Днес е тъжен. Снове из парка. Внезапно изтрезнял, с посърнало лице и наострени уши, като да е едно от многото четириноги, които живеят и обикалят с него от години. Изчезнало е кучето Хумор, черен полудог.
– Хумор, къде си? Изгубих си го. Няма го – обяснява той на незаинтересованите минувачи. – Върни се, Хумор, моля те – мъжът бърше нос с мръсния си ръкав.
То неговите всички са „полу“. Всичките му душички са дворни –благородни, разни мелези, напомнящи я пудел, я вълчак. Куче-марка, както се шегуват едни, които му дават от дъжд на вятър бира и кокали. Те му дадоха и прякора.
– Кръстник, много са ти занемарени пуфитата, бе. Трябва да се грижиш повече, и за себе си, и за тях. Само Алкохол го бива. Пълен е кат бъчва.
– Ами, подува се.
– А защо е толкоз проскубана тая Хубост? Че и зъбите й опадали.
– Те със Слава са доста старички, затова.
– Ха-ха, стара слава, а! Голям майтапчия си. Я представи на моя приятел глутницата, че не е от махалата и не я знае.
– Трябва да си намеря Хумора, пак щукна някъде. Без него никой не може. Гледай, всички сме тъжни...
– Чакай, братле, ще помогнем,че и ние не можем без него, ха-ха-ха. Яко, нали?
– А кой е това до тебе? – пита непознатият младеж.
До крака на странника тихо скимти нещо бяло.
– Това е Скука. Тя винаги се връща, не обича да предприема нищо. Ама Хумор се заплесва. Ходи по хората, разсмива ги. Всеки може да си го присвои.
– Страшна боя си, човече!
– В това отношение за Късмет не се притеснявам – продължава загриженият стопанин. Отива само при избраните. На колко им се иска да го погалят, щото бил сладък и чаровен. И го мамят със залъче. Къде ти.... Късмет е капризен и непредвидим. Понякога е щедър на ласки, ама друг път...
– Лош, много лош Късмет – плака малката съседка, като я ухапа за крачето преди месец. Като майка й информира съответните органи и сам Кръстникът се убеди, че на Късмет не може да се разчита.
– Ще ме убиеш! И си говориш в трето лице, като крал.
– Че аз съм си крал – на целия квартал!
– Братле, ти си крал от всеки супер в квартала.
– Та какво беше с дребосъчетата?
– С Хубост и Слава сме неразделни. Препикаят тоз, онзи, ама не бягат. Само дето не мож ги изхрани. Свобода е най-скромна. Издържа на празен стомах. Има ли – хапва, няма ли – здраве. Нали така, мойто момиче? – той я гали по едрата глава. Тя го гледа с очи, пълни с обещания и безгранична надежда.
– Милата Свобода, кога ли ще й дойде ред и на нея. Щото остаря и вече не може както преди...
– Слушай, ти луд ли си или само се правиш? Как е твойто име?
– Няма лудост, нито ревност. Мама ме записала Йорк, щото ме родила в Ню Йорк и си мечтаела за кариера там. Обаче мен вятърът ме издуха от безжалостния град и ме върна тука. Кой го помни вече Йорка? Плочките на някое авеню? Аз съм Кръстника.
– А гледал ли си го, филма де?
– Че как...
– На колко години си?
– На толкоз, колкото не можеш да питаш.
– Разбирам. И аз да съм, и аз няма да си изпея всичко.
– Нали щяхме да търсим Хумор? Хайде!
– Ще го намерим бе, човек, не се тревожи! Черен гологан не се губи. Тримата ще подхванем парка от всички страни. Ще хапнеш ли, останал ми е сандвич?
– Слушай, Кръстник, намини в другиден, ще правим парти на реката! Ще има бутилки за събиране.
– Може, само Хумора да ми се върне.
– Ще се върне той, къде ще ходи.
– Имал ли си други, с какви имена?
– Имах Пачка преди. Рижа лудетина, разпиля се някъде. Сигурно си намери по-прибирлив стопанин. Най в началото беше хамстера. Подари ми го познат на майка. Нарекал си го бях Копнеж. Умря под колелата на кола. След това години бях сам. Чак тук, в Европа, почнахме да се събираме.
– Що им даваш такива имена? И не се сърди, ама съм любопитен, как я докара до това дередже?
– До кое?
– Извинявай...
–Твоят приятел ме знае отдавничка, него дръж. И кучката История мълчи, щом я питаш. Зейва да лае, когато й скимне...
– Ама и История ли?
– За какво говориш?
– За някаква кучка май.
– Не я знам. Аз си знам мойта Свобода и Глупост. Преди си мислех на политици да ги кръщавам, че само те ги вършат на метено. Ама ми стана мъчно. Рекох си – ще е обидно за животинките.
– Вярно решение си взел. А имаш ли си любимци?
– Правичката да си кажа, гледам да нямам. Едно време обичах особено Грешка. Оттогава не съм имал друга като нея. Такава не мож се повтори.
– Грешка? И я обичаше?!
– Ами да, има грешки, дето си обичаш. Хем те боли, хем не щеш да ги поправиш. От нея много научих. Рядка преданост... Умря млада. Имах и един бая зъл. Той ме хапеше, аз го млатех. Като остаря, едвам си повдигаше бърната, а и вече нямаше с какво да ме плаши. Тогава взе да ми липсва гнева му. Той ми беше огледален. На младини и аз бях все сърдит.
– И какво стана?
– Отиде си. Умора го умори, пък после и на нея й липсваше. Хем уж беше корава. Те често се надборваха. Той – Упорство, мислех Воля да го нарека, ама момче си беше. Пък тя Умора.
– Нали викаш – била корава, защо тогава Умора?
– Щото беше най-силна. Никой не можеше да й се опре. Бягаше най-бързо, като се сбиеха, побеждаваше. Умората все побеждава, да знаеш. Пък и на мен не ми беше до радост. Че то радостта по-силна ли е от умората? Тя надви и упорство, и веселие...
– А Глупост глупава ли е?
– Хммм, малко си е загубена. Дава се да я прецакват. Ех, ако можех да помня на всички биографиите! Колко се присламчат, па си идат. Други – дружинката не ги ще. А единаците по пътищата си издират гърлата по нас ...
– Хуууумооор – внезапно вика мъжът и оглежда алеята надлъж и нашир. – Друг път не се е губил толкова.
Младите гледат съсухреното лице и единият бърка в предния джоб на якето си.
– Ето ти някоя цигара. Та разкажи за ... тебе, с какво се занимаваше преди?
– Да не са измислили нова служба с питане, за която не знам?
– Да бе, Кръстник, Мрежата.
– Честно да ти кажа, харесах те и мисля да ти предложа да снимам малко филмче за тебе и тайфата ти. Какво ще кажеш?
– Филмче?
– За моя блог. Това е нещо като дневник, дето го четат и гледат другите.
– И аз му зяпам работите сегиз-тогиз.
– Ами Глупост... тя е оръфана и нахапана като Свобода. Повечето твърдят, че била грозна. Със сигурност е по-голяма. И обича хората. Пък и хората й отвръщат. Нищо че се преструват на безразлични, та даже на отвратени. Уж разправят, че Свобода била по-сладка, ама като им се озъби, си напълват гащите. Ей, а бе ти какви ги вършиш през цялото време?
– Само снимам, не се бой.
– Имаш ли още нещо по джобовете? Дай, ако нещо ти се намира. Тя Свобода има сега бебе. Носи й името, младша. И всички го закачат, искат да си играят с младата Свобода. Тя няма да порасне много. Нали виждаш майка й? Такова й е родословното дърво. Майка – чистокръвна уличница, баща – дребен хайдук, както щеш го разбирай. За една мръвка и старата вече се обръща по гръб. Горда, горда уж, ама като й пристърже, вирне краката. Това ми е за урок. Между Грешка, Упорство, Свобода – разлика няма. Едно сме... Някои по-малки, други стари, трети с остри зъби, ама не сме със загладен косъм.
Прибилижава група младежи. Един още от далече приказва нещо с груб тон.
– Хей, ти, клошара. Да, ти, Перко! Дръж си въшливите песове на каишка, че моя сръфа черния ти. Сега да не ревнеш като оня ден? Това е бойно куче, предупредил съм те.
– Къде е Хумор? Къде е? – мъжът се опитва да се опре на облегалката на пейката, за да стане.
– Ти с твойте имена...
– Копелета, спечелих! Трябва и друг път да си правим спонтанни борбички – захили се един с банкнота в ръка, с която гали лицето си.
– Какви ги разправяш, бе момче, какво направихте?
– Не отговарям, ако останеш без Хумор.
– Къде ми е кучето? Кажи ми!
– Не бой се, друга отрепка ще се завлачи подире ти. Аз моя го водя на верига, не виждаш ли? А твоят Хумор хем свободен, хем хаплив.
– Кажи! – старецът се моли с пълни очи, които стават още по-червени. Все едно всеки момент ще капне кървава капка от тях. А ръката му се свива в треперещ юмрук. Кинаджията държи ситуацията под око и снима мълком.
– Споко бе, ей там, зад ъгъла е. Бере душа. В тая държава има ред, а ти го нарушаваш. Какво ми трепериш с пиянските си лапи? Казах ти оня ден, пази се, моят е агресивен. А ти ме пита какво име съм му бил дал, спомняш ли си? И още преди да ти отговоря, май сам се сети. Светна ти, нали? Казва се Човек и е страшен звяр.
