От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

17.

Елена феранте, „Дни на самота“
Изд. „Колибри“, София 2009

2013 12 Ferrante

Избрах бутилка вино, взех си ключовете от къщи и без дори да си пооправя косата, слязох на долния етаж.

Позвъних решително, два пъти, два дълги токови удара на вратата на Карано. Отново всичко утихна, притеснението пулсираше в гърлото ми. После чух провлечени стъпки и пак всичко утихна. Карано ме гледаше през шпионката. Ключът се превъртя в ключалката, този човек се боеше от нощта, заключваше се като сама жена. Помислих да изтичам бързо горе, преди вратата да се е отворила.

Застана пред мен по хавлия, със слаби голи глезени, обут в някакви пантофи с името на хотел върху тях, сигурно ги беше отмъкнал заедно със сапуните по време на гастроли с оркестъра.

– Честито – казах набързо, без да се усмихна, – честит рожден ден. – Подадох му с едната ръка бутилката вино, с другата шофьорската книжка. – Намерих я тази сутрин в края на алеята.

Погледна ме с недоумение.

– Не бутилката – поясних, – книжката.

Едва тогава, изглежда, разбра и ми каза смутен:


Small Ad GF 1

– Благодаря, вече не се надявах да я намеря. Ще влезете ли?

– Може би е късно – измънках, отново паникьосана.

Той отвърна със смутена усмивка:

– Късно е, да, но... заповядайте, ще ми бъде приятно... и благодаря. Малко е разхвърляно, елате.

Този тон ми хареса. Беше тон на срамежлив човек, който се опитва да изглежда светска личност, но неубедително. Влязох, затворих вратата.

От този момент, като по чудо, започнах да се чувствам в свои води. В дневната видях големия калъф, подпрян в ъгъла, и това присъствие ми се стори познато като присъствието на слугиня преди петдесет години, онези селски здравенячки, които по градовете са гледали децата на заможните хора. Разбира се, беше разхвърляно (вестник на пода, стари фасове от някой гостенин в пепелника, чаша от мляко на масата), но това беше приятното безредие на самотно живеещия мъж, а и въздухът миришеше на сапун, усещаше се чистата пара от душа.

– Извинете за вида ми, но тъкмо бях...

– Моля ви се.

– Ще донеса чаши, имам маслини, соленки.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Искам само да пия за ваше здраве.

И за мое. И за недоволството, недоволството от любовта и секса, което пожелавах скоро на Марио и Карла. Така трябваше да свикна с имената, постоянно свързани в двойка. Преди бяхме Марио и Олга, сега са Марио и Карла. Венерическа болест да го хване дано, невросифилис, гнойни възпаления навсякъде, зловонието на предателството.

Карано се върна с чашите. Извади тапата, изчака малко, наля виното и същевременно каза мили неща с кротък глас: имала съм хубави деца, често ме гледал през прозореца, когато съм с тях, знаела съм как да ги гледам. Не спомена кучето, не спомена мъжа ми, усетих, че не може да понася нито единия, нито другия, но в сегашната ситуация от учтивост не би го казал.

След първата чаша му го казах аз. Ото беше добро куче, но откровено казано, никога не бих го взела вкъщи, овчарките страдат в апартамент. Мъжът ми беше настоял, той беше поел отговорност за животното, както впрочем много други отговорности. Но накрая се беше оказал страхливец, неспособен да изпълни поетите ангажименти. Не знаем нищо за хората, дори за онези, с които споделяме всичко.

– Аз знам за мъжа ми толкова, колкото знам за вас, няма разлика – възкликнах.

Душата е само променлив вятър, господин Карано, вибриране на гласните струни, колкото да симулираш, че си някой, нещо. Марио ме напусна – му казах – заради момиче на двайсет години. Мамил ме е с нея пет години, тайно, двуличник, два образа, два отделни потока от думи. И сега изчезна, а на мен остави всички проблеми: децата му, за които да се грижа, къщата, която да поддържам, и кучето, глупавия Ото. Смазана съм. Именно от отговорностите, не от друго. Какво ме интересува той. Отговорностите, които преди деляхме, сега са само мои, включително и отговорността, че не успях да запазя живи нашите отношения – живи, да ги запазя живи, какво клише; защо точно аз е трябвало да правя усилие да ги запазя живи; уморена съм от клишета, – включително отговорността да разбера къде сме сгрешили. Защото този мъчителен анализ съм принудена да правя и вместо Марио, той не иска да задълбава, не иска да се поправя или променя. Той е заслепен от блондинката, но аз съм си поставила задачата да анализирам точка по точка нашите петнайсет години съжителство, това правя, върху това работя нощем. Искам да съм в готовност да започнем отново веднага щом той си върне здравия разум. Ако това изобщо се случи.

Карано седеше до мен на дивана, загърнал, доколкото му беше възможно, прасците си с хавлията, отпиваше от виното и ме слушаше внимателно. Не каза нищо, но успя да ми внуши такава увереност с вниманието си, че не ми се стори пропиляна нито една дума, нито една емоция, и не се засрамих, че ми се доплака. Избухнах в сълзи без задръжки, сигурна, че ме разбира, и нещо в мен се разтърси, така мощно се взриви от болка, че сълзите ми сякаш бяха късчета от нещо кристално, дълго пазено на тайно място, което сега се беше пръснало на хиляди раздиращи парченца. Усещах наранени очите си, носа, но не можех да се овладея. Изпитах още по-голяма покруса, щом забелязах, че и Карано не успяваше да се сдържи, трепереше му долната устна, очите му се насълзиха, той смотолеви:

– Госпожо, недейте така.

Разнежи ме неговата чувствителност, насред плача оставих чашата на пода и сякаш да го утеша, аз, която се нуждаех от утеха, се преместих към него.

Не каза нищо, но ми подаде с готовност кърпичка. Прошепнах някакво извинение, бях унищожена. Отговори, че трябва да се успокоя, не издържал да вижда болка. Избърсах си очите, носа, устата, сгуших се до него, най-сетне малко покой. Отпуснах бавно глава на гърдите му, положих ръка върху крака му. Никога не бих помислила, че мога да направя нещо подобно с непознат човек, отново избухнах в плач. Карано предпазливо, плахо обгърна раменете ми с ръка. В дома му се усещаше прохладна тишина, пак се успокоих. Затворих очи, бях уморена и исках да спя.

– Може ли да остана малко така? – попитах с недоловим глас, почти като повей.

– Да – отговори той леко дрезгаво.

Може би съм задрямала. За момент ми се стори, че съм в стаята на Карла и Марио. Обезпокои ме най-вече силният мирис на секс. В този час със сигурност бяха още будни, напояваха с пот чаршафите, жадно пъхаха езици в устите си. Потрепнах. Нещо ме беше докоснало по тила, може би устните на Карано. Обърнах лице озадачена, той ме целуна по устата.

Днес знам какво изпитах, но тогава не го разбрах. В момента останах само с неприятното усещане, че ми бе подал сигнал, след който не ми оставаше друго, освен да изпадна в отвращение. Всъщност почувствах най-вече омраза към себе си, задето съм там, защото нищо не ме оправдаваше, защото аз самата бях решила да дойда, защото не ми се виждаше възможно сега да се отдръпна.

– Започваме ли? – казах престорено весело.

Карано се усмихна неуверено:

– Никой не ни задължава.

– Дърпаш ли се?

– Не.

Доближи отново устните си до моите, но мирисът на слюнката му не ми хареса, дори не знам дали беше наистина неприятен, просто беше различен от дъха на Марио. Опита да вкара език в устата ми, отворих леко устни, докоснах езика му с моя. Беше малко грапав, жив, усетих го като животински, голям език, каквито понякога бях виждала с погнуса в месарницата, нищо съблазнително човешко. Карла имаше ли моя вкус, моя мирис? Или за Марио те винаги са били отблъскващи, както сега ми беше неприятен дъхът на Карано, и едва у нея след всички изминали години е открил подходящата есенция?

Вкарах език в устата на домакина си с демонстративна настървеност, продължително, сякаш преследвах кой знае какво в гърлото му и исках да го хвана, преди да се е плъзнало в хранопровода. Прегърнах го, затиснах го с тяло в края на дивана и го целувах дълго с отворени очи, взирах се в предмети, разположени в отсрещния ъгъл на стаята, за да ги разгледам добре, да се вкопча в тях, защото се боях, че със затворени очи ще видя наглата уста на Карла, тази наглост я имаше открай време, от петнайсетгодишна, и кой знае как беше запленила Марио, колко я беше сънувал, докато спеше до мен – до степен да се събуди и да ме целуне, сякаш целува нея, а после да се дръпне и да заспи отново, усетил моята уста, все същата уста, устата без нов вкус, устата на отминалите години.

Карано улови в тази моя целувка знака, че съпротивата е приключила. Хвана ме за тила и се притисна по-силно до устните ми. После мина към влажни целувки по бузите, по очите. Помислих си, че следва точна проучвателна схема, целуна ме дори по ухото и звукът отекна неприятно в тъпанчето ми. След това стигна до шията, близна ми врата и докосна бюста ми с голямата си ръка.

– Имам малки гърди – прошепнах и веднага се намразих, защото прозвуча като извинение, извинявай, че не мога да ти предложа големи цици, дано те задоволят, каква идиотка, ако харесва малки гърди, добре, ако не – толкова по-зле за него, нали е гратис, голям късмет вадеше този нещастник, най-чудесния подарък за рождения ден, на който можеше да се надява на неговата възраст.

– Харесват ми – отговори тихо, докато ми разкопчаваше блузата и дърпаше надолу сутиена ми, като се опитваше да захапе зърното ми и да го смуче.

Но и зърната ми бяха малки, гърдите му се изплъзваха, прибираха се в чашките на сутиена. Казах: „Чакай“, отблъснах го, надигнах се, свалих си блузата, разкопчах сутиена. Попитах глупаво: „Харесват ли ти?“, тревогата ми нарастваше, исках да ми потвърждава одобрението си.

Като ме видя, той въздъхна:

– Красива си.

И пак си пое дълбоко дъх, сякаш да овладее силно вълнение или някаква носталгия, и ме побутна съвсем леко с върха на пръстите, за да легна с разголени гърди на дивана и да се наслади на гледката.

Аз паднах назад. Погледнах го от ниското, забелязах бръчките на застаряването по шията, наболата брада, която беше за бръснене и проблясваше белезникава, дълбоките гънки между веждите. Може да го казваше искрено, може наистина да се възхищаваше на красотата ми, може и да не бяха само думи за гарниране на сексуалното желание. Може би още съм красива, макар че мъжът ми беше смачкал и хвърлил като опаковка от подарък самочувствието ми на красива жена. Да, все още можех да възбудя желание у мъжа, имах тази женска способност, не бях повредена от бягството на Марио в друго легло с друга плът.

Карано се наведе над мен, облиза ми зърната, започна да ги смуче. Опитах да се отпусна, исках да потисна отвращението и отчаянието у себе си. Затворих предпазливо очи, усетих топлия му дъх, устните му, изстенах, за да насърча себе си и него. Надявах се да усетя някакви наченки на сладострастие, макар и с този непознат човек, може би бездарен музикант, без никакви качества, никакъв съблазнител, безличен и затова сам.

Целуваше тялото ми, корема, спря се дори на пъпа, какво си хареса там, не знам, прокара език, и ме хвана гъдел. После се дръпна нагоре. Отворих очи, видях го разрошен, очите му блещукаха, стори ми се, че гледа като виновно дете.

– Пак ми кажи, че ме харесваш – настоях задъхано.

– Да – каза той с леко спаднал ентусиазъм.

Сложи ръце на коленете ми, разтвори ги, плъзна пръсти под полата, поглади бедрата ми отвътре, леко, сякаш пускаше сонда в тъмното дъно на кладенец.

Очевидно не бързаше, аз пък бих предпочела всичко да станеше по-живо. Вече мислех за вероятността децата да се събудят или дори за възможността Марио след бурната ни среща да е решил, уплашен, вразумен, да се върне у дома точно тази нощ. Стори ми се даже, че чувам Ото да лае приветствено, и се канех да кажа: „Кучето лае“, но ми се стори неуместно. Карано тъкмо ми беше вдигнал полата и ме галеше през бикините, натисна плата навътре във вдлъбнатината.

Пак изстенах, понечих да му помогна да ми свали бельото, спря ме.

– Не – каза, – почакай.

Отмести плата, погали ме на голо, вкара навътре пръст, прошепна пак:

– Да, много си красива.

Красива навсякъде, отвън и отвътре, мъжки фантазии. Кой знае дали Марио прави така, с мен никога не се бавеше толкова. Но може би и той сега, в дългата нощ, другаде, разтваря слабите крака на Карла, спира поглед на оная и работа, наполовина закрита от бельото, застоява се с разтуптяно сърце в безсрамието на тази поза, прави я още по-безсрамна с пръсти. Или пък, кой знае, безсрамна съм само аз сега, отдавайки се на мъжа, който ме докосва на интимни места, който намокря пръстите си в мен, без да бърза, с вялия интерес на човек, който не изпитва любов. Докато Карла – това си мислеше Марио, бях убедена, че това си мислеше – е млада влюбена жена, която се отдава на своя любим. Нито един жест, нито една въздишка не е вулгарна или жалка, дори най-грозните думи не можеха да разрушат истинския смисъл на тяхното съвкупление. Можех да кажа путка, хуй и задна прашка, това не ги мърсеше. Мърсях само себе си тук на дивана, това, което бях в момента, в неприлична поза, с едрите пръсти на Карано, които разбъркваха в мен някаква тинеста наслада.

Пак ми се доплака, стиснах зъби. Не знаех какво да правя, не исках да избухна в плач отново, помръднах си таза, тръснах глава, изстенах, измърморих:

– Желаеш ли ме, наистина ли ме желаеш, кажи ми го...

Карано кимна, обърна ме настрани, издърпа ми бикините. Трябва да си ходя, помислих си. Вече разбрах това, което ми трябваше. Все още мъжете ме харесват. Марио взе със себе си всичко, но не и мен, не и моята личност, не и моята привлекателна маска. Стига със задника. Хапе ме отзад, ближе ме.

– Отзад не – казах и отблъснах пръстите му.

Той отново ме хвана, пак го отдалечих. Стига. Отдръпнах се, посегнах към хавлията му.

– Давай да приключваме – възкликнах, – презерватив имаш ли?

Карано кимна, но не се помръдна. Свали ръце от тялото ми с внезапно униние, подпря глава на облегалката на дивана, загледа се в тавана.

– Нищо не чувствам – промълви.

– Какво не чувстваш?

– Нямам ерекция.

– Никога ли?

– Не, сега.

– Откакто започнахме ли?

– Да.

Пламнах от срам. Беше ме целувал, прегръщал, докосвал, но не беше го вдигнал, не бях успяла да го възбудя, беше разпалил плътта ми, без да разпали своята, мръсен нещастник.

Разтворих хавлията му, вече не можех да си тръгна, между четвъртия и петия етаж нямаше стълби, ако си тръгнех, щях да заваря пропаст.

Погледнах бледия му малък член, изгубен сред черния гъсталак от косми между тежките тестиси.

– Не се смущавай – казах, – просто си притеснен.

Скочих, свалих си полата, още бях с нея, останах гола, но той дори не забеляза, продължи да гледа тавана.

– Сега легни – му наредих с престорено спокойствие, – отпусни се. – Бутнах го на дивана по гръб, в положението, в което бях аз до момента. – Къде са ти презервативите?

Усмихна се тъжно.

– Безсмислено е вече – но ми посочи с безнадежден жест скрина.

Отидох, отворих чекмеджетата едно след друго, намерих презервативите.

– Нали ме харесваше... – настоях отново.

Удари се леко по челото с опакото на дланта.

– Да, с разума.

Изсмях се гневно, казах:

– С всичко трябва да ме харесваш – и седнах на гърдите му с гръб към него.

Започнах да галя корема му, слизайки постепенно по черния път на космите, който свършваше в гъстото разширение около члена. Карла чука мъжа ми, а аз не мога да изчукам този самотник без избор, депресиран музикант, за когото трябваше да съм хубавата изненада за петдесет и третия рожден ден. Тя командва члена на Марио, сякаш и принадлежи, той и го пъха отпред и отзад, където на мен не ми го беше пъхал никога, а аз, аз успявам само да убия страстта в тази посивяла плът. Хванах му члена, опънах кожата, да не би да има ранички, и го поех. След малко Карано започна да стене, прозвуча ми като тих магарешки рев. Скоро неговата плът набъбна до небцето ми, ето какво искал мръсникът, ето какво очаквал. Членът му най-сетне щръкна да ме опъне така, че да ме боли дни наред, както Марио никога не ме беше опъвал. С истински жени мъжът ми не го можеше: осмеляваше се само с двайсетгодишни курветини, глупави, без опит и нахаканост.

Карано сега пъшкаше, казваше ми да почакам: „Чакай, чакай“. Изтеглих се назад до лицето му, оставих члена му и се обърнах с най-пренебрежителния поглед, на който бях способна: „Целуни ме там“ – казах, и той ме целуна буквално с благоговение, чух звука от целувката по вагината, стар глупак, метафоричният език, който използвах с Марио, очевидно не беше за него, тълкуваше го неправилно, не разбираше какво всъщност го карах, кой знае дали Карла успява да разшифрова желанията на мъжа ми, кой знае. Скъсах със зъби пакетчето на презерватива, надянах му го: „Хайде, давай – му казах – нали искаше отзад, направи го, с мъжа ми никога не съм го правила, искам да му го разкажа в подробности, наври ми го отзад.“

Музикантът се изтегли с усилие под мен, аз останах на колене. Смеех се вътрешно, не можех да се сдържа, като си мислех за физиономията на Марио, когато му кажех. Спрях да се смея, щом усетих, че Карано се притиска силно в мен. Изведнъж се уплаших, затаих дъх. Нечовешка поза, животински секрети и съвсем човешко озлобление. Обърнах се да го погледна, може би да го помоля да не ми се подчинява, да не го прави. Погледите ни се срещнаха. Не знам какво видя той, аз видях мъж в понапреднала възраст с разтворена бяла хавлия, лъснало от пот лице, съсредоточено стиснати устни. Казах му нещо, не знам какво. Той разлепи устни, отвори уста, затвори очи. После се свлече зад гърба ми. Подпрях се настрани. Видях белезникавото петно от семенна течност в презерватива.

– Карай – казах със сух пристъп на смях и измъкнах гумата от вече омекналия пенис, хвърлих я, като окапах пода с лепкава жълтеникава следа, – пропусна целта.

Облякох се, отидох до вратата, той ме последва, като си пристягаше хавлията. Бях отвратена от себе си. Казах тихо, преди да си тръгна:

– Аз съм виновна, извинявай.

– Ама не, всъщност аз.

Поклатих глава, усмихнах му се насила, с престорено добродушие.

– Да ти навирам задника си в лицето по този начин – любовницата на Марио със сигурност не го прави.

Изкачих бавно стълбите. В ъгъла на площадката видях клекнала горкинката от едно време, която ми каза с отпаднал глас, но съвсем сериозно: „Аз съм чиста, истинска съм, играя открита игра.“

Пред металната врата сгреших няколко пъти последователността на ключовете, известно време не успях да си отворя. Като влязох, ми отне още време да заключа. Ото ме посрещна весело, не му обърнах внимание, отидох да си взема душ. Заслужавах всичко, което ми се случи, дори тежките думи, с които мислено се обиждах, вдървена под струите вода. Успях да се успокоя едва когато си казах на глас: „Обичам мъжа си и по тази причина всичко това има смисъл.“ Погледнах часовника, беше два и десет, легнах и загасих лампата. Заспах веднага, противно на очакванията си. Заспах с тази фраза наум.

Превод от италиански: Дария Карапеткова
(Публикува се със съгласие на издателството)

Елена Феранте, една от водещите авторки в съвременната италианска литература, е известна с изключителната си затвореност и отказ да дава почти всякакви интервюта и информации за себе си. Авторка е на няколко романа, най-известен и четен сред които е представяният тук „Дни на самота“ („Дните на изоставеност“ в оригиналното заглавие).

Pin It

Прочетете още...

Зелена любов

Атанас Стойчев 29 Май, 2013 Hits: 6561
Любов… Няма такива работи. Макар че,…