Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1. Жив човек... от Емен

„Бежещим през годините“, сборник
Съст. Петко Величков
Изд. „Хр. Г. Данов“, Пловдив 1976

2012_09_bezheshtim

Я съм бил турски войник осем години. Служил съм в Емен на ингилицката граница. Мене ме порука [повика] царет – не можеш да не вървиш. Ако не идеш, нема де да седиш тука.

Оттука, от Дьовленско, се насосахме шейсе души. Доде идем в Селеник, [Солун] станехме хиледа. Чекахме там един месец да дойде параход да ни товари. Ага да се качим на параходан, прегледаха ни кой е здрав, кой е болен. Болните и кусурлиете ги отделиха на една страна и ги отведоха сетне нейде към Албания, пък нас, здравите, нахакаха в параходан и там: ни курдисаха в царски дрипи. [дрехи] След това потегли да върви парахода. Вървехме 5–6 дене, денем и нощем. Ала и поспирахме.

По едно време параходан спре на едно голямо пристанище – заборил съм името му. Спря да товари диреци. Диреците ги туриха в най-долния кат. Парахода бе на три ката. Единия – във водата, пък двата – над водата.

Вървехме още некой ден и стигнахме в Боаза – Дар боаз, дето сега му викат Суецки канал. Ала там не дават да минеш без пари. Тогава нашите забите, [началници] дето ни караха, извадиха пари с чувале, в сандъци и кесии. Дойдоха на парахода и ония хора, дето командуват Боаза, дето ще вземат парите. Преброиха ни колко войници сме. Преброиха ни дваж, да не изпуснат един войник барем. [поне] И ага ни преброиха хубаво и прибраха по една лира на войник, дадоха разрешение парахода да върви по-нататък. 
Един или два дена – не помня колко минаха, дода излезем от Боаза. Оттам отидохме в Бейрут. Голем град, яко нещо! Ала отдалече го гледаме, че сме аджемии – ако слезем от парахода, нема да можем да се оправим да се върнем.

Нейса, оставихме и Бейрут.

По едно време се разшаваха: „Емен! Емен!“


Small Ad GF 1

Изкараха ни от парахода и направо ни отведаха в казармите. Те са отгоре над града, от хасър уградени. Хасъра е колкото за сенка. Наоколо нема ни дърво, ни камен. Нема и блага вода за пиене. В морето има много вода, ала е солена.

Щом поотпочинахме – от клатенето на парахода бехме станали като семьо [болна овца] – докараха деве, камили де, та натовариха всичкия ни багаж. Там нема земя като нашата – всичко е песък и войника нищо не може да носи. Не може да върви и обут. Та свалихме и папуцете [обувките] и панталонете.

Както и да е, натоварихме багажа и боси отпрахме по песъка. В него нема ни пишкалче, [трънче] ни каменче. Ноще вървим, денем се крием по къщи и колиби, кой където свари. Защото слънцето нажижа, да речеш, че на таванан е слезло. Турим на песъка яйце, доде изпушим по цигаро, яйцето се е изпекло. Такава горещина.

Четри нощи ровихме с ноги песъкан, най-сетне се крати – впрехме в баир, в планина. Започнахме да намираме и вода – истинска вода като тукашната, дето тече. Два дена вървехме все въз трап, ала щом го прехвърлихме, пак се видехме в поле.

В Сана касаба ни казаха всеки да си намери табура. Ние, дьовленци, вървехме още два дена, доде найдем нашия. По пътя срещнахме стари войници. Пуснали ги беха да се уволневат. Един ни рече:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Ние единайсет години аскерлък правихме и вие толкова ще седите. Чек тогава можете да видите майка и баща. Ала може и да ги не видите. И ние като вас дойдохме хиляда души, а вижте колко останахме... шейсе. Другите измреха.

„Измреха“ – тая дума тогава ми влезе в корема и сега си ми седи още. Укачи ми се, влезе в корема и вейки [вече] не излиза.

В Емен седех осем години. За осем години съм получил три писма от бубайко. [татко] Там годината е осем месеца. Та ага ни уволниха, единайсет години беше писано на тескерьота. [разрешително. В случая – уволнителен билет]

През това време ни учеха как да воюваме, как да се бием. Учението беше доде нажеже слонцето. Нажеже ли – влизахме в казармите. Ако останеш отвон – от горещина и мухи не можеш да се отбраниш.

Яденето бе всекакво, каквото държавата го даде. Ние го ядехме с лъжици, ама имаше люде, та го нагрибаха направо с ръките. И добитък колеха, ала месото на тамошните говеда сладни. И хлебът бе всекакъв – и хубав, и долен. Повечето го месеха от едно бамбашка жито – „дуро“ му викаха.

Вода пиехме от едно заградено место като катралница. [мястото, където се приготвя катран] Едно змиище рече да излезе от нея, помъчи се да се покачи въз дувара, ама не можи. Тогава пак си се пусна във водота.

Дваж се бихме с арапе. Те беха много лоши. Тем се не надвива. И те имаха тюфеци [пушки] – по два, по три носеха върх тех.

Една вечер ни нахакаха да спим в една джамия. Ага влезахме вотре, един баш чауш [старши сержант] от старите войници ни рече:

– Хайде, отсега нататък да не правим аскерлък.

Сутринта щом свирна бурията, началниците започнаха да командуват „Калк! Ставайте!“. Ние, младите войници, се извървихме, ала стария аскер не ще да излиза.

– Аман, чаушлар, не бу? Какво е това? – зачуди се бинбашията. [полковникът] (Той бе хубав чилек. На двадесет и пет години бе. Майка и бубайка му беха го заглавили в Селеник за едно момиче, пък той хич не беше го виждал.)

– Не щем вейки да правим аскерлък, искаме да си вървим! – сопнаха се старите войници.

Бинбашията удари телеграф некъде, ала никакъв отговор не дойде. Тогава той рече на старите войници – осемдесе души беха – „След мене!“ – и самичък ги заведе на пристанището. Другите стари войници – в Емен имаше голема войска, – като разбраха каква е работата и те се юрнаха към пристанището. Та от осемдесе души станаха четристотин.

Пашата на Емен, ага виде какво става, даде команда на младите войници:

– Удрейте тия качеци! [бегълци]

Война!

Хубаво, ама старие аскер беше много. Из негова страна имаше и топйе и топчие. Два дена се бихме. Старите надвиха – тем са изпечени главите, много знаят.

Хванаха пашата и го вързаха, та че рекоха:

– Хайде сега да запрем и водота, да нема какво да пият в града.

Пък в града имаше бакале и търговци от много страни. Те захванаха да цепят телеграфа. Седем телеграми дадоха до Стамбол, до техни си големци. Големците от другите държави отишли при царя и му се оплакали, дето неговият аскер е спрел водота в Емен. Тогава царят порукал негови си кафадаре [главатари] и ги попитал какъв е тоя аскер неразбран, дето не ще аскерлък да прави. Пък те му рекли:

– Какво да е разбран? По дванайсет години са войници. Дошло им е до гушата и викат: „Или ни фърлите в морето, или ни дайте билети да си вървим.“

От старите войници имаше един чауш, та ага го повикали аскерлък да прави, оставил едно момче на десет години, женгал, [слабичко] без панталоне. Сетне нарасло, та и него взели войник в Арнаутлука, [Албания] пък баща му още го немало. „Какъв е тоя аскерлък не кратен“ [без край] – писало то до бубайко си.

Тогава царят казал:

– Вай, вай, белки още аскерлък си правят там? Четири набора наведнъж да се пуснат!

Тая заповед и мене закачи. А я хич немах надежда.

Ала то не било една беля. Сега пък доде дочекаме да дойде параход да ни натовари, зор видехме. Я седех на Еменското пристанище един месец, други беха седели по три и четри месеца.

Ага дойде параходан, рекаха, дето са правили аскерлък по дванайсе години, тех най-напред ще вдигне. Стана пак една бъркотие, не ти е работа. Както и да е, дойде и моят ред. И хайде – в задна диря. Та пак крак Бейрут, та пак през Боаза, доде най-сетне се видехме в Селеник. От нашите шейсе дьовленци седем души бехме останали живи. Другите беха измрели по чуждите земи.

От Селеник се качихме на „Кара-пампор“, та в Серес. Там намерихме кираджие с коне, платихме по една дюкмьо, [турска монета] колкото ни беше заплатата за месец, та ни докараха в Неврокоп. И оттам пак с даване на пари стигнахме до Карабулак. Капнали от умора, останахме да преспим у познати в това село, но един беденец не се стърпя и още вечерта си отду [отлетя] към Беден. Ага минал през Настан, взел бе миждьо [награда за добра вест] на баща ми, че си ида. Бубайко не можал да ме дочака в село, ами беха се вдигнали с брат и мижо [чичо] да ме посрещат в Карабулак.

Сутринта като станах и излезох от познатите, гледам в среде селоно много хора. Минах и я край тех, но не познах никого. Хубаво, ама ага позаминах и погледнах назад, че видех нашият кон. Коня познах. Жив си беше. Поогледах се, тогава видех бубайко, брат ми и мижо. Ако не беше конят, немаше да се сетя, че са те. И те немаше да ме познаят.

В Настан ага ме видеха, от драго всички плакаха. Жив чилек от Емен да си дойде – това малко ли е?

Разказал: Е. Сакалицки
Записал: Н. Хайтов

 

2. Барбата от Лясково

На онова време, когато е върлувал Синапя, в нашето село е живел един едър, надрабанест, с голем кокал чилек – казвали са го Барбата. Тежел е сто и четиридесет стари оки. Имал си е една мутька [малка] къщица ниско в дерицата, точно срещу сегашната община. В нея е живел и лежел като мечка в дупка. Него са имали лесковци като герой и са го държели за охрана на селото. Ага са имали некакъв зор, на него са се опирали – той да ги чува, [пази] той да ги брани. Барбата е имал едно тюфечище, големо като топ. Полнил го е с барут и железа. Железата е сбирал от лесковските кузни, [ковачници] от изрезките, дето останват при дупченето на петали.

Един път Синапят поръчил на лясковци да му сберат и проводят много пари. Дал им бил и срок. Ако в определеното време не отнесот парите, щел да нападне и изгори селото. Хубаво, ама по онова време лясковци били много изпаднали – факире [бедняци, нещастници] люде, та немало откъде да му намерят толкова пари. Тогава отишли да питат Барбата какво да правят. Той ги сконфузил:

– Какво ви е страх от Синапя, бре? И да имате пари, с лопата да ги ринете, пак нема да му провадате! Хаймани и купуци нема да храните!

– А бе, ще дойде и ще ни изгори селото – приплакали хората.

– Нека се опита да дойде. Я съм насреща – рекъл Барбата и напратил селяните: – Вървите си гледайте работата и от нищо да се не плашите!

Отишли си хората и не пратили на Синапя никакви пари. Той чекал до едно време, ала щом разбрал, че лесковци немат намерение да дават, подбира сто и осемдесе хайти с цел да нападне и изгори Лясково. Ага минали през Настан, настанци се сетили накъде върви тая ордуе, [войска] та пратили нарочен чилек в Лясково да каже: „Синапя иде...“

Лясковци, уплашени, на минутата прибегали до Барбата:

– Така и така, Синапът иде със сто и осемдесе души...

– Дребна работа – заемел се Барбата и откачил тюфечищено.

Курдисал го както той си знае и излел извън селото да чака Синапя. Залегнал зад една бърчинка и зачекал. Чекал колкото чекал, по едно време се е задал Синапя с голем жухан, [паплач] с голема гюрюлтия. Върви право към Лясково. Ага хайтите наближили на около педесе крачки, Барбата се изрукал:

– Стойте там! Къде сте се насосали, [наредили] бре пезевенци?

Дето вървели най-отпред, ага чули тоя страшен глас, са се стреснали и спрели, ала другите хайти, дето вървели изпослед, нищо не разбрали, та са се сбутали и те напред. И тъй на купчина синаповите хайти още повече наближили Барбата. Той още веднъж ги е предупредил;

– Стойте там!

Ала доде да се сетят хайтите какво е и откъде иде това гласище, Барбата пукнал с тюфечищено право нах тех. [към тях] Тюфечището ревнало като топ. От пукутя и ревутя бърчинана се е потресла, горана се е полюляла, всичко в мъгла потънало. Ага се поразнесла мъглана, Барбата какво да види? Осемдесе души лежали навратени по бърчинана. Дето останали живи, се ройнали едни на една страна, други – на друга. Хубаво ама Барбата и тех не оставил на мира. Наполнил пак тюфечищено и доде да се скрият, избубутел още веднъж и навратил още шест хайти. За един ден изчукал осемдесет и шест хайти. Гробовете и до днеска си са там – едните на Малкото гробе, другите – на Голата бърчина.

Синапя по едното чудо се е спасил. Още с първото пукнуване на тюфечищено войводана на хайтите толкова се е уплашил, че като заек се прельоскал през бърчинана и чек в Михалково се е запрел. С него избегали и трийсе-четирийсе хайти. Ага си взел солука [дъха] в Михалково, Синапя попитал:

– Кой беше тоя чилек, дето тъй ненауздав [ненадейно] избубуте? Пък хайтите му рекли:

– Белки го не позна?! Барбата от Лясково!

– Ва-а-й-й-й! То ли беше? Искам да видя това страшно чилечище!

Било колкото било, Синапя се умирил и започнал да гради конаци и кулля [кули]. Ага градил куллята в Алъкьой, поръчил в Лясково да му приготвят 33 стари оки пироне. Лесковските агупте [цигани] ги изковали, ала никой не искал да ги откара в Алъкьой. Хората били наплашени от Синапя, та още ги е било страх да го наближат. Чудили са се, мислили са и пак впрели в Барбата.

– Да – съгласил се Барбата, – я ще да однеса пиронете в Алакьой. Пък и Синапя отколе иска да ме види.

– Ще ти дадем кон да товариш пиронете – казали лесковци.

– Мене кон ми не требва да ми се петлае по пътя – рекъл Барбата и метнал чувала с пиронете на рамо.

Ага отишол в Алъкьой, куллята била изградена до третия кат. Там бил и Синапя, на скелите.

– Ей, майстори, елате да ви предам пиронете от Лясково!

– Остави ги на земята! Ние ще си ги земем.

– Какво ще го оставям. Дръж! Пазете се!

И доде да се отместят майсторите, Барбата заиграл чувала с пиронете с едната ръка и го хвърлил чек на третия кат.

– Ва-а-й-й-й! Да речеш, че това не е чилек, ами деф [ламя] – зачудили се дюлгерите.

Синапя само изгледал Барбата от главата до ногите и нищо не казал.

– Какво ме гледаш? Я съм Барбата от Лясково! Искал си да ме видиш. Ей ме! – издреночил се Барбата.

– Видех те –рекъл Синапя с половин глас и се скрил в куллята.

И доде е бил жив Барбата, Синапя не наближил Лясково.

Разказал: Р. ДЕРВИШЕВ
Записал: Ат. Райчев

Източник

За съжаление не успях да открия никаква информация за Петко Величков. Ще ви бъда благодарен за евентуална помощ.

Pin It

Прочетете още...

След любовта

Момо Капор 11 Апр, 2018 Hits: 6034
Това ли е всичко, което остава след любовта?…

Лилини мамини

Александра Джандева 13 Окт, 2014 Hits: 11597
Лила е щатната курва на блока. Курва, защото…

Блуменберг

Сибиле Левичаров 07 Юни, 2013 Hits: 8036
Откъс от едноименния роман на Сибиле…