде Харон, да приседнат край жарта и да мълчат, заслушани в пътя на звездите: там горе, в ледената космическа тишина се случваше същото като на този бряг – всичко продължаваше вечния си ход, сякаш нямаше нито милост към себе си, нито някаква надежда да се освободи от капана на една съвършена и безразлична механика.

Павла Петкова е журналист. Живее в София и работи като редактор в електронна медия. Нейни текстове са публикувани в периодичния печат; участва в сборника „Убийство по Коледа“. Редактира и книги за български издателства.

Pin It

Прочетете още...

За мъдростта

Златко Енев 20 Окт, 2022 Hits: 1940
Говоря си миналата седмица с моята…