Pin It

 

ВЕЛИКДЕН

Николай Савов,
„Параклисът“

2011_04_paraklis

Небето над града беше облачно и сиво, само по средата светлееше, сякаш котка беше стъпила накриво и издраскала няколко тънки и успоредни линии. Над тях и по средата на небесния купол се криеше слънцето и в някаква своя забава ту потъмняваше, ту просветляваше късите драскотини и като в стара щампа опваше дълги лъчи. Те минаваха през облаците и достигаха заградената с вековни камънаци и плаха зеленина ниска и сбутана между стари римски съборетини постройка на черквицата „Свети Георги“. Денят беше сумрачен, но мощни и чисти потоци светлина струяха през квадратните прозорци, обливаха лъснатите до блясък кристали на малкия полилей, разсипваха се по среброто на иконите, по златото на олтара и попиваха с топла въздишка в резбите на аналоя. Чистота и светлина имаше в черквата, пълна с хора чак до тежките пердета и масивната врата. Къси фрази от молитва, кратко шъткане и напрегнато почукване на пръчка се чуваше от малкия хор, подреден в дъното на черквата. Деца с венчета на главите тичаха между хората, изнервяха част от тях и веселяха другите. Тук бяха градските първенци, областни управници, тежки търговци и бизнесмени със жените и децата си, хора на изкуствата от най-висш ранг, а четирима хаджии се бяха подредили и притеснено очакваха да припеят заедно с черковния хор. И всички очакваха своя свещеник.

Не чакаха дълго. Заискри тържествена тишина, вратичката се отвори с нямо скръцване и свещеникът застана пред олтара. Беше с блестящи одежди и всички в черквата си казаха, че носи с еднакво достойнство както достолепната одежда, с която служи пред Бога, така и всекидневното черно расо, с което никога не се разделяше. Присвил късогледите си очи, свещеникът започна своята проповед. Той се взираше в лицето на всеки един от богомолците, търсеше погледа му и когато го откриеше, му се усмихваше, после обхождаше залата с очи:

– ... Защото вярата се изпитва чрез дела – говореше той, – нещо повече дори: чрез делата тя става съвършена. В седмата неделя след Петдесетница на Света Литургия ще чуем от Евангелието според Свети Матей за оня разговор, който Спасителят има с двама слепци. Те го молеха за изцеление, тогава Той ги запита: „Вярвате ли, че мога стори това?“. Един тълкувател на този текст пише следното: хората казват: „Първо да видим, пък след това ще повярваме, Бог обаче казва: „Първо повярвай, а след това ще видиш“. За скептика и безброй уверения няма да бъдат достатъчни, за да повярва. За нормалния човек вярата е „шестото чувство“, чрез което разбираме и откриваме света по-пълно и по-истински. Апостол Павел пише в Посланието до евреите: „Който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и възнаграждава ония, които го търсят.“

Свещеникът протягаше ръце, движенията му бяха къси и пестеливи, той отправяше въпроси към хората, към себе си и към небето, на някои въпроси сам отговаряше, на някои – не, протегнатата му ръка с обърната нагоре длан сякаш подхващаше и придърпваше разстоянието между себе си и хората, то изчезваше, после ръката се свиваше и се прибираше, сякаш прибираше тези разстояния в някакви тайни дълбини на дрехата, за да се съхранят за други, по-тежки времена, когато, недай, Боже, злото нахлуе и завилнее в храма, а тези разстояния да му потрябват, за да предпази себе си и другите от зъбите на злото.

След това хаджиите зачетоха един през друг от светите книги, хорът подхващаше напевните им фрази и призоваваше миряните да се изповядат Богу, а свещеникът се взираше в хората, протягаше ръка и проповядваше, свещите кротко пукаха и носеха молитвите към купола на храма. Дарба имаше свещеникът на тази черква. Бог беше му дал най-светия талант – да разказва на хората за Него и за Сина Му, и за Светия Дух, за светиите, за мъчениците на вярата, за светлата радост от Божието служение, така да им разказва, че леко и без съмнение като сухи буци чернозем душите им да попиват думите му. Събралите се в черквата очевидно вдъхновяваха свещеника, той ги обичаше, те знаеха това и го слушаха внимателно, защото всеки чуваше неща, които е мислил, когато е бил сам със себе си, и заради които идваше в тази черква. Тук всички се чувстваха като при добър и смирен приятел, който е помел дома Божи и е поканил гости на празника на Стопанина. В проповедта му имаше топлина и вяра, много истинска и лична, дълбока и непреклонна вяра в Създателя, в Неговата прошка и доброта.


Small Ad GF 1

Потънали в дъното на светлинния кладенец, свели глава и заслушани в проповедта, миряните рядко вдигаха глава към купола на черквата или към нейните малки прозорци. Ако някой обаче се беше вгледал в мрака над полилея и в ехото на куполния мрак над него, щеше да забележи на перваза на ъгловия прозорец свита и напълно слята с тъмнотията малка черна птичка, обвита с прилепови крила и обърната с гръб към олтара. Келявата перушина на главата й се сипеше в изненадващо искрящи и тъмносини перца над малки, зли очички и над здрава, гърбава човка с фини ноздри. Стегнатите черни крила обвиваха умалено тяло на сивосинкав кокалест козел с окапала козина и с миниатюрни сцепени копита, яростно забити в камъка на перваза. Птичката въртеше неспокойно глава, тялото й се тресеше, сякаш страдаше предсмъртно, човката й издаваше непрекъснат съсък и очите й скачаха като подивели оси над главите на хората. Рядката, искряща перушина на главата й се наежваше и спазъм набиваше главата й в кокалестите раменца, когато отдолу се чуеше хоровото „Слава Тебе, Боже“ и „Господи, помилуй“.

Последните думи на проповедта бяха изпратени с много „Амин“, тихи молитви и началото на покъртителния тропар на Свети Атанасий, започнат от хористите. Неговата безплътна мощ погали душите на хората, преплете се над тях като изящен и прозрачен бароков купол и може би затова никой не чу острия писък от перваза на прозореца и не видя черната топка, която се стрелна към тежките завеси на полуотворената врата на черквата.

ЛУЦИФЕР

Птицата прелетя над зеления двор, издигна се нагоре и още, и още нагоре, докато черквата заприлича на каменен куб, покрит с червени керемиди и полузаровен в римските руини. Тя продължи да се издига, докато стигна кълбата на облаците, продължи нагоре със свистене като пореше и превръщаше всичко по пътя си в мръсна пара и слузеста суспензия, докато разреденият мрак и стерилният студ с дъх на фреон не охладиха нажеженото й тяло. Над нея тъмнееше моравото небе с ярки бели звезди, а далече под нея трогателно и пухкаво със своята кобалтовозелена повърхност и бели облаци се смаляваше земята.

Тогава птицата пое дъх и нададе писък, а звездите върху небето се свиха като върхове на карфици и облаците около земята изведнъж посивяха и заизливаха тонове вода. Птицата летеше към центъра на небето, към лилавите дълбини на потока на времето и пищеше ужасяващо. Постепенно писъкът й се уплътни и се превърна в рев, който премина в тътен, зад нея оставаха черни следи от горяща перушина, козя смрад и парчета от болезнено прозрачни криле, летящ гърбав клюн се заби в случаен астероид и го пръсна на парчета. Към центъра на небето вече летеше страховит метеор от горяща сяра. Космосът се сви от болка и краищата на небето потрепераха, когато врящата сяра се заби в потока на времето. После настана тишина.

И там, от дълбините на времето, над неговите разбити и объркани темпорални частици бавно се надигнаха две червени и немигащи очи, по които се стичаха мъглявини и първична лава. Очите погледнаха със злост и се втренчиха в далечната и пухкава, посивяла от страх планета, зениците се присвиха, думата „Мъст“ извибрира във вълните на времето. Погледът прониза купола на Земята и като изсушаваше короните на дърветата и вдигаше гейзери от пара в океаните, се плъзна по земята като влажна топка от сива мъгла. Безформената топка фучеше, търсеше и опипваше, бавно пулсираше и оглеждаше земята за някоя слаба и глупава, безволева и ходеща материя, просто устроена плазма, безличие от обществото на християните, коeто да превърне в нож, двуостра брадва, в отмъстителя на Луцифер.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не търси дълго. Съзря го в зеленината на уютен двор, смирено, но сръчно да разчупва погача и да раздава парчетата, след това със загадъчна усмивка и не по-малко сръчно, да разчупва добре опечено агне, напълнено с ориз и дреболии, с дребни като бонбончета арпаджичета, подправено с мащерка и люти чушлета и с немного джоджен, да подава едър къс и да благославя. Луцифер присви очи и заразглежда мястото – кокетна епископска вила потънала в зеленина, далеч от шума на града, място за кротък разгул, светски разговори и несложен разврат.

АРХИМАНДРИТЪТ

Луцифер сякаш се усмихна, докато разглеждаше разгърдената и замаяна от благост Божа твар, която околните наричаха Високоблагоговейнство. Хареса му – сив човек, просто устроен и поставен по погрешка на високо място, джудже, навлякло суетливо дрехите на едър човек, за когото никой не се съмнява, че ще се върне някой ден, ще нахока дребосъка, ще прибере одеждите и ще върне достолепието им с гигантския си ръст. Личеше как времето, за което някой е накиприл и турил дядо архимандрит на високия стол, изтича и как никой не го търси, никой не го свързва с вярата си в Бога и не споделя с него нито страх, нито радост, нито мисъл за отвъдното.

Озадачен, Луцифер огледа годините зад архимандрита и отбеляза, че всъщност от нине и присно дядо архимандрит се интересува повече от отсамното, но никак от отвъдното, а се моли усърдно все така да си върви во век и веков. Отбеляза колко важен за него е безцветният студ на двойната водка в кристална чаша, хубавата и изобилна храна, която сближава хората, отпуска душата и прави всеки средно едър мъж да изглежда в очите му забавен като Ганимед и красив като езическо божество. Всичко около Високоблагоговейнството диша земни блаженства и светска нега, те са го обсебили напълно, изцеждат силите му и затова, отбеляза си Злото със задоволство, службите в Катедралната черква са вяли и неинтересни, малко хора ходят на неделната му проповед, още по-малко дочакват измъчения й край. И никой не вярва сериозно, че с мъка навързаните и с досада подредени архимандритски благословии тръгват към Божиите уши, че стигат до небесните селения и вършат там някаква работа!

Весела искра премина през окото на Злото, сети се, че ако хората имаха способност да видят архимандритските слова, биха видели куци и сакати, морни и нестройни редички от думи да се подпират с мъка край олтара, да прелитат с трудни подскоци до вратата и без да поглеждат към небето, където отдавна трябваше да бъдат, да се пръскат по широкия свят в търсене на други синтаксиси и други, по-полезни словесни комбинации.

Окото примлясна от удоволствие, когато констатира, че архимандритът обича статуквото. И че той му служи вярно на като голям и важен сегмент, и че статуквото му отвръща със същото – осигурява му спокойствие и добро име в своите доста поразтеглени рамки на приличието, не пуска светлина около стареца, когато това не е необходимо, и се забавлява, като рисува пред доверчивите му очи бляскави пътища, които стигат до хоризонта, а по законите на перспективата – и отвъд него, чак до патриаршеския жезъл. Но както се казва, човек предполага, дяволът предлага, а Господ разполага.

Развеселен от последните си мисли, Луцифер, Вселенското око на злото впери мъртвата си зеница в мрака и процеди: „Тръгвай, Лилит!“. Синя искра прехвръкна в мрака, преметна се като палячо между два астероида и с кикот, подобен на плач, изфуча към Земята. Няколко дълги минути след това в залеза на същия ден под изящната ренесансова сянка на смокинята в двора на епископската вила и на пет метра от дядо архимандрит тупна безформена топка мъгла, тя се разклати бавно, сякаш пое въздух, издигна се до върха на дървото и като сянка на змия се вейна в синьото небе.

НА ГОЛЯМА БОГОРОДИЦА

В късния следобед на Голяма Богородица красивата и удобна лимузина на дядо архимандрит спря пред гаража на митрополията, дядо архимандрит се измъкна от нея, освободи шофьора и точно когато тръгна към кованата врата, спря в нямо удивление. Следобедът беше топъл и дъхав, птиците пълнеха клонаците на кестените и лятното спокойствие беше омекотило всичко, дори и ъглите на сградите, но нещо не беше наред. Залюля го смътно безпокойство, завладя го непознато чувство за вина и несигурност, той се огледа със страх и почуда – нямаше причина да се чувства така. Прехвърли в мисълта си отминалия ден и си каза, че всичко от началото на деня беше разположено на своето място – службата в Катедралата, празненството с големците, твърде добрият обяд, наистина всичко си беше както трябва, никъде не се забелязва и намек за гаф или нещо зле свършено. Пак се замисли дълбоко и не откри нищо, но това сякаш го подплаши още повече. Като се насилваше да овладее треперенето си, той натисна с две ръце кованата дръжка на тежката врата, влезе в двора и пое въздух.

В този миг някъде далеч зад него се чу надгробно пеене, архимандритът се обърна, стисна с две ръце железата на вратата и се втренчи през короните на кестените към сивата грамада на Катедралната черква. Безмълвен мах на голяма черна птица току пред вратата го накара да онемее, той затвори очи и напрегнато се ослуша. В началото само глухият градски шум оцветяваше въздуха, но скоро напрегнатият му слух долови ниско боботене откъм черквата и странно ехо изпод земята дочу, сякаш страдащи хора си подвикваха нещо нерадостно в кънтяща зала.

Архимандритът отвори ужасен очи, гласовете попиха обратно в земята така както бяха изпълзели от нея, и той веднага би се втурнал в къщата, ако не беше доловил из периферията на очите си слабо, почти невидимо движение в ъгъла на двора. Без да обръща глава, той различи между саксиите с алоето и наровия храст контурите на нещо черно и приклекнало, обвито в прилепови крила и с дъх на блатна гмеж. Дядо архимандрит стисна очи и примига, за да отцеди капките пот, които влизаха в очите му, събра всички сили и бавно обърна глава към саксиите, но там вече нямаше никого. Той пое дълбоко въздух, забърза се към вратата, влезе в сградата и продължи с бързи стъпки нагоре, взе на един дъх стъпалата за стаите си на втория етаж и с облекчение затвори вратата. Седна запъхтян на един от тежките резбовани столове, въздъхна, внимателно погледна дългата си брада, прошарена на странни асиметрични пътечки, и се взря в нея с учудване – имаше усещането, че я вижда за първи път. С не по-малко учудване отбеляза и усещането, че вижда всичко наоколо за първи път – масивното бюро, огромно и направено за двайсет души, скупчените черни и подвижни сенки в ъглите, зеленеещи по непознат начин, с удивление отбеляза и надупчения от ярки звезди плътен мрак, паднал и застудял изведнъж отвън.

Внезапната тишина го скова и затова едва не изкрещя, когато няколко едри, полузамръзнали капки дъжд изтрополиха като изстреляни от картечница по стъклото. „Къде отиде летният ден?!“ с изумление се запита старецът и приближи към прозореца. Съвсем пред стъклото той спря като окаменял. Гъста мъгла беше покрила светлия допреди малко двор с асмите, яростни светкавици удряха върховете на боровете, по стъблата им се стичаше смес от разтопена смола и снежна вода. Архимандритът потрепера – в черните сенки на вековните дървета с подскоци на тичаща вълчица се мярна синьо лице с дълбоки бръчки край устата. Миг след това лицето се залепи за стъклото на педя разстояние от бялото лице на архимандрита, червените му очи направиха опит да излязат из орбитите си, после заискриха и се втренчиха в него, разнесе се непоносима воня на гнилоч и разложение. Лицето бавно се извъртя и огледа стаята зад гърба му, след това се затресе в беззвучен смях, кожата му заигра и се развълнува, сякаш под нея се гонеха червеи. Устните му леко мръднаха и произнесоха нечуто:

– Аз дойдох, пратиха ме!

– Какво искаш... кой си ти? – ужасен прошепна старецът.

– Ха-ха-ха, какво съм искал – заимитира го лицето, като събра вежди по средата на челото си, после ги качи на върха на главата си и пусна два буйни потока сълзи от кораловите си очи, – Кой съм бил... Не ме познава... И какво да правя сега? Ще взема да се продъня в джендема...Ха, ха.

После изтри със замах мокрото си от сълзи лице със зелени подпухнали пръсти, от които капеше гъста белезникава течност, дива ярост изкриви чертите му, очите му смениха цвета си в палячовско розово, изскочиха от орбитите и като двама циркаджии се залюляха синхронно на прокъснати черни жили. Разводненото стъкло, което делеше митрополита от ада отвън, се пръсна на парчета, старецът стисна очи, преплетените му пръсти изпукаха, а побелелите му устни зашепнаха бързо и безпаметно: „Господи, помилуй, Господи, помилуй...Господи, помилуй...“. После го понесе тъмнозелено течение, заблъскаха го върховете на гигантски тръстики, дочу жужене на водно конче и далечна песен под високия таван, провидя се наплетен от камъш параклис с чудна виделина в небето над него. Когато след половин час секретарят влезе в стаята на архимандрита, старецът беше коленичил пред прозореца, главата му почти опираше в пода, около нея бяха пръснати натрошени стъкла и той сякаш спеше. Отвън се чуваше упойващият дует на двойка розови скорци, секретарят се втренчи в прозореца, където върху едно от едро нацепените стъкла къса струйка жълта плазма невидимо бавно се движеше и търсеше откъде да излезе. Обхвана го смътно безпокойство и той се надвеси над стареца.

– Какво Ви е? – попита със страх в гласа, – да не Ви е лошо?

Старецът мръдна, постави бавно ръцете си на пода, постоя малко така, после обърна глава и отговори със спокоен и дори радостен глас, без да отваря очи:

– Не, нищо ми няма, молех се. Много се молих.

После бавно отвори очи и секретарят се отдръпна като опарен.

Николай Савов е варненски художник и писател, изследовател на историята на града.

Pin It

Прочетете още...

ИЗТОК – ЗАПАД

Момо Капор 25 Май, 2007 Hits: 29276
Махмурлията Изток пъпли през мъгливото зимно…

Гого

Палми Ранчев 19 Авг, 2010 Hits: 11163
Изкачвах се по стълбите, без да бързам.…

Няма там да живеем

Антон Терзиев 27 Апр, 2009 Hits: 14122
Първият ми работен ден в халетата на новата…

Ботушите

Красимир Дамянов 09 Май, 2013 Hits: 6784
Дупката беше продълговата, на дълбочина –…