В храстите зад баскетболната площадка в училище намериха човек без глава. Викам „намериха“, все едно са били сто души, а става дума само за братовчед ми Гилад, чиято топка паднала в храстите погрешка. Той каза, че това било най-гадното нещо, което бил виждал. Защото топката кацнала точно на мястото на липсващата глава и когато той се навел да я вдигне, от дупката в шията на трупа изскочил слузест гущер и го полазил по ръката. Било толкова гнусно, че после Гилад си мил ръцете на чешмичката половин час, а те и след това продължили да вонят на развалена храна.
От полицията казаха по телевизията, че ставало дума за убийство. Сериозно ли бе? Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш и сам. На човек не му окапва главата поради болест. Но освен че е убийство, друго не можаха да обяснят – дали например е мафиотско, политическо или онова третото, дето го споменават по новините.
– Има и още нещо – съобщи криминалният репортер, – което полицейските служители не са били в състояние да открият при огледа, а именно: главата.
Една от теориите на разследването беше, че убийството е било извършено другаде и при пренасянето на трупа главата е изпаднала. Което звучеше правдоподобно, но ние с Гилад знаехме, че не е вярно. Защото когато Гилад намерил тялото в храстите, главата му си била там. Не съвсем на мястото си, но наблизо. Обаче докато дойде полицията, Цури – който играел баскетбол с братовчеда и му се присмивал, че заради малко кръв и един гущер си мие ръцете на чешмичката като някаква пикла, – грабнал главата и се омел. Гилад всъщност не го видял, но почти нямаше съмнение, че така е станало. И за по-сигурно не каза нищо на полицията, за да не го направи после Цури на кайма, ако наистина той беше отговорен за изчезването.
Гилад каза, че главата била със сключени вежди и трапчинка на брадичката, като на актьора от Роман за камъка, и че като я видял, очите и били затворени, което си било чист късмет, понеже ако някой без тяло те прониже с мъртвешки поглед, сигурно ще се насереш в гащите. А то пък е последното, което човек би си пожелал, когато Цури се навърта наоколо. Защото ако Цури види нещо подобно, за пет секунди цялото училище ще е узнало, включително момичетата. Гилад е една година по-голям от мен и е един от малкото деветокласници с постоянно гадже. Тя се казва Анат и учи в друга гимназия. Те не че спят заедно или нещо такова, но и пускането на ръка не е за изхвърляне. Аз си умирах да имам приятелка, която да изглежда дори наполовина толкова добре, колкото Анат, и от време на време да ми дава да я докосвам, ако ще само през дрехите. Според Гилад нещото, което тя най харесвала у него, било, че е много бправен и винаги успява да я промъкне безплатно в най-хубавия басейн и тем подобни, та ако в някой момент се насерял, да речем, и тя чуела за това, щяла да го зареже моментално. И затова смяташе, че е извадил късмет. Аз пък си помислих какъв боклук е тоя Цури – да открадне главата на човек, когото дори не познава, все едно свива шоколад от супера. Това си е доста мерзко, защото глава без тяло е бррр… а и заради семейството на човека. Ами ако има дете? Не стига че ще види как погребват тялото, но и ще си представя как главата на татко му се търкаля безпризорна и някакви деца играят футбол с нея или пушат и я използват за пепелник. Така че като засякохме Цури в дюнерджийницата, взех че му казах:
– Сигурно се мислиш за голям шегобиец, а? Ама ако това беше твоят баща и му бяха откраднали главата, хич нямаше да ти е до шеги.
А Цури ме погледна право в очите и рече с пълна уста:
– Голям герой се извъди бе, Шостак. Сигурно ’щото си се домъкнал с това баскетболно чудо, братовчед ти. Но той най-добре знае, че ако си още тук след като си доям дюнера, смачканите му метър и осемдесет изобщо няма да помогнат и ще ви спукам от бой и двамата.
Гилад се намеси:
– Ти пък какво се набираш. Рани просто каза каквото си мисли.
Без да му обръща внимание, Цури се наведе към мен с прокапал дюнер в ръката и каза да съм си затварял човката, че не се знаело какво може да ми се случи.
С Гилад се изнесохме и повече дума не обелих. А човекът без глава така и не се разбра кой е. Според полицията, по това, че не е обрязан, се познавало, че не е евреин, но никой не можа да разбере кой и защо го е убил. Баща ми вика, че в доброто старо време в Израел жена можела да се разхожда сама по улицата посред нощ, без да се страхува от нищо, освен може би от араби. А сега било станало като в Америка – народът пушел трева, а по училищните дворове се търкаляли тела без глави. И никой не го било еня! Един ден вестниците вдигали патърдия, а на следващия никой не се и сещал за станалото. Мама пък, която винаги се старае да уталожва страстите, каза, че всички грешат и може би безглавият се е самоубил или е паднал в тъмното и някое животно му е откъснало главата. Докато тате приказваше, аз за момент се поколебах дали да не му разправя за Цури, но после си спомних колко уплашен беше Гилад и си рекох, че няма смисъл. Щом човекът не е бил евреин, роднините му сигурно живеят някъде далеч и дори не предполагат, че е умрял. А ако издам Цури, само ще си изпрося боя и ще разстроя нечии дечица я в Румъния, я в Полша, които си представят как баща им го е ударил на работа или на живот в някаква далечна страна.
След лятната ваканция започнах девети клас, приятелката на Гилад започна да му пуска пълна програма, Цури заряза училището и заработи на щанда за замразени храни в супера, а аз си хванах гадже, което не ми позволяваше почти нищо, освен някоя целувчица от дъжд на вятър. Казваше се Мерав и имаше най-лешниковите очи на света, постоянно влажни устни и трапчинка на брадичката, точно като онази, която Гилад беше видял у човека без глава.
Оригинален текст: Етгар Керет, „АСАМТОЙ“, изд. „Жанет 45“, Пловдив 2013, стр. 65–68