От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Галин Никифоров, „Лятото на неудачниците“
Изд. „Сиела“, 2010

2011_11_ljato_neud

 

Авторът неусетно се превърна в провинциален драскач и двамата с Мариела се събираха в кварталното барче един път седмично с ръце, изцапани с мастило, за да ударят по три бири и да си говорят.

– Джоузеф Хелър е бачкал седем години, докато напише „Параграф 22“. Че ние ли няма да можем! – викаше Мариела.

– Той и Стивън Кинг е спал във фургон и е пиел. Ама после попаднал на издател и станал човек! – пригласяше авторът.

Мариела обаче беше почнала да бие отбой, защото криеше ръцете си и в най-големите жеги излизаше с ръкави като на френска кралица. Веднъж, докато тя си гасеше цигарата, авторът разбра причината. Разбра, че вените й са на решето, но не от инжекции за витамини, а от нещо друго. И това нещо друго стана ясно още следващия месец, когато Мариела легна на системи след свръхдоза. После я включиха безплатно на метадон, уреден от доктор Божко на изплащане. Тогава метадоновата програма беше златна, а италианската фабрика за чанти не плащаше осигуровки.

Наследственият апартамент на автора скоро отесня и двамата с шотландката заживяха в различни стаи. Дотогава си викаха „миличко“, колкото за протокола, но накрая се умориха да си говорят като в „Отнесени от вихъра“ и авторът си премести одеялата в кухнята. После от скука се записа за участие в градското по шах, за да възкреси легендата за себе си като ученик. И да не мисли за шотландката и Пепа от Б клас.


Small Ad GF 1

В Дома на шахмата, където беше израснал, недоучили леваци с очила играеха странни системи и авторът се вбеси, че мислят по два часа на ход. И дали от гордост, или защото Влади мина оттам, нареди първите трима леваци срещу себе си и им сложи часовниците на по двайсет минути. И градското прекъсна, за да гледат как авторът играе блинд и да цъкат с език. Защото такова чудо не бяха виждали и не знаеха наранената гордост на отрепките какво значи.

Авторът върза дамски шал от пух на очите си, сякаш ще играе криеница, и каза на тримата леваци да местят един по един и да не се пререждат. После им приложи смъртоносния гамбит Муцио и всички, които някога бяха играли Царски гамбит, се прекръстиха и си плюнаха в пазвите. Защото в Средновековието гамбит Муцио, казват, бил работа на дявола. Но авторът беше стоманен, познаваше дявола лично и твърдеше, че е с големи цици и е от Б клас, затова не трепна. Трепна първият левак, когато авторът си жертва двата коня, сякаш за нищо, и простря белия си офицер пред дамата му като умрялата лисица от приказката. И левакът клъвна, привидя му се слънце между облаците, а авторът това и чакаше. С три хода прескочи защитата му като локва и на черния цар му отесняха осемте хоризонтала. Затова хукна по деветия, защото левакът си мислеше, че авторът, като не гледа, не вижда. Но авторът не се оплака, нито накара първия левак да си удари два шамара за шмекерията, а премести топа си с открит шах и кибиците видяха за пръв и последен път мат на деветия хоризонтал. След него и дъската свършваше, почваха лактите на първия левак и изтърканият му костюм.

– Сложи си го в джоба, ако искаш – изрече със стиснати устни авторът. – И там ще му видя сметката.

Вторият от леваците също беше глупак, но като видя как авторът матира първия левак, съзря капан. Усети го по мириса във въздуха и в стиснатите устни на автора. Защото устните на автора бяха стиснати като първия път, когато Пепа от Б клас го попита „Ти пък кой си?“ Но вторият левак си беше глупак и на 27-ия ход направи дълга рокада. Тогава Влади се извиси над кибиците и философски каза:

– И на тоя ще му струваме четирсет.

И беше прав, защото авторът знаеше всичко за дългата рокада и с развратната любовница на царя, маскирана като дама, му направи „задушен мат“ в шест хода.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Можеше и в четири, но така е по-красиво – обясни невинно авторът и с превързани очи погледна втория левак, после като Уди Харълдсън в „Белите не могат да скачат“ каза през зъби: – Знаеш ли колко такива като тебе съм вкарал в гроба, а?

Последният жив от леваците някак държеше фронта, затова започна да ляга за дузпа и да отваря дума за реми. Но авторът и този път не се огъна – жертва топ, защото го беше забравил къде е, после офицерът му започна да кръстосва дъската като селски идиот, докато се вряза като камикадзе в защитата на царя и тогава кибиците взеха да се побутват и намигат. Помислиха автора за свършен, но той блокира седемте вертикала и по осмия, като подгонена от зли духове, тръгна най-пропадналата му пешка. Докато всички мислеха, че само се прави на интересна и си вдига полата, за да примами чуждите офицери, тя стигна осмия хоризонтал и усмивката на третия левак цъфна като изтървано яйце. И левакът хвана топа си като ръчна граната и изчака автора да си превърне пешката в дама, с която да плаши гаргите, и да му даде мат. И авторът наистина превърна пропадналата си пешка, но не в дама, а в кон. И на царя на черните, хванат по бели гащи, му лъсна задникът и замря матиран. Тогава третият левак в хор с кибиците изплака:

– Така не може!

– Може, може – каза отзад Влади като древногръцки философ. – Да запомните всички, че с тоя шега не бива. Че тоя, като се ядоса, умножава четирицифрени числа наум, за да му падне кръвното. Защото такива като вас му го вдигат. Питайте мене.

А авторът нищо не каза. Развърза шала от очите си, фиксира публиката, без да я вижда, и си тръгна с ръце в джобовете, мълчалив като главен герой, изоставен от всички. Навремето това минаваше за мъжествено. Сега за мъжествено минава да събереш отрепките и да причакате някого във входа. Да го маркирате с винкел по главата, да го наритате и да му оберете джобните. После да се надрусате и да погледнете към светлото бъдеще като сервитьорка с нови гащи. А навремето авторът също беше отрепка, ама на място. Затова показа на тримата леваци къде зимуват раците, после отиде нощна смяна и се напи. До сутринта изтрезня и свършил парите, се прибра пеш вкъщи, при червенокосата, която не го чакаше с точилка зад вратата.

 

 

По същото време в държавата направиха деноминация и заплатите пак станаха трицифрени. Точно тогава въведоха и данъчната система, която разби нервната на Влади. И Влади се барикадира в ателието, сложи каската на дядо си от Първата световна и започна войната си с данъчните, които взеха ателието му за хан. Посрещаше ги изправен зад бюрото и подобно Хитлер режеше въздуха с ръце и викаше:

– Отначало създадох земята и небето, после птиците и дърветата, накрая и човека с неговата Ева. А на седмия ден си починах. Ама вие откъде се пръкнахте, майчини гъби отровни!

После си записваше имената им и докато онези разхвърляха ленти и обективи и ровеха из бумагите за грешки, той намираше адресите им в интернет и ги публикуваше в местния вестник. Да ги четат другите търговци в града и да трошат колите и къщите им в свободното си време.

Накрая, останал сам, сваляше каската на дядо си и отиваше на гробищата. При баща си – стария художник, който две години преди това се беше запътил към вечността, защото светът го стягаше като абитуриентски костюм. И когато накрая легна в гроба, започна да говори оттам и каза:

– Тези ковчези можеха да ги направят и по-широки. И да турят вътре нещо за четене.

Влади всяка седмица ходеше на гробищата да си говорят. Защото докато старият художник беше жив, те само си крещяха. Ходеше и при дядовците си, но не да си приказва с тях, а да гледа черния гранит върху гробовете им.

– Страшна работа. И нас ще погребе – клатеше глава той.

А дядовците му си удряха калпаците в земята и викаха:

– Нали!

Но той не ги чуваше. Слагаше ръце в джобовете си, вдигаше яката и обикаляше по другите гробове. Приказваше с мъртъвците, сякаш всички ги познаваше. Обещаваше им, че някой ден ще дойде и повече няма да си тръгне.

– Защото Смъртта е зад лявото ми рамо – обясняваше им той. – И някой ден ще ме потупа. И аз ще се обърна.

После излизаше от гробището и на изхода си купуваше плоски свещички в капачки от вермут за два лева дузината. И тайно подсмърчаше.

– Бъркаш – каза от миналото Димитър Паунов и потупа автора по рамото. – Навремето истинските мъже не подсмърчаха. Истинските мъже тогава плачеха.

 

 

Влади на сватби не ходеше, освен на собствените си. Но на сватбата на Бубата и вдовицата на кварталния отиде. Папараците, щом го видяха, застанаха мирно и свалиха фотоапаратите. Влади им даде „свободно“ и те отпускаха десния крак, но сред тях имаше и новобранци, които направиха грешката да вдигнат обектива към Влади. И Влади им развали автофокусите само със скърцане на зъби.

– Не мен – произнесе той и настъпи шлейфа на булката, съблече я цялата, останаха й само жартиерите. Но кумата се намеси и оправи всичко. После, когато оркестърът се включи в тържеството, тя танцува румба с Влади и той я надигра – тогава четеше йога и можеше да се върже на фльонга. Учеше автора да повръща правилно, викаше:

– Казва се „Изригването на слона“. И изтегли главата напред, да не си цапаш крачолите.

Кумата се оказа впечатлителна и замъкна Влади в склада на ресторанта, пълен с текстилни пътеки. После му показа женски шпагат, а Влади го повтори отгоре й. Кумът обаче излезе македонец, намери ги с родата и Влади се остави да го бият.

– Да му върна достойството – викаше насинен. – Нали и той е човек.

– Или не съм! – крещеше кумът и сватбата за малко да пропадне. Но кумата излезе корава. След румбата и Кама сутра върху текстил яде и бой, но празненството продължи. С рокля на точки и голямо деколте, през което се виждаше пропадането й. Накрая парите не стигнаха, но тя пак не се предаде – плати на оркестъра със себе си и кумът пак скочи на бой.

– Ти тая сватба да не си я взела на акорд! – крещеше той и налагаше когото свари.

– Аз имам чест – викаше кумата, затисната от барабаниста. – Като хвана една работа, я карам докрай.

– Ти само ми ела вкъщи. Да ти покажа откъде изгрява слънцето.

– Вече съм го виждала. 93-та година. Като се напихте с баджанака и докарахте сервитьорките вкъщи.

– Сервитьорките и те са хора – крещеше кумът и въртеше юмруци.

– Оркестърът също! – крещеше барабанистът.

Тогава налетяха и папараците – беше им омръзнало да щракат дивотии и връхлетяха като хвърковатата чета на Бенковски. И фотоапаратите им станаха на бленди и лупи, а магнетофонът, който заместваше оркестъра, се счупи като съчка. И Лили Иванова спря да пее „Кой ражда болката“.

 

 

След сватбата на Бубата в махалата стана скучно като в бразилски сериал. Затова авторът реши да учуди света и издаде първата си книга сам. Продаде 72 бройки и брутната си печалба профука в къщата на Влади, направена на бар. После пак млъкна – като Сфинкса в Египет. Но не в същата стойка. И с достойнство влезе в депресия, но доктор Божко не му изписа нищо, каза му да играе федербал сам или да се сдобри с шотландката. Защото тогава шотландката взе да се прибира вкъщи по-рядко и от автора. Но авторът не заигра федербал сам и прежалил брака си, подгони градските парясници. Една от тях, най-цицестата, без да я питат, започна да говори за Влади и не спря до полунощ. Сърдит на целия свят, същата нощ авторът отиде при Влади, разхвърли стъклариите му с отрови и го хвана за реверите.

После двамата се биха, докато ателието заприлича на битката край Драва Соболч. Без застреляните коне и изкривените оръдия.

По втори петли Влади отлепи автора от пода и внимателно попита:

– Павка, да не ме бъркаш с някого, а?

Авторът нищо не отвърна. Само взе шише с фиксаж за чернобяла фотография – да се самоубива с него, и се запъти към къщи.

Но фиксажът на Влади се оказа недостатъчен и автора го хвана коремът – четири дни преживя до тоалетната чиния, прегърнал я като любовница. После Влади му донесе проявител.

– Ако ще мреш, мри. С фиксажа нищо не става. Само разстройство.

– Някой се сетил за мен… – въздъхна авторът.

– И този някой съм аз, така ли?

Авторът изстърга нечистотиите от ръкавите си и извади шише с мастика. После си наля в кафена чаша и четири пъти повтори рязко едно и също движение. А Влади повтори движението само два пъти. После шишето се оказа празно и две бутилки с водка довършиха започнатото.

 

 

Когато авторът подари първата си книга на Мариела, тя се засрами от лежането си в болницата, затова каза на автора, че е впечатлена и вече е на успокоителни. После пак от срам открадна два чифта луксозни чепици от италианската фабрика, която беше зарязала чантите и бе минала на детски артикули, и ги подари на автора. Краката на автора бяха като на петокласник, а Мариела снабдяваше децата си с обувки както циганите се снабдяват с медна тел. И Пирона предположи правилно:

– Защото красивата страна Италия е далеч. Защото вижда мафиота рядко и от никого не й пука.

Италианецът се обаждаше от Италия всеки месец на 26-о число и на развален български обясняваше да му пратят печалбата по пощата – с колет. Така караха от години и защо фирмата не фалираше, беше деветото чудо на света. Осмото беше Мариела. Защото кога успяваше да приклещи някой мъж в спалнята си, да гледа четирите си деца и да пише сценарии, никой никога не разбра. Беше полудяла на тема сценарии и даже лекарствата на доктор Божко не помагаха, народната медицина също. Кръстосваше из града с цветни папки под мишница, а в джоба си носеше „Глутница кучета“ на Тарантино и говореше през зъби като Харви Кайтел:

– По-добре ни кажи нещо, задник такъв, щото имаме за много неща да си говорим.

– Не мога да повярвам, че го казваш, човече! – продължаваше авторът, влязъл веднага в роля.

– Съжалявам, хлапе. Май ще трябва да полежим в дранголника – довършваше Мариела, загубила връзката.

 

 

Дали от разхлопаните дъски на Мариела, или от разсипаната здравна реформа доктор Божко пак се вкисна. Една сутрин вместо да отиде на дежурство, си взе задграничния паспорт от нощното шкафче, мина на пръсти край леглото на жена си да не събуди любовника й, сбогува се с кучето си и пак отпраши за Германия. Там за една година стана заместник-директор на кукувичарника в Майнц, купи си къща с киносалон и започна да гледа филмите от 70-те сам. И да слуша плочи на Ти Боун Уокър и Чарли Паркър на грамофон с противотежести. После му дотегна от удобствата и реши да се върне, но връщането му се проточи като негърски блус. Наложи се да изпише две кофи мастило по един случай, но накрая посолството удари едно рамо. Случаят беше ходенето му в Карлови Вари на фестивала – да гледа там новия филм на Вим Вендерс и да види на живо Скарлет Йохансон. Ала не фестивалът беше причината, а това, че докато го нямало в кукувичарника, стажантите пуснали фрау Хилдебранд в отпуска. А фрау Хилдебранд била девственица със седемнайсет опита за самоубийство, три от които успешни. Обаче и трите пъти дежурен бил доктор Божко и я връщал от отвъдното като за поправителна сесия. Но на осемнайсетия бледата мома взела сода каустик не да си отпушва мивката в банята, а да го удари на живот. Разтворила си я в бирена халба, изпила трийсет лексотана от новите и ги прекарала със содата. И в кабинета на доктор Божко замириса на ефективна присъда. Защото доктор Божко забравил да даде списъка за болничните отпуски, преди да отпраши за Карлови Вари, а германците такива работи не прощават. Затова доктор Божко започна да пие колкото автора, преди да почнат да го издават, и колкото Влади след връщането му от Ленинград. А когато прекалеше с бутилката, се свързваше с Влади по интернет и двамата си пишеха с прехапан език на фонетичен нашенски. Бодяха по клавиатурите с по един пръст, после се ядосваха и грабваха телефоните. И разговорът протичаше като между глухи рибари:

– Тая я изтървах – крешеше доктор Божко. – Ама те лудите им тука не са като нашенските. Нашенските са цвете.

– Как да не съм зле. Зле съм – отговаряше Влади, също спиртосан. – Иначе, ако изключим данъчните и разводите, съм добре. Даже много добре. Ама как да ги изключим.

– Затова край с извънредните дежурства. С извънредните дежурства си беден като у нас, а аз за какво бих път до чужбина. Не да им блъскам за стотинки.

– Лентите вече са на свършек. Онези с изтеклата годност. Има по магазините с неизтекла, ама в твоя край на Европа. Продавали ги на килограм.

– Иначе не скучая! Утре например отивам на риболов – прокурорът разреши. Реките тука са пълни с риба. Като си дойда, ще разправям.

– И на тебе всичко хубаво, Божко. И не се обаждай, като си пил.

– И ти, Владе! И ти!

 

 

Посрещнахме доктор Божко на румънската граница, както навремето посрещнаха Щирлиц в „Седемнайсет мига от пролетта“ и го смениха за чужд разузнавач. Кола на австрийското посолство с тъмни стъкла го домъкна до Констанца, а оттам го поехме двамата с Пирона като хора от нашето посолство. Пирона им предложи две бутилки „Карловски мискет“, реколта 93-та, но онези даже не излязоха от колата.

– Какви хора, а, Павка!

– Да, какви хора! – повтори румънският митничар и взе бутилките. После авторът се прегърна с Божко, сякаш са изкарали Втората световна в различни полкове, а Пирона извади манивелата, за да запали москвича, с който навремето двамата с автора обиколиха градската градина шейсет и осем пъти, докато им свърши бензинът и пропадането им стана окончателно.

Привечер се прибрахме в града и отидохме на годежа на Пирона – след седем години незаконно съжителство той най-накрая беше пристанал на русенката, която му беше родила близначки в различни дни. Тогава за пръв път махалата и Пирона седнаха на една маса. Майка му не му сложи отделно целина и моркови, а ни нареди всичките като в турска баня – мъжете отдясно, Мариела и русенката – отляво. И поднесе на всички бьоф Строганов в сребърни чинии, без да попита защо го няма Влади. Защото всички знаехме къде е. Защото по същото време войната му с данъчните беше придобила драматичен развой и на Влади му се налагаше да посреща залеза с каска на главата.

Копоите от данъчното идваха винаги привечер. Влади ги наместваше на свободните столове и им изнасяше лекция за принципите на пазарната икономика. Обясняваше им, че принципите нищо не струват. Те го зяпаха и си записваха, а той клатеше умно глава, сякаш цял живот това беше правил. После им чертаеше образец на данъчна книга с три графи. В първата графа написваше „Взел“, във втората – „Дал“, в третата – „Останали му“, и им крещеше:

– Ето това е счетоводство, мижитурки гърбави. – После вадеше химикалка и им викаше: – Хайде сега един по един си кажете адресите, че да не ровя в компютъра.

– Ама, Влади – протестираха данъчните. – Хора сме.

– Не сме – клатеше глава Влади. – Хайде, че бързам.

Но след месец нещата се объркаха и Влади посрещна данъчните с каска на главата, сложена на уволнение. Насреща му стърчеше доктор Божко вместо лексотан и нагъваше фъстъци. Когато данъчният влезе, Влади изхълца и свали каската. А доктор Божко само изхълца. Защото данъчният се оказа облечен в рокля над коляното и деколте, през което се виждаше повече, отколкото от връх Мусала. Имаше малахитови очи и руса грива и се казваше Евдокия Карамаринова. Влади разбра това, когато прочете ревера й.

– Напишете ми акт – помоли Влади. – А утре ще си легализирам и сапунерките. – „Сапунерки“ той наричаше фотоапаратите, когато е развълнуван, и колите с две врати. И онези пластмасови кутийки, в които слагат сапуни.

– Може ли разрешителните и данъчните книги? – изчурулика данъчната.

– Може и парите в дюшека. Само кажете.

А доктор Божко каза замислено:

– Тая е като лексотан без странични ефекти.

Тогава Васко Заварката свали маската на заварчик в подземнието на моргата и погледна през прозореца.

– Грешиш. Тая е като цианкалий без странични ефекти.

И логичното се случи на другия ден – балерината със скъсания менискус бе заменена без предизвестие с красивия данъчен и два месеца никой не стъпи в ателието на Влади, за да му рови из фактурите и да го пита: „А вие касови бележки издавате ли?“

 

 

По същото време Малкото Паци заживя на тавана на Влади, заслушан в усилвателя му, който навремето измайсториха Влади и бас китаристът. Усилвателят приличаше на любителска бомба и кабели стърчаха отвсякъде, но Майлс Дейвис се чуваше сякаш свиреше на две крачки, а на прослушването на Кьолнския концерт на Кийт Джарет авторът застина, както навремето пред прозрачната риза на Пепа от Б клас. Затова и Малкото Паци се пренесе временно там – да се наслуша на музика, докато му пребоядисат мазето в общината. И от многото музика, като го стегнеше шапката, грабваше китарата и изкарваше репертоара си върху две кръгли тонколони, които Влади беше бракувал. Никой не знаеше, че следващия януари щяха да го намерят изстинал в кашона с надпис „Чупливо“ – в боядисаното мазе на общината при минус 28 градуса. Тогава Влади обиколи барчетата в града и плати с лихвите всичките 211 джина, изпити на вересия от Малкото Паци, и още 143, изпити от непознати тарикати, използвали същото име. Накрая цани гробарите и поръча двоен ковчег – за да турят вътре бас китарата и куфара с плочи.

Пирона и Гаро помъкнаха ковчега отпред, а авторът и Влади подхванаха отзад. А дали подсмърчахме по разкъртената алея към последния парцел, си е наша работа. Отстрани вървеше онази на Кастанеда с молбата за напускане в джоба и когато Влади я видя, се изплю встрани и запита през зъби:

– Защо точно Малкото Паци? Защо не някой с 12 присъди? Нещо ти пречеше, предполагам…

Смъртта само вдигна рамене, после си накъса молбата и зацепи през гробовете с наведена глава.

– Той само попита – каза ядосано Пирона. – За питане пари не вземат.

А зад нас Димитър Паунов, писател по необходимост, отри капка дъжд от бузата си и разтри с ръка сърцето си. Накрая сведе глава и думите му ни догониха: – Следващия път ще погребваме нас.

Но само бащата на Влади го чу и се изправи на лакът от гроба. Видя гърба на онази на Кастанеда и също се изплю като сина си, после сръчка съседа си отдясно. – Наборе, най-накрая уредихме и музиката! Малкото Паци ни идва на крака!

И Малкото Паци чу името си, разплете пръсти и ги сложи под главата си като легнал на поляна. После видя Джим Морисън да седи на капака на ковчега му и се ухили.

– Чуй как за грях говоря и повече не питай – изпя Джим и от отвъдното се разнесоха гласовете на небесния хор, направен от цицести беквокалистки.

Малкото Паци се засмя и се надигна от ковчега.

– Ускорете крачката, момчета. И кажете на попа да кара по същество.

И дали тогава спряхме да подсмърчаме, пак си е наша работа. Но че ковчегът олекна върху раменете ни и слънцето се показа иззад облаците, това няма от кого да крием. Нито че Влади погледна към автора и каза уморено:

– Павка, някои хора никога не умират. Оная курва затова си беше написала оставката.

– И затова зацепи през гробовете. Не от срам, а от безсилие – обясни авторът и въздъхна два пъти.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

 

 

 

Пролетта в нашата махала идва не когато цъфнат дърветата – защото в нашата махала дървета няма и всичко е асфалтирано с дупки, даже и тротоарите. Пролетта не идва и когато жените си подгънат полите и сложат цветно – защото в нашата махала живеят фльорци и винаги носят къси поли и ризи на цветя. Нито идва пролетта, когато авторът облече единствения си костюм и си намери работа – защото не всяка година намира. Пролетта в нашата махала идва, когато ателието на Влади се наводни. Защото над майчината му къща има блок с неправилен покрив, който задържа снега през зимата. И оттичането винаги става напролет, когато се стопли времето. И Влади пие от мъка, докато цъфнат черешите, после подхваща ремонта на ателието.

Следващата пролет Влади почна ремонта още в края на март, защото си беше наумил да става човек. Помагаше му разжалван поп, който мязаше на рокер, отбил се да изчука някой лев, преди да хване пътя. Но никога нищо не хващаше. Попадията се беше споминала отдавна и той ходеше из града като нестандартно ремарке – никой не го закачаше. Освен Влади. След месец, когато стените светнаха и паркетът в ателието беше пренареден на 90 градуса, Влади се разплати с попа и направи манифактурна фотомашина със зъбни колела, изляти в капачка от дезодорант. После купи захранване и намрази всички електротехници в града, защото всичките си плюеха в пазвите и се кръстеха уплашено, щом чуеха за вариаторен двигател. Накрая случи на гений и оня още от седмия път успя – предишните шест пъти бушоните гърмяха като шашки и Влади си сложи каската на дядо си като при посещение от данъчни. Накрая качи увеличителя на дръжка от Икарус и застина, заслепен от собствената си изобретателност. После започна да псува остарелите си фотоматериали и старият художник завика от гробищата:

– Така не, сине майчин! Купи си в годност и на едро! Или си закачи увеличителя на врата и скочи в езерото. До малкото мостче отдясно – там е най-дълбоко. И не ме питай откъде знам.

Но Влади не чуваше и продължаваше да кълне. Тогава старият художник не издържа и скочи от гроба. Отърси пръстта от себе си, изпъна гънките на сакото си и отиде в ателието на следващата нощ, докато Влади си спомняше за него. Влезе като англичанин и ощипа по задника оная на Кастанеда, застанала зад лявото рамо на сина му.

– Може ли – извика й той и я избута настрани като талашитена секция.

Оная се изчерви, после запита с присвито око като в „Животът, Вселената и всичко останало“ на Дъглас Адамс:

– Абе тебе не съм ли те минавала вече?

– Син ми е, затова съм тук – обясни старият художник.

– Аха – каза оная с половин уста и отстъпи крачка назад.

После старият художник заговори на сина си като призрак с чувство за справедливост:

– Лигльовците никой не ги обича, Влади. Навремето аз имах шеф и двамата се замервахме с кутии боя, докато говорехме, но накрая мирясвахме. А сега ти нямаш шеф и мрънкаш като вдовица. Да се обърна в гроба ли искаш? Лесно е. Всеки четен път ще гледам нагоре и няма да личи. Обаче някой ден ковчегът отдолу ще се протрие. И тогава ще проличи.

Влади сведе засрамено очи и промърмори:

– Аз псувам да ми олекне. Иначе пари имам.

И на сутринта си поръча цветни ленти от Германия от един познат на доктор Божко. Когато кодаците и фуджитата пристигнаха с два месеца закъснение, Влади се подмлади с десет години още докато му ги връчваха в колетното. После се развихри и започна да прави снимки голям формат. Като ги видя конкуренцията каза в един глас:

– Така не.

Защото тогава на мода бяха сватбите и ако не увековечиш пияната сватя на поне 42 кадъра и не щракнеш разгърдения кум от седем различни ъгъла, значи е време да се хванеш с почтен занаят. Само че Влади нехаеше – правеше снимка на булката едно към едно, побираше даже и корема в осмия месец и оставаше място за кадриране. После си пробваше машината и подаряваше снимките на кумовете. Но конкуренцията не разбираше от такива жестове и крещеше обидено:

– Ама ние тогава какво правим?

– Практически нищо – отвръщаше им Влади от тавана и си източваше проявителя в бирено шише.

Авторът е роден през Пражката пролет и до 14-тата си година само кръстосваше улиците с ожулени колене и висеше по черешите в махалата. После спечели трето място на олимпиада по химия и влезе без приемен изпит в Математическата гимназия. Навремето в Математическата гимназия имаше всякакви образи, но момчета, които можеха да вкарват гол от ъглов удар и да знаят мата на Легал, нямаше. Авторът беше първият и това му разгонваше фамилията, защото след ритниците, които получаваше като десен бег, се преобличаше на бегом и прелиташе до Дома на шахмата, където играеше Царски гамбит с очилати хлапета, после учеше на свещ (заради режима на тока) и сутринта приличаше на възкръснал. Литературните му интереси тогава се простираха от Синовете на Великата мечка до Авакум Захов на Андрей Гуляшки. Класната му връщаше контролните по литература винаги с петици заради грозно писане, но никога не ги четеше. И беше права. Авторът тогава беше зарязал “Под игото” и “Старопланински легенди” и си мислеше, че щом една книга няма пряка реч, значи нищо не струва. Когато влезе в казармата, авторът прописа подпрян на стелажа за обувки, вмирисан на непогребани кокошки. Всеки наряд пишеше по 12 страници на една гимнастичка, която приличаше на Савската царица. И след 146 писма авторът се уволни под карловските балкани, а гимнастичката се ожени за друг. Тогава авторът от мъка а-ха да пропише, но отложи с още шест години и, без да се преоблича, хвана влака за Пловдив. В града на тепетата авторът завърши за инженер, но какъв точно никой не разбра. Литературните интереси още ги нямаше, но дойде полиграфическият бум на 90-те и книгите почнаха да се продават на килограм – тогава авторът заряза лекциите и тръгна с подпухнали очи. После написа първия си разказ, който никой не прочете. Когато хвана обратния влак от Пловдив към дома, беше вече 1993-та. От скука авторът се ожени за варненка, записа задочно ВИНС-а и почна работа в местния вестник, където игра шах с началника. И когато го скъса от бой, началникът излезе мъж и му вдигна заплатата с двеста лева, защото за пръв път видя мата на Анастасия от 1803 година. А авторът – пак от скука – прописа, защото работата във вестника започваше към десет сутринта и свършваше по обяд, когато главната редакторка слизаше в барчето да си допива. И когато прописа, авторът започна роман с 27 глави. След шест месеца имаше 300 изписани страници и към 16 главни герои, които правеха каквото си искат. Тогава остави написаното да отлежи и написа четири новели. Когато романът отлежа, авторът го занесе до боклукчийската кофа и издаде новелите си сам – беше 1998-ма. Книгата се казваше „Последната истина” и се продаде в тираж 72 броя. След това авторът взе втората си ненужна диплома и продължи с новелите. Написа още четири, сглоби ги неправилно и ги прати на „Развитие”, маскирани като роман. Там получи номинация, но нищо не спечели – един доцент му каза: „Добре, но може и по-добре”. Годината беше 2001-ва и авторът потъна в дебрите на живота – вестникът фалира и той стана технолог, после си купи компютър. Писа две години като луд, накрая се умори и махна първата от четирите новели, които му върнаха от „Развитие”. Останалите три сглоби правилно и пак ги прати, и този път улучи десетката – беше 2003-та година и авторът спечели втората си номинация и първата си награда. Наградата връчи Боян Биолчев – ректорът излезе отпред, без да чете, и каза 64 хубави думи за автора от общо 68. И на бял свят дойде „Умерено нежно” – втората книга на автора, направена от три части. На следващия месец авторът започна история с един-единствен герой, която кръсти „Добро момче”. Доброто момче беше свършено през 2005-та година и прелетя половината България, за да стигне до Божана Апостолова и Виктор Самуилов. И след няколко месеца Божана Апостолова вдигна телефона и говори с автора осем минути и десет секунди. След това издаде романа и на улицата на автора изгря слънце. Последваха номинации на „Хеликон” и „ВИК”, а от „Жанет 45” му се обадиха да си напише биографията. И авторът избяга от работа и я написа, убеден, подобно Франк Запа, че нещата трябва да се правят за собствено удоволствие. И Стивън Кинг добавя: „защото е важна историята, а не човекът, който я разказва”. И авторът преписа от гърба на втората си книга: „Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е издал. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; няма значение дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси; няма значение дали е наркоман или сутеньор, дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А дали то е провал, или една добра история, зависи единствено от читателя.” Затова, както казва Т. С. Елиът „За нас е само да опитаме. Останалото не е наша работа.” Амин. И Бог да пази издателите.

Pin It

Прочетете още...

Заложна къща

Деян Енев 10 Юли, 2012 Hits: 9023
Звънчето, закачено на дръжката на вратата,…

Малекон

Палми Ранчев 24 Юни, 2010 Hits: 10020
Забеляза я и този следобед във фоайето на…

На вересия

Варлам Шаламов 01 Май, 2020 Hits: 3383
Играеха на карти при забойния колар Наумов.…