От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Елена Пеева-Никифоридис
„Коледно реванè“
Изд. „Факел“, 2013

2014 01 revane

Няма да пиша за Америка. За нея е писано толкова много, че за мен няма място. Истината е, че Америка с нищо не ме вдъхнови. Да, тя впечатлява, но не вдъхновява. У нас обаче има доста американски неща, които и впечатляват, и вдъхновяват, и най-вече забавляват.

Когато влизате в България през Кулата, някъде след границата, по пътя вдясно има една бензиностанция. Тя е малка, но с величественото име „Ниагара“. Останала е още от социализма. Имам предвид съоръжението – едно такова, никакво с две колонки отпред. Трябва да ви кажа, че в Америка такива „никакви“ бензиностанции ги има в изобилие, но те си нямат име. А би могло например да се казват бензиностанция „Георг Вашингтон“ или пък, за да звучи по-глобално – бензиностанция „Язовир Батак“. Разбира се, американците не знаят що е то „Батак“, за разлика от нас, които знаем за Ниагара още от времето на Алеко Константинов. Хемингуей е минавал през България, но той използвал времето да се влюби в нашенка. Ние даже и филм направихме за това, но американците не ни го признаха (всъщност не му обърнаха вниманието, на което се надявахме). Той, Хемингуей, би могъл да опише нашето водно богатство. Имаме го в изобилие. Ето че сега американските бензиностанции са безименни. Всъщност това си е америкаски проблем, ако въобще е проблем.

Нека се върнем на нашата бензиностанция „Ниагара“. Встрани от нея черен път води през полето до едно селце. Тръгнах по него веднъж пеша, за да си набера риган, и изведнъж пред мен се появи старица с цедилка на гърба и тояжка в ръката. Беше се натоварила с толкова голям наръч дървени съчки, че от нея се виждаше само част от дрехата и. Казвам дрехата, защото това, което носят възрастните жени по този край, в никакъв случай не е рокля или каквото и да е друго. То си е дреха от тъмен, леко напръскан с цветчета бархет. Отпред с копчета от горе до долу и якичка. Разбира се, и дълги закопчани ръкави. Така възрастните жени се обличат в България вече повече от век. Заедно с турското робство селската жена отхвърля българската носия и облича тази бархетна дреха. И така до ден днешен. Та, под наръча се виждаше петдесет сантиметра от дрехата. Краката и бяха обути с вълнени шушони, плетени някога в нейната младост. Наплитани безброй пъти във времето, петите бяха многоцветни и пак чакаха следващото наплитане. По прашния път бабата пошляпваше с галоши, два-три номера по голями от краката и. Явно дядото, като е умрял, не ги е взел със себе си. Оставил и ги е да ги тътри по таз прашна земя, дорде дойде и нейният час. Ускорих крачка и настигнах възрастната жена:

– Добър ден!

– Дал ти Бог добро – отговори тя и спря да си отдъхне. Бавно изправи гърба си и изтри с края на шамията потта по челото. Погледна ме усмихнато.

– Не ти ли е тежко, бабо? – попитах.

– Свикнала съм – рече тя, – пък и дядото се помина зимъска, а я друга иде. А ти що тъдява?


Small Ad GF 1

Показах и ригана в ръката си, а тя се усмихна и каза:

– Сега риган не се бере. Прецъфтял е.

– Бабо, да те питам нещо, знаеш ли къде тук някъде е Ниагара? – нарочно не споменах думата бензиностанция.

– Па оти тука я дириш? Она е у Америка.

Тази Ниагара, за която питах, се намираше на сто метра зад гърба и. Наведена под тежестта на живота, тя не я беше забелязала, въпреки че пътеката към нивите минаваше покрай нея. Подхванах наръча, за да и помогна да го намести по-удобно, ако въобще дърва на гръб се носят удобно. Те се носят само от мъка и беднотия. Махна ми с ръка и пое по пътя си. Стоях и гледах след нея праха, който дигаха галошите и, и ми стана мъчно за тези хора, които знаеха, че Ниагара е в Америка, но нямаха пари да си купят топлина за зимата и да захвърлят дрехата на мизерията. Замислих се и за мегаломанията на собствениците на бензиностанцията. Дали знаеха нещо повече за Ниагара, за Алеко?

А що се отнася до Казабланка, искам да кажа, че тя не е в Америка, а в Мароко. Това е и заглавието на един от най-хубавите черно-бели филми. Главните роли се изпълняват от американеца Хъмфри Богарт и шведката Ингрид Бергман. Той е от филмите, които се гледат по няколко пъти в живота. Американците живеят чрез филмите или според филмите. За всеки един от тях животът му е неосъществен или малко осъществен Холивуд. А когато въобще не се получи, ходят при психотерапевт. За тях всяко нещо е значимо, ако е свързано с Холивуд. Сега аз не знам доколко Панагюрище е станало по американските стандарти значимо, защото това е факт, без да са намесени златни съкровища, революции, въстания и така нататък. В Панагюрище има една кръчма, като тези в черно-белите филми. Тя е малка, с четири-пет маси и с много мухи, които кръчмарят непрекъснато разгонва с кърпата, а после я мята артистично на рамо. По всяко време на една-две маси седят местни симпатяги и пиейки си ракията, чакат някой да влезе и да освежи заведението, което мирише на евтино кисело вино. Защо ви разказвам за тази кръчма? Ами защото тя се казва „Казабланка“. Един път реших да проверя каква е тази панагюрска „Казабланка“ (леко ми звучи като панагюрска луканка). Минавайки през Панагюрище, спрях пред кръчмата и влязох вътре. Разговорите секнаха и погледите се вторачиха в мен. Кръчмарят спря да удря мухите по тезгяха. Те единствено напомняха за Мароко, но не и за филма. Огледах голите стени и не намерих по тях снимки от филма. Поздравих и попитах:

– Богарт тука ли е?

Тишина. Всички бързо се спогледаха, но не показаха изненадата си.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Ама няма ли го още? – попитах пак аз.

Тогава кръчмарят се окопити и на свой ред и ми отвърна:

– Още не е мин’вал.

Казах довиждане и побързах да изляза на свеж въздух. Нямаше смисъл да чакам. Той, Богарт, така или иначе не само че не е минавал, но няма и как да мине. Реших да отида да видя Панагюрското златно съкровище, така и така съм тук и не се срещнах с Богарт.

По професия Елена Пеева-Никифоридис е юрист. Завършила е юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по международно право. От тридесет години живее в Гърция – живот на колела – и тук и там. Европейското образование, елинската култура и балканският манталитет са трите елемента, които изграждат мирогледа й за света.

Pin It

Прочетете още...

204

Вергил Немчев 14 Дек, 2017 Hits: 6323
В десет сутринта на Орлов мост вече е…

Киселец

Здравка Евтимова 06 Фев, 2009 Hits: 13777
Помниш ли Хвърлен, стария баир до Перник,…