От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Ден първи

Камбоджа е прекрасна страна и хората там са невероятно мили. Забелязвам, че за които и народи да пиша винаги казвам същото. Тайландци, индонезийци, баски, руснаци, камбоджанци – все много мили. Това е самата истина и започвам да си мисля, че всички хора навсякъде са много мили, стига да не се поселиш там, където са те и да създадеш необходимите за бита съседски и роднински дрязги и куп проблеми на работното си място.

Искам да подчертая, че абсолютно никога не съм мечтала да отида в Камбоджа. Напоследък ми мина един-два пъти през главата подобна идея, заради прекрасния храм Ангкор, но ако не беше нискобюджетната авиокомпания,отмъкнала ми сума пари за багаж, който не бях поръчала нямаше и да отида. След куп протести и писма парите ми бяха възстановени под формата на кредит за следващ полет. За да приключа с тази авиокомпания и нейните полети се наложи да отида някъде и да си използвам кредита. Къде, къде... хайде в Камбоджа.

Отначало планирах да пътувам сама, защото маршрутът беше съобразен с моята способност да заспивам по всяко време и навсякъде, нещо което никак не върши работа при пътуване в група. Всичките ми приятели отказаха да спят малко в самолета и малко в нощния автобус и ако не вали да видят и еди-какво и мислех, че ще съм соло преди да се появи Живко. Живко е оператор и има няколко характерни черти. Спи само денем, а нощем никога. Не яде по пазари и закусвални, за улична сергия – да не говорим. Не отваря шише с вода или капки за нос на кръстовище, защото е много прашно. С една дума – идеалната двойка пътешественици.

По тези земи е прието да попиташ дали няма нужда да бъде пренесено нещо оттук натам или наобратно и аз като съвестен пътешественик попитах сингапурския равин дали иска да изпрати нещо на равина в Пном Пен. Той отговори, че ще е чудесно, ако пренеса 15-20 килограма. Щял да подготви чантата и да я остави в хладилния склад. Също така, ако мога да върна чантата после. Аз пътувах само с ръчен багаж, а и от мисълта за тази авиокомпания и думата багаж ме втрисаше, затова казах на Живко да заплати 15 кг на неговия билет. Той обаче, както вече е известно спи през деня, затова ми даде номера си и всички данни и каза да се оправям. Обадих се аз и след многократно диктуване на номера и имена, рождени дати и кодови думи, служителката ме попита любезно:

– Вие не сте ли мис?

Аз отговорих утвърдително по навик, че съм мис (демек госпойца)


Small Ad GF 1

– А, тук пише „мистър“ , съжалявам – каза тя весело – не мога да правя изменения по билета, само лично.

Успях да събудя някакси Живко, обясних му, че много съжалявам, че не съм мистър, но това е положението, ставай!

На него пък му казаха, че макар и да е мистър, изменения по билета не се правят в последните три дни преди полета. Той пък каза, че днес, утре и в деня на полета (шест сутринта) са си три дни. Тя каза, че те не ги броели така. Той каза, че ако ги броят така, ще вземат пари за багаж, а инак – няма да вземат пари за багаж. Тя каза, че ще направи изключение. Той каза, че ще ме убие и отиде да спи, а аз отидох да взема чантата.

Чантата беше много тежка и много студена. Замъкнах я вкъщи. След един час чантата беше и много мокра и се принудих да я отворя. А там се мъдреха десет замразени пилета, две риби, кори за баница, фалафел и голяма кутия със сладолед плюс един наръч клони, но за клоните – по-късно. Тутакси извадих всичко ненужно от камерите и започнах да наблъсквам пилета и риби в хладилника ми и да забърсвам водите из къщата. Синът ми каза „О, взела си заплата“ и се опита да отмъкне сладоледа. След това открихме малък Нов завет в джоба на чантата. Синът ми се усъмни в мен и каза, че едва ли равинът изпраща Нов завет на колегата си, та по-добре да съм кажела къде отивам. Както и да е, оказа се, че чантата е на помощничката на равина, а тя пък е филипинка и християнка и всичко беше наред, с изключение на това, че и чантата, и заветът и снимките вътре бяха мокри и аз реших да не я нося, а да натъпча всичко в една раница, после да си изпразня раницата там и да си сложа моите собствени неща вътре, а дотогава да ги нося в плик. Спах на пресекулки, сънувах изпускане на самолети и станах в 4, за да подготвя багажа и се изсипах на летището. Там се оказа, че раницата е седемнадесет килограма, затова дадох една риба на Живко и едно пиле на мен си за ръчен багаж и заедно с клоните се качихме на самолетчето. Самолетчето се караше от Марта – много весела приятелка на наша приятелка и ние гордо помахахме на Капитана на слизане. Взехме по виза набързо и си прибрахме пилетата, които бяха на път да се разтекат.

Сега малко и за клоните – става дума за един празник, който трае цяла седмца, яде се само навън в определена за целта временна постройка, която няма покрив, а само клони и листа подредени така, че да се вижда небето и звездите. В тази седмица обичаят повелява да се поклащат по определен начин към шестте посоки (Север, Юг, Изток, Запад, към Небето и към Земята) следните растения: Етрог (цитрусов плод , приличен на грамаден лимон) палмови и върбови клонки и мирта. И изобщо не си мислете, че става дума за първия изпречил се пред вас клон – има сума си правила за листенцата, формата, крайчетата, броя и какво ли още не , за да се приеме, че растенията са годни за ритуала. Някои етрози струват по няколко хиляди, има специален пазар за тази работа, познавачи на клончетата ходят там с лупи и микроскопи и изобщо не е за разправяне. Всяко движение или клон има определена символика и общо взето и двадесет страници няма да са достатъчни, за да обясня за какво става дума, но Живко се закучи в самолета (кажи , та кажи) и се наложи да разказвам. Но той пък не беше лягал изобщо и на третия клон заспа блажено.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Стъпили на камбоджанска земя ние благоразумно решихме да отидем първо при равина и да се освободим от флората и фауната. Взехме такси и се стоварихме пред една къща. Вратата на двора беше отворена и попаднахме в приветливо дворче, където в шатрата построена за празника се виждаха следи от снощното похапване. По-навътре беше къщата, също гостоприемно отворена и влезнахме в много голям хол, в който нямаше никого. Постояхме няколко минути и аз реших да намеря хладилник, за да не стане потоп. В този момент един млад мъж заслиза по витата стълба, която водеше към горния етаж. Много се зарадвах и тъкмо да го пратя да извика баща си, той спря по средата на стълбата, вторачи се в мен и извика „Това е чудо, Да, това е чудо!“. Трябва да призная, че винаги съм била посрещана радушно, радвала съм се на топъл прием в не една държава, но никога не ми беше казвано в очите, че съм чудо. Та, леко се посмутих и тъкмо скромно да кажа нещо любезно , човекът се завтече по стъпалата, грабна клоните от ръцете ми и пак завика „Чудо, чудо!“

Леко разочарована от развоя на събитията аз вметнах, че има и пилета и че търсим Рави Гутман, а той каза:

– Да, да, оставете пилетата, елате да седнем – и прегърнал клоните най-нежно с една ръка взе да звъни по телефона на някакви хора. Скоро заприиждаха младежи, които надаваха радостни възгласи при вида на клоните и настана голяма веселба. Това, което успях да схвана е, че това именно е равинът, че по някаква причина дървото, което те знаели е било отсечено, после ходили три часа нагоре по реката да търсят друго, но нямало и когато празникът бил напълно помрачен, заради липсата на два от четирите елемента ние сме се явили на вратата, сякаш игра на майя, донесли сме радост на хората и ако не знаем за какво е цялата тази работа – хей-сега ще ни обяснят. Наложи се Живко да изслуша наново всички обяснения, този път в будно състояние. В това време около моята раница се образува голяма локва и аз най-сетне се преборих за хладилник, за да си я взема макар и мокра обратно. Докрая на пътуването понамирисваше леко на риба.

Равинът беше много любезен, намери ни билети за нощния спален автобус до Сием Рип, покани ни на закуска в тяхната сука (постройката за ядене), а най-веселото нещо беше един тук-тук (много разпространени моторетки в Азия), връз който бяха закрепили малка сука и обядваха, докато се возеха из града. Сбогувахме се с всички, обещахме да се обадим, ако ще оставаме в Пном Пен и се упътихме към близкото кафене и после към двореца.

Дворецът беше красив, като всички дворци, а жегата беше неописуема и аз напълно се оглупих след спане три-четири часа и екваториално слънце над главата ми. Добрахме се до една кръчма, с интернет и климатик и най-важно – бира. Отвън се виждаше покривът на една къща, по който се катереха маймуни, досуш като нашите котки. След като се посъвзехме, разгледахме пазара, улица „Г. Димитров“ и музикалното училище, което е на два етажа, с огромен двор и има около двадесет ученика. Вярвате или не – централната улица в Пном Пен се нарича „Георги Димитров“. Хората я знаят като 114 авеню, но в някои карти все още фигурира като „Г. Димитров“... Най-накрая взехме решение да сменим нощния автобус със следобеден такъв, за да се наспим добре и да имаме сили и време за храма Ангкор, който беше основна цел на нашето пътуване.

Няколко думи за краля. Негово Величество Преа Бат Самдех Преа Нородом Сианук Варман е предишният крал на Камбодиа, композитор и баща на 14 деца, който почина преди няколко дни в Пекин на 89 години . Негов наследник на трона е крал Нородом Сихамони, който е прекарал по-голяма част от живота си в Чехия и Франция и е преподавател по балет. Говори чешки (единственият управляващ монарх, който говори чешки), руски, френски, английски и естествено кхмер. Коронясването му е било скромно, за да не се утежнява и без това тежкото положение на народа, а оригиналната корона от злато с диаманти, която е била предавана от монарх на монарх с векове е била открадната, заедно с много други вещи по време на предишния режим. Той отказва да се направи отново, защото „докато народът е беден, няма нужда от диаманти“. Кралят няма и не възнамерява да има наследници, никога не е се е женил и според цитат на баща му „той обича жените, като свои сестри“. Така или иначе кралската фамилия е многолюдна и наследници винаги ще се намерят.

Стигнахме до автогарата (не точно, но до един ъгъл, където спират автобусите). Автобусът имаше огромни кресла – седалки, макар и да не беше спален, опнахме крака, наклонихме облегалките назад и лично аз заспах. Трябваше да пътуваме от пет до единадесет и нещо през нощта. Когато се събудих бяхме стигнали, а хората ме гледаха и цъкаха. Някои кимаха (не знам дали одобрително) с глава и явно имаше нещо, което бях пропуснала спейки. Потърсих Живко. Той също клатеше глава и цъкаше. Оказа се, че автобусът счупил полуоска и се започнало едно сменяне и спиране на всеки половин час, а шофьорът по липса на инструменти донабивал някакви болтове с чук. На деветото спиране и блъскане с чук една жена все пак проверила дали дишам. Хората слизали и се качвали, пушели насред тресавищата, запознали се един с друг, разказвали си семейни истории, а когато си станали близки автобусът се дотътрил до Сием Рип и ето там вече се събудих аз, свежа и готова за храм, спала тринадесет часа. Живко обаче каза, че имам много здраве и тръгна след един туктукаджия, който ни предложи да ни отведе в прекрасния хостел „Златна Рибка“ . Аз имам сантименти към това име от времето, когато ходех на къмпинг, а Живко имаше сантименти към креват и ето как попаднахме в нещо, което не подлежи на описване, но все пак ще се опитам. Първо убедих Живко да си махне лещите и да вземе душ и бързо да легне, защото ако се беше позадълбочил в разглеждането на хостела, щеше да хукне панически нанякъде. Не беше за човек, който не отваря шише с вода на кръстовище. Аз също постоях в банята – първо спря тока, после закономерно водата стана ледена и накрая Живко изрева да не шумя и аз излязох на експедиция. В хостела гости бяхме само ние. На тавана имаше някакво помещение, стълбата за към него беше страховита, от тавана висяха шалове и драперии, фенери и цветя, а отстрани имаше малка стая пълна с кофи, стълби, легени, одеала, лопата, някакви сандъчета, чифт маратонки и едни чорапи. Врата нямаше. Над главата ми от втория етаж на саморъчно сковано легло стърчаха два крака и се чуваше похръкване. Подминах краката и попаднах в кафенето, което се състоеше от нахвърляни възглавници по земята, множество пепелници и една липсваща стена (външна). Отидох отново на долния етаж и обходих всички стаи. Те имаха следните наименования: Hyat, Shangarila, Inter-continental, Hilton, Sheraton. В Shangarila пишеше, че има килим и електрически душ. Отделно пишеше, че в стаите не трябва да се внасят експлозиви и оръжия. Всички врати зееха,а външна съвсем не видях, нямаше пукнат човек, освен спящият горе, напълно се развидели и аз все пак си полегнах за още малко, за да ми се раздели вчера от днес.

{rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/01_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/02_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/03_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/04_Kambodja.jpg{/rokbox}

 

{rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/05_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/06_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/07_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/08_Kambodja.jpg{/rokbox}

 

{rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/09_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/10_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/11_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/12_Kambodja.jpg{/rokbox}

 

Ден втори

Щом се събудих се отправих към кафенето, където един младеж ми донесе чаша кафе. После дойде едно момиче, което отвори хладилника тип витрина, извади две напитки и остави вратата широко отворена. След това се напъха почти отдолу и изтегли нещо като чекмедже, пълно догоре с вода, която явно бе капала от хладилника цяла нощ. След това грабна чекмеджето и го изля връз растенията до стената, която липсваше. В това време от хладилника с отворената врата при 35 градуса потекоха реки. Чекмеджето беше поставено на място, девойката отиде нанякъде, върна се с чиния пълна с ориз и яйца, смени канала на телевизора и най-сетне се сети да затвори вратата на хладилника. Забелязала съм, че където и да отида, около мен текат разни води, било то от раница, било от климатик, което според китайците ще ми донесе мнооооооооого пари. По мои изчисления, ако това е вярно трябваше да съм станала поне милионер, но тъй като не съм – значи не е вярно.

Време беше да се става, измъкнах Живко от кревата, изпих и неговото кафе и се спретнахме за храма. Отвън ни чакаше същият човечец, който ни доведе в „Златна рибка“. Той разхождаше туристи до храма и обратно, като ги чакаше по цял ден да се наразглеждат. Това е основно препитание на много от местните хора. Сием Рип е по-красив и по-чист от Пном Пен благодарение на парите от многото туристи, които идват тук заради Ангкор Уат. В почти всички къщи се предлагат стаи за спане, жените готвят, децата продават картички и справочници, мъжете превозват и развеждат туристите.

Имайки опит от Боробудур (друг прелестен храм в Индонезия, който е побратимен с Ангкор и дори има директен полет, който свързва двата близки до храмовете градa) мислех, че ще попаднем в един единствен много голям храм и ще си го разглеждаме цял ден. Ха-ха. Оказа се, че има два препоръчителни кръга, свързващи сума храмове, по-късият от които беше 17 км, а другият – 26 км. Продължавам да се питам, как е построено това каменно великолепие, насред джунглата през XII век.

Ето защо се наложи да си изберем три храма – основния, Терасата на слоновете и този, който най-много исках да видя – с дърветата. Предполагам, че ако сте виждали снимки от този храм, със сигурност сте виждали и тези, на които огромни дървета сякаш поглъщат камъните, протягайки хищно клони, за да съберат и последните каменни трохи. Нашият тур започна с издаването на пропуск със снимка на входа на комплекса. Имам предвид лично моя паспортен формат снимка, принтирана заедно с билета. Нашият водач обясни, че се правят измами, като пропуск за три дни се прехвърля последователно на трима различни туриста, поради което се наложило да се издава билет със снимка. Срам и позор за човешкото племе. Тъй, като камбоджанците влизат в храма безплатно, очевидно става дума за измама от страна на туристите. Питам се кой болен мозък може да измисли да краде от този така беден и достоен народ, за да направи няколко снимки. Сигурна съм, че ако имаш пари за самолетен билет, то имаш и двадесетина долара за храмовата такса, а ако нямаш, може просто да не ядеш един ден.

Както и да е, тръгнахме ние с нашия тук-тук, по път имаше чудесни гледки, зеленина, горички, рекички и най-важното – много деца с униформи отиващи на училище. Всичките се придвижваха с велосипеди или моторетки, много рядко и пеша, махаха с ръце, звънкаха и бипкаха и се поздравяваха един друг, изглежда всички се познаваха. Зад нас караха моторетка две хлапета, шофьорът беше девет-десетгодишен, а брат му още по-малък. Прекрасно време, прекрасно настроение, всичко искреше от енергия и живот и мога да го сравня само с усещането ми за пролет. Стигнахме до храма. Великолепна древна архитектура, дважди по-впечатляваща поради местонахождението си. Истина е, че творенията на хората и творенията на Твореца си кореспондират по някакъв начин в пълна хармония, ето защо не мога да си представя Сфинксът насред борова гора и Борободур покрит със сняг. Това обаче ще си остане тайна на изкуството да съзиждаш.

Разглеждането на основния храм ни отне около три часа и половин килограм телесно тегло. Решихме да се подкрепим. В една горичка бе разположен местния ресторант. Отпред изглеждаше като количка за сладолед, отзад изглеждаше като нищо на света. Имаше чадъри, под тях пънове използвани за дъски за рязане и приготвяне на храната, кофи с мръсни чинии, кофи с вода и кофи с относително чисти чинии, кучета и гъски. Опитвах се да задържа Живко в предната част, за да не се откаже да поседнем, но той все се буташе отзад, дори засне една гъска. След това за моя огромна изненада се тръсна на един стол, поръча храна, бира, вода, кафе и изглеждаше решен на отчаяни постъпки. Ето как туризмът променя човека. Отстрани имаше много кално езерце, в което двадесетина дечурлиги от пълзяща възраст докъм дванадесет се забавляваха, като цопкаха и скачаха във водата. Отнякъде се пръкна един чичо с триножник, фотоапарат, чадър, някакви светлинки и още един чувал приспособления, натъкми се до езерцето и даде монети на децата, за да ги снима. И се започна: той крещи „едно, две, хоп“, те пищят и скачат във водата, чудесия. Виждах водните пръски и мислите им във въздуха. Той си мислеше, че срещу шепа жълти стотинки ще направи невероятни снимки на екзотично пътешествие, за което ще му платят много добре , а децата си мислеха, че поредният тиквеник се е минал да им даде пари, за да правят нещо, което и безтуй си правят. Тук е моментът да поясня, че аз никак не обичам туристите, въпреки, че и аз съм такъв и никак не обичам хората, които правят снимки на всичко, макар че и аз правя. Парадокс на сложната ми личност.

Нашият водач си спеше сладко в тук-тука и изобщо не беше забелязал отсъствието ни. Отведе ни на още два храма, единият много разрушен, а другият беше поне два километра навътре от позволеното за тук-тук място, затуй само преминахме покрай него. На втория храм имаше едни много стръмни и високи стълби и очевидно беше голяма атракция да се покатериш по тях. Аз не бях изпълнена с желание, но с Живко решихме все пак да се дотътрим горе, и безтуй път сме били. За разлика от другите храмове, където не те пускат с непокрита глава, тук се наложи да си сваля шапката. За сметка на туй не се допускаха жени с голи ръце. Както се сещате на 40 C всички хора са с непокрити ръце, без мен обаче, защото за седем години в Азия поне на това се научих – колкото по-покрит- толкова по-прохладно. И не изгаряш. Една жена пред мен едва що не се разплака, че не я пускат, на мен ми стана криво и извадих трите си ризи с дълги ръкави и ги раздадох на хората. И се започна едно изкачване и слизане, преобличане, изкачване , слизане, преобличане и така – цяла група. Нещо да ви напомня за риби и хлябове? Или за две ризи? Излишно е да казвам, че нямам сведения за местонахождението на ризите ми. Може би още ги обличат...Тази цялата история ми напомня всеизвестния цитат за разглеждането на Лувъра, в който героят казва, че потичали из двореца и успяли да видят всичко, като дори се поспряли пред един Рембранд за двадесет секунди (цитирам по памет). Та и ние така. Наистина , за какво ти е да видиш тридесет еднакво красиви и потрошени храма, ако нямаш поне един час да постоиш в поне един от тях и да се помолиш за поне едно хубаво нещо да се случи на този объркан свят. На последния храм – този с дърветата се опитах да направя точно това. Отнесох една ехидна благодарност, че съм развалила снимката на някакъв тип, три предупреждения, че камъкът, на който седя пуска зелено, заради мъховете, които растът по него, няколко души ме прескочиха, защото бях на пътя им и нали разбирате... Causa Perduta.

Така или инак, това място е спокойно и красиво, мъдро и някак завършено, въпреки цялата си разрушеност. И ако съдбата ви отвee натам, оставете си поне три дни за мотаене из околностите. Относно дърветата – не мога да си обясня как са поникнали и обсебили зидовете, но наистина са много красиви. Въздушните им корени приличат на лава, потекла по камъните. Сякаш се надпреварват, кое е по-старо – камъкът или дървото. Този двубой вплетен в уникалната азиатска природа създава едновременно душевен мир и тревога. С лириката – дотук. На по-стратегическите места за снимки на най-красивите дървета се бяха разположили китайски групи с флагчета, екскурзоводът им броеше – едно, две ,щрак, следващия – едно, две , щрак, от всички входчета, арки и дупки извираха хора, майки крещяха по децата си, мъже търсеха жените си, просто да полудeeш! Ето защо ние помолихме нашия водач да ни отведе по възможно най-обиколния път до „Златна рибка“. Искам още да разкажа и нещо, което ме впечатли до крайна степен. В един от храмовете, май първия, попаднахме на група австралийски туристи. Една жена попита какво са направили с Пол Пот. Отговорът на гида ме срази. Той каза буквално следното: „Ние много мразехме този човек, затова го оставихме сам, никой не искаше да се погрижи за него и той умря без хора край него, без приятели, в самота.“

Това е най-страшната присъда на будиста, за човек виновен за геноцид сравним само с Холокоста. Няма семейство в Камбоджа без загуба на близък, Полетата на Смъртта трябва да бъдат посетени от поне 90% от сегашните политици. Да се водят там под конвой. Само ще вметна, че всичко приключва ... знаете ли коя година? 1998. Точка. Всъщност не. Нека се знае, че ООН подкрепя и признава режима на Червените кхмери, по-късно наречени Демократична Република Кампучия за легитимно правителство. Защо ли имам някои асоциации...

Такаааааа, върнахме се ние в „Златна рибка“, сбогувахме се с хората там, отбелязахме, че има ново попълнение от пет французойки (полулярна се оказа Рибката), след което решихме, че ако автобусът пътува по същия начин на връщане последиците ще са две: аз ще се наспя и ще изпуснем самолета. Затова сменихме билетите за по-ранен час, изядохме по кило риба, сготвена на улицата пред автогарата, разгледахме пазара и си харесахме две неща. Първото беше местно изкуство, нямам идея как се казва, дълбае се с длето и чук в кожа на някакво животно. Изобразяват се обикновено батални сцени. Никога не бих внесла такова нещо в къщи, но трябва да призная, че опънато на стената , с рамка и леко оцветено е много красиво. Отделно, че в Индонезия може да видиш подобни неща от хартия, което по ми се нрави. Второто ме изпълни със завист. Става дума за нещо като федербал, но с крака. Има едно топче, което се рита отзад, отпред, отстрани, може да видиш невероятни пози. Обикновено топчето отива зад теб и ти трябва да го ритнеш с пета и да го отпратиш напред. Според мен е значително по-атрактивно от тенис, а момчетата бяха факири. Гледахме около половин час, стана време за автобуса, качихме се, аз смених поне три седалки, докато се установя и както може да се предположи заспах.

{rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/13_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/14_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/15_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/16_Kambodja.jpg{/rokbox}

 

{rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/17_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/18_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/19_Kambodja.jpg{/rokbox}   {rokbox title=|| album=|Maki|}images/stories/articles/2012/2012_12_Kambodja/20_Kambodja.jpg{/rokbox}

 

Ден трети

Ден трети започна точно в полунощ. За зла врага стигнахме абсолютно навреме в Пном Пен, който се беше преобразил от каляска на тиква. Мрачни, неосветени улици без веселите сергии с джунджурийки, тук-там плъхове, градът изглеждаше изоставен. Опитахме се да намерим свестен бар, обаче местните девойки се интригуваха повече от мен, да не говорим, че не бяхме много за клубен живот с единствената ми останала ризка и раниците. За хотел също не ставахме, защото полетът беше много рано и се страхувахме, че няма да се събудим. Ето защо решихме да вземем един тук-тук, за да пътуваме по-бавно и да отидем на аерогарата. По път се удивих на следния тип нощен живот. Абсолютно нищо не свети, малки блокчета и къщи тънещи в мрак, няма хора и изведнъж кабел с електрическа крушка над сергия с плодове,напитки и дремеща продавачка. Говорим за 2-3 часа посред нощ. На кого ли ги продават тези плодове? А отделно във всеки квартал през който минахме имаше по едно-две отворени заведения на улицата с ядене и бира. Те бяха пълни с мотористи. Да се надяваме, че пият лимонада...

Само една подробност ни беше убягнала – пътуването с открит тук-тук по магистралата може би не беше опасно, но беше изключително студено. Затрупах се с шалове и якета, увих си раницата около врата, сложих си чантата на главата и заприличах на нюйоркски клошар, не че много се стоплих, но все пак беше по-добре. Достигнахме до летището, което беше напълно затворено. Намерих една прелестна желязна пейка, настаних се удобничко, макар и да беше малко къса и въпреки вперения в мен изпълнен с негодувание Живков поглед заспах. Събуди ме чистачката и после се прибрахме вкъщи.

снимки 5, 6, 13, 14, 16, 18, 19 и 20 са любезно предоставени от Живко Гергинов и се разпространяват с негово съгласие

Елена Мечка е родена в град София в семейство на музиканти. Завършва Музикалната Академия със специалност пиано в класа на Проф. Моллова. Преподавала е в НАТФИЗ 'Кр. Сарафов“ и ДМА „П.Владигеров“, автор е на оригинална музика за куклен театър на над 50 постановки, както и на 8 CD с детски песни и приказки. Носител на наградата „Куклар“ за 1999 година. Работи и живее в Сингапур, заедно с двамата си сина.

Pin It

Прочетете още...

Псевдонимът

Кристин Димитрова 22 Юли, 2007 Hits: 22128
Лампата на отворения хладилник освети части…

Балоните

Палми Ранчев 11 Мар, 2008 Hits: 15177
Хлапака неспокойно обърна глава към…