На поета Николай Кънчев

Днес най-после беше решила да отвори малкото чекмедже на бюрото му, отстрани вдясно, никога преди не бе го отваряла, но сега вече него го нямаше, а трябваше непременно да открие тази негова снимка, предполагаше, че е там, нямаше къде другаде да бъде, там той си държеше точно такива неща, ето, сега ще протегне ръка, канеше се вече от няколко дни, но постоянно отлагаше, макар постоянно да седеше втренчила поглед в малката кръгла дръжка на чекмеджето, беше леко потъмняла от честото пипане, отдолу ръбчето й изглеждаше дори вдлъбнато, явно се беше протрило, представи си как пръстите му обгръщат светлото дървено колелце и при тази представа болката отново се появи, винаги се появяваше, когато си спомнеше за някаква част от тялото му, пронизваше я цялата, от глава до пети, и после се спираше някъде и не искаше да си тръгне, сега спря в ръката й и ръката й се вдърви, беше й невъзможно да я протегне, но днес тя най-после трябваше да отвори това негово чекмедже, не можеше повече да отлага.

Вдървената й ръка с усилие придърпа чекмеджето навън, вътре имаше какво ли не, нахвърляни листчета, бележници, карта за библиотека, кутийка с цветни кламери, пластмасов стар химикал и наистина снимки, пожълтели снимки от детството и младостта му, тя лекичко измъкна една и изведнъж отдолу нещо изтрополи и се търкулна напред, видя сивкав, метален куршум, ръката и сърцето й спряха, спря и дъхът й и тя залитна встрани, но облегалката на стола я задържа, не знаеше, че той го бе запазил, ужасът от изстрела изскочи от паметта й, оживя, надвеси се над нея и тя затвори очи.

Тогава му се бе обадила от уличния телефон просто така, да го чуе, беше вече на път за вкъщи и скоро щеше да бъде при него, но неизвестно защо й се бе приискало да чуе гласа му веднага.

Обичаше гласа му, обичаше да си представя как при позвъняването той става от бюрото в малката стая, отива в коридора и вдига слушалката на стария телефонен апарат, поставен върху етажерката с книги, „Да, моля!”, казваше той, а тя казваше името му, после и своето, винаги казваше името си, той го повтаряше, сякаш го чуваше за пръв път и чак тогава се разсмиваше, високо и радостно, обичаше този негов висок и радостен смях.

Сега обаче отсреща бе прозвучал друг, чужд сякаш глас, приглушен и несигурен, беше се случило нещо, почувства го на мига, разпозна ужаса по гласа му, усети как от слушалката до ухото й припълзява смъртна заплаха и как телефонният кабел я стяга за гърлото, по челото й избиха капки студена пот от страх, страх за него, разтрепера се, ръката й дори не успя да закачи обратно слушалката, с трясък излетя от кабината и се втурна с всички сили към къщи.

Не можеше да спре да милва лицето му, нищо ти няма, слава Богу, нищо ти няма, нищо ти няма, всичко ще бъде добре, жив си, аз съм при теб, гласът й трепереше и тя се опитваше да не плаче, но сълзите й не спираха, намокриха и неговото лице, не бива да плачеш, каза той, моля те, не плачи, нали знаеш, че не издържам, когато ти плачеш, нищо ми няма, успокой се, нищо ми няма, нищо ми няма.

Куршумът, изстрелян най-вероятно от капандурата на отсрещната, оттатък вътрешния двор сграда, която единствено гледаше към тяхната квартира на последния етаж, беше преминал през отворения прозорец на стаята и се беше забил точно в средата на стъклото в горната част на иначе дървената врата, беше дебело, плътно стъкло, от онези матови, с вплетени вътре метални нишки стъкла, каквито има в старите софийски кооперации, куршумът не беше успял да го пробие, но беше оставил да зее широка вдлъбнатина и стъклото около нея беше разцъфнало в кръг, така, както когато хвърлиш камък в спокойна вода.

В същия този момент той стоял пред отворения прозорец, с поглед, вгледан в двора и в отсрещната сграда, но само миг преди да влезе куршумът, се навел да вземе някакъв паднал лист до бюрото, именно в този миг чул нещо да просвистява над него, чул и трясък и видял стъклото да се разпуква - като цвете, каза й той, като стъклено цвете и й се усмихна невинно като дете, когато по-късно тя го помоли да й разкаже какво точно се бе случило.

А те просто бяха стреляли срещу него.

Бяха стреляли срещу стиховете му.

Сега този сивкав и метален куршум, който после все пак го застигна, сякаш не бе преставал да лети през цялото време, сякаш през цялото време бе изчаквал мига той отново да изправи глава на прозореца, тъмнееше между пръстите на вдървената й ръка, убиваше й, трябваше да направи нещо с него, прииска й се да го изстреля обратно, да го върне обратно на притежателя му, но не знаеше на кого точно, те бяха толкова много, тези тайни и явни стрелци, тя безпогрешно ги разпознаваше, най-вече по очите, и познатите й озадачени често я чуваха да казва:

– Виж му очите на този! Има очи на стрелец по стихове!

Федя Филкова е българска поетеса и преводачка от немски език.