{sidebar id=62}Кикучио замахна с меча катана, но твърде силно, спъна се и падна. Публиката се разсмя сърдечно. Усилието на обикновения човек с подправен акт за раждане да мине за самурай създаваше много комични моменти във филма. Но зрителите подразбираха, че този смях е катарзисен и в него няма истинска насмешка над героя, игран от великия Мифуне. Дълбокото послание на режисьора беше, че кастите и социалният ред са ограничение само за слабите духом. Ако човешкият дух желае да се въздигне до сана на самурай, то той вече е станал такъв. Кикучио ще ви го докаже, само потърпете до края на филма.

Тази история започна както много други истории като стечение на случайности.Краси и Георги отишли в Сошана на сватба. След като яли и пили цял ден и цяла нощ, те стигнали до мъдрата идея да останат в града до края на лятото, да се къпят на плажа в Бани, да правят преходи из Балкана чак до Тетевен, да влязат в Съевата дупка и да изкачат Големия близнак. Е, бре, курорте! Понеже нямали пари за своя план и защото били в церебрален подем, им хрумнала друга ценна мисъл – да се цанят в домостроителния комбинат. Ще изкарват пари за пиене и ядене и ще живеят в работническите общежития безплатно.

В комбината ги назначили без много въпроси, тъй като изглежда много желаещи нямало, дали им работни дрехи и стая в общежитието.

– Има една подробност – казал им домакинът Ерик. – Там вече живее един съкафезник. Той е малко особен, обаче не е лош човек. – И след кратка пауза неохотно добавил: – Ако се наложи, ще ви преместим, но вие ми изглеждате умни момчета, вярвам, ще се оправите.

Вече в общежитието, двамата авантюристи намерили стаята, почукали и когато никой не им отговорил, отключили с единствения ключ, който им дал домакинът. Влезли в стаята, която смятали, че е празна, и с учудване забелязали в очертанията на прозореца, на фона на пурпурния здрач, слабата фигура на мъж, стоящ с ръце на хълбоците. След кратко търсене Георги открил електрическия ключ и светнал. Мъжът, озарен от мижавата жълта крушка, носел черно кожено елече върху карираната си риза, а на гърдите му висяло като вратовръзка кожено ремъче, прихванато с метална брошка във формата на кравешки череп. Лицето му било бледо и изпито, обрамченo от двете страни с внимателно подрязана къса брада, наподобяваща котва.

– Жестоко! – (такъв бил жаргонът тогава) възкликнал Краси, чиято мисъл продължила да работи с превишена скорост.

Георги, който винаги бил по-склонен към провинциални благороднически формалности, се обърнал към новия им съквартирант:

– Добър ден, господине, ние сме Георги и Краси от София! Май са ни изпратили в тая стая по погрешка.

– Наричат ме Гринго – със сериозен и достолепен израз се представил човекът. – Джулиано Джема е Оригиналът в света, а аз съм Оригиналът в България! – внесъл яснота той, като видял недоверчивите им погледи.

Свидетелство за обърканото душевно състояние на двамата пътешественици в онзи момент е, че след тази интродукция те останали да делят стая с Гринго за следващите два месеца. Но никога не съжалили за решението си, защото така се сдобили с история, която да разказват по купони с години, неизменно предизвиквайки интерес, а понякога мислели за нея дори когато са сами. Гаврил също я бе чувал поне два пъти с известни изменения и доукрашения.

Гринго бил нелош съкафезник, който почиствал масата след себе си и си оправял леглото, покрито с чаршаф и кафяво одеяло, подпечатани с големи лилави букви „Собственост на ДСК“. Той давал на новите си колеги доста полезни съвети. Например учел ги как да увиват краката си с найлон под сините работни панталони, за да избягват белите гнойници, причинявани от отровните изпарения от нагорещената панелна платформа. В столовата ги насочвал при коя лелка да минат, за да вземат по-добри порции. Казвал им кога докарват топъл хляб и пилешки кренвирши на лавката. Краси и Георги вече били решили, че слуховете за странностите на Гринго са силно преувеличени, когато една вечер той ги попитал:

– Искате ли да ви покажа нещо?

Разбира се, съгласили се те веднага. Любопитството им било щедро възнаградено с демонстрацията на най-добрия каубойски костюм на Оригинала в България – кожена риза с ресни на ръкавите и гърба, кожени панталони за езда, остри ботуши с шпори и два пистолета с капси в красиво орнаментирани кожени кобури. Тогава, на бутилка наливно червено вино, те научили историята на Гринго, който самият не пиел алкохол.

Гринго кара автобус между Гомотарци и Садомово. На междинната спирка в Ново село, докато пътниците слизат от рейса, Гринго се покатерва на покрива, разкрачва се, вади пистолетчетата с капси и започва да стреля по бандитите, които според неговия сценарий се крият из нависналите с още зелено грозде лозя. Селяните и бабите с бохчите се смеят и ръкопляскат.

– Браво, Гринго, дай им да се разберат! Изтепай ги, дейбамааим бандити с бандитите!

Окуражен от ентусиазирания прием и насърченията, Гринго започва да включва нови каскади в репертоара си. По време на курса си понякога организира преследване с дилижанси, като догонва и задминава в прахта конски каруци, карани от роми със състезателен дух. Много слабо познава Гринго човешката природа извън Дивия запад и колко лесно „Осанна!“ може да се обърне в „Разпни го!“

Оригиналът в България замисля своя коронен номер, каскадата с главно „К“. На това място е справедливо да се поспрем за малко и да отбележим, че той не е просто имитатор на Оригинала в света. Гринго има своите идеи как да се подобрят позите, диалозите или сцените с престрелки и преследвания. Дори за някого това да изглежда просто като размесване на клишета, заимствани от разни уестърни, по своя скромен начин той се чувства творец.

Една вечер Гринго е готов да приведе новия си план в действие. Уморените гомотарчани не подозират, че неволно са получили места в ложата на историята на кинореалитито. Те гледат как новоселският път се вие край стръмния бряг на Дунава и размишляват как нивото на реката в сантиметри е спаднало тази есен и е оголило едни неприветливи и обезпокоителни камънаци.

Наближават Тринайсетия километър, където пътят прави остър завой, под който има отвесен склон. Гринго е възбуден, но лицето му е маска. Както пише в едно киносписание, той има само две изражения – с шапка и без шапка – и сега носи онова с шапката.

Минута преди да навлезе в опасния завой, Гринго загася фаровете на автобуса и светлините в кабината и натиска газта. Гумите свистят и буксуват в тъмнината на вечерта, а Гринго прави острия завой по памет или според шестото си чувство. („Използвай Силата, Люк!“ – вметва Краси на това място.) Пътниците не вярват на късмета си, когато шофьорът кинозвезда запалва светлините и те са още цели и невредими. Приглушените писъци прерастват в разнопосочни викове на гняв и възмущение. Когато пристигат в Брегово, пътниците се нахвърлят да бият Гринго и към тях се присъединяват посрещачи и просто зяпачи. Оригиналът в България е толкова объркан и недоумяващ от тази проява на неблагодарност и враждебност, че е парализиран и дори през ум не му минава да се пази. Нали той е доставил силните усещания, които те така желаят и обичат? Тълпата млати здраво и иска кръв, но в мелето линчуващите по-често се удрят един друг, отколкото смаяната си жертва.

– Граждани, я спрете тая саморазправа! Милицията за какво е тука!? – опитва се да надвика джангъра един старшина.

И наистина, в панделата блюстителите бият Гринго професионално, без страст, но ефективно – без много видими ефекти, но с максимални поражения за вътрешните му органи. И това дотук беше историята на Гринго, пренесена и разпространена от двамата авантюристични студенти. Оттук нататък тя ставаше историята на слушателите и коментаторите на Гринго. Някои от тях, включително самият Георги, казваха, че точно след този побой нашият въжделяващ актьор-фантазьор истински превърта. Други твърдяха, че той винаги си е бил луд, защото кой нормален човек ще си въобрази, че е Гринго и ще прави такива клоунади със сериозно изражение на лицето. Трети, прогресивни интелектуалци с широки възгледи, заявяваха, че това не е вярно, Гринго никога не е бил луд, а е просто наивен и трагичен младеж, в конфликт с времето и месторождението си, преследващ невъзможна мечта – и то двойно невъзможна. Как би могло едно момче от незначително селско семейство да премине бруталната конкуренция на играчите с връзки – децата на народни дейци на културата и подобни тузари и да стане актьор? Към това се добавяше и преградата, че уестърни тук не се снимаха, защото бяха идеологически оръжия на врага. Затова той правеше единственото, което беше по възможностите му – опитваше се да общува директно с публиката си. Когато това завърши с гомотарския провал, разочарован от изменчивостта на тълпата, той просто се бе затворил в себе си и не се разкриваше пред другите освен пред най-близките си. Една стара позната подхрани тези теории с разказа си, че била видяла Оригинала в България на прожекция на „Планината Броукбек“ просълзен. Гринго се бил оженил и видимо бил скъсал с младежкото си поведение. Това правеше историята архетипична – юношата става мъж, когато най-накрая разбира, че не той ще промени света, а светът ще промени него, макар в случая да е с едно-две десетилетия закъснение.

Слушателите, включително тези с широките възгледи и без предразсъдъци, бяха доволни и облекчени от този завършек на историята. Гринго беше станал нормален като всички нас, в последна сметка бе изоставил безплодната мечта и се бе обърнал към сериозни неща като работата, ипотеката и децата. Един маркер колко те са се отдалечили от свободата на юношеството изчезна, изпари се е и нямаше да ги безпокои в сънищата им. И след зает безсмислен ден само да можеха да изгонят от съня си и онази меланхолична песен...

Гавраил бавно влиза през полуотворената врата на апартамента. Гринго стои пред отворения прозорец. Шапката я няма, вятърът развява черната му коса на фона на червения залез. Някъде от долните етажи подпийнала компания празнува победата на своя футболен тим. Гавраил протяга десницата си и привлича един бял облак. Разстила го като памучна постеля. Гринго се отпуска назад върху въздушните къдели и гледа ширналото се около него небе с боязън и възхищение.

– Сбогом, Гринго! – пошепва Гавраил.

– Сбогом, Човече без име! – пошепва каубоят в отговор.

За Гринго два филма са се срещнали.

Мàри (Марио Паскалев) е български писател, който – като много други – пише най-вече за собствено удоволствие и удовлетворение.