Обичам да умирам.

Освен всичките му там предимства на мъртвите – като липсата на неудобствата на физическото тяло, да речем или плащането на данъците, примерно от една страна и бонусите – непрекъснато да се чувстваш част от Цялото, от друга, и всичко останало – това така ти вдига адреналина, че няма как скоро да не оживееш.

Ясно си спомням първото си умиране. Би могло да се сравни с първото влюбване и с чиста съвест бих употребила сравнението, ако това – второто – не е чак такова клише. Усещанията са горе-долу същите.

Ярка светлина, звънчета в ушите, носиш се по въздуха, сякаш летиш. Между нас да си остане, но всеки човек има крила. Енергийни, разбира се. Работата е там, че са закърнели. И още нещо важно в тази връзка, ама наистина много важно – не стават за летене. Защото, драги читателю, ако решиш да провериш сам (просто защото си един изключителен темерут, съмняващ се във всичко, или някакво подозрително копеле, или обикновен глупак) и ако се метнеш от десетия етаж, въпросните енергийни крила няма да ти послужат. Можеш да ми вярваш. Зная го от опит. Понеже съм горд носител и на трите по-горе изброени характеристики.

Но да се върнем към първото ми умиране. С едно уточнение обаче – тук имам предвид само и единствено умиранията в този ми живот. Останалите си смърти ще опиша в някой бъдещ роман. Евентуално. А в момента сме в жанра на разказа все пак, да не забравяме.

И така. Умирам си аз, значи, но не го зная, защото първия път, когато ти се случва, няма как да знаеш, че точно това се случва точно на теб.

Тук не става въпрос за онези блажени състояния, когато си в Другото, преди да бъдеш призован по нечие идиотско хрумване. Ще пренебрегна също и състоянието в околоплодните води, когато си вързан и вече няма мърдане. То и иначе, и винаги си вързан за Нещо или Някого, ама не искаш да го знаеш; защо да се затормозяваш излишно, нали така.

И пак. Умирам си аз, значи, всичко си върви като по книга, както се казва. Чувствам вечност, безкрайност, безтегловност(то и иначе не тежа кой знае колко), пее ми се, смее ми се, радост и възторг, сълзи на блаженство, светлина, страшно шоу, гъзария отвсякъде. Изобщо, както си му е редът.

И тогава – мамицата му, кокершпаньолска, се изпика отгоре ми.Ей така, направо върху лицето ми. В носа и устата.

И трябваше да се върна.

И нямаше светлина и сълзи на блаженство. И радостта и възторгът ми се сговниха. И хич вече не ми се пееше и смееше. А пък на вечността ми, безкрайността и безтегловността им се еба майката.

Свестих се, значи.

Проклетата кокершпаньолска кучка ме спаси.

Не й простих.

За наказание я заточих на село при братовчедите. Да им опикава къщицата в битов стил и лехите с доматите. И най-вече – за да не пречи при следващите ми опити за умиране.

Нели Лишковска е автор на сборниците с разкази „Смърт до насита“ (1998), „Зеницата на бога“ (2007) и „Стъпки по ръба на месечината“ (2008), както и на романите „Нероденият“ (2009), „Леговището на тъгата“ (2010) и „Звероsapiens“ (2011).