Движение по дълъг коридор. Няма врати, прозорци. Стените излъчват опалова светлина. Гладки са като стъкло. По-скоро е тунел. Не се вижда изход. Това не означава, че някъде напред няма отвор. Напълно е възможно да има. Но също не е изключено тунелът да е задънен. Назад перспективата се затваря. Липсва спомен за тръгване, осъзнаване за пристигане някъде. За очакване. Движението е равномерно. Нищо не подсказва да е вървене. Обаче ако е, значи шумът от стъпките заглъхва още преди да се е зародил. Възможно да е друг вид придвижване. Например, витаене. Усеща се разтвореност, впръсканост в настояще, което вече е минало. Процеждане през обоняние, слух, зрение.

Отпиване. Леко приплъзване на устните по ръба на чаша.

Музиката е част от интериора. Заедно със светлината, стените, присъствието. Паралелно с нея звучи тишина. В нейното измерение

се долавят сенки, неосъзнати желания, намерения, никога неосъществими. Не липсват други нюанси, не така изразени, които в един или друг момент оказват незначими влияния върху възприятието. .

Движението може да е илюзорно. Да е стоене на място. Потопяване в нещо, което не е очакване, нито надежда. По-скоро затаяване. Без признаци за промяна.

Той е леко приведен. Тя е с перфектно изправена стойка.

В едната си ръка всеки от тях държи чаша. Неговата е с уиски. Нейната - с бяло вино.

Другата ръка е свободно отпусната край тялото. Няма видими признаци на напрежение или вълнение.

Не се гледат. Тя наблюдава случващото се наоколо, неговите очи са замръзнали в точка, встрани от нея.

Рядко погледите им се засичат. Сякаш не се виждат. Лицата им остават безизразни. Ръцете безмълвни. Чашите неотпити.

Тя следи танцуващите двойки. Жестовете, движенията, усмивките. Понякога се опитва да тръгне. Няма представа накъде и изобщо дали иска. Краката й не се отлепват от пода. Тялото й е тежко, сънено. Не търси обяснение, в момента няма нищо против да е така. Не чувства необходимост да напусне мястото си. Дори да може да го направи, едва ли е, за да почувства удовлетворение. Не е тревожна. Нито напълно спокойна. Долавя смътната близост на неизбежност. Но и на неосъществимост. Не определя предстоящото като добро или лошо. Несъзнателно се ослушва за посоката, от която ще се появи. Дезориентирана е. Сякаш е осъдена, но не обречена. Обречеността изисква постоянство.

Ако е възможно, би се върнала назад.

Двамата са част от мнозинството. То е пространството, което ги обединява. Не са в центъра, не са и съвсем встрани. Относително близо са един до друг. И далече. Дотолкова, че всеки допир помежду им е невъзможен.

Ако го попитат дали жената отсреща му харесва, ще се усети във вакуум. Изобщо не е я е забелязал. Като всяка друга жена, която среща случайно. Която ще отмине, без да се пита дали му харесва или не. После няма да си спомни нищо. Рокля. Прическа. Просто жена, с която са се разминали.

Едва доловимо затопляне. Лицата им светят отвътре. Чертите се отпускат, ноздрите се разширяват. Трептят.

Розови отблясъци заливат коридора. Вървежът се забавя, колебае се като пламък. Далече напред може би има стена. Сенки на предчувствие танцуват по стените. Присъствие, което все още е неясно. Би могло, ако...

Ако нещо ги свързва, вероятно е присъствието. Или отсъствието им. Смисълът е един и същ. Не е достатъчно, за да общуват. Дори страничен наблюдател би го потвърдил. Изглеждат съвсем, съвсем непознати. Едва ли даже са се забелязали. Видими знаци за какъвто и да е интерес един към друг липсват. Никой не би се досетил, че помежду им би могло нещо да се случи..

Краката му изтръпват и той сменя позата. Премества чашата в другата си ръка. Отпива глътка. Разсеяно се обръща в нейна посока. Лицето й е замечтано, нежно и любопитно.

Мъжът инстинктивно се оглежда, за да види какво е привлякло погледа й.

Нищо особено, двойки, които танцуват. Тогава чува музиката. Бавна, дълбока като очакване, изпълнено с обещания.

Тя се накланя, доближава устните си до чашата. Следва пътя на глътката през тялото си.

Стените се тресат, изкривяват се в парабола. Друго измерение, загуба на равновесие, върховна радост. После неизвестност. Непознаване, нереалност, невъзможност. Странност. Деликатност. Особеност. Страх, че ще се случи. Че няма да се случи.

Пропаст, в което политат вървежът, музиката, очакването.

Внезапно спокойствие, така силно, че по-скоро прилича на умора. Тук е ужасно скучно. Прозявка.

Почти е сигурно, че нищо няма да се случи

Хубав гръб, който върви към изхода, очи, които го следят. Хубав гръб, който спира, очи, които се отклоняват встрани.

Едва ли ще я види отново. И да я види, е изключено да я познае.

Тъга. Облекчение.

Детелина Барутчиева работи дълги години като редактор в Българската Национална Телевизия. Автор е на общо сто и петдесет предавания и телевизионни документални филми. Заедно със Здравко Драгнев, известен режисьор от бившата студия за документални филми „Екран“, са управители на Продуцентска къща „София Филм“. Имат няколко съавторски филма на социална тематика. През 2002 г. с разказа „Жаба-принц“ печели награда на Международния конкурс на Форума на жените от Средиземноморието със седалище гр. Марсилия. През 2009 г. издава сборник разкази „Здравей – Довиждане“. През 2010 г. излиза романът „Любови“. Пред печат е третата й книга, също роман, който трябва да се появи на книжния пазар до края на годината. Разказите, които предлага, са от първата й книга.