От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1.

Мирослав Пенков, „На изток от Запада“
Изд. „Сиела“, 2011 

2012_06_Penkov

Като камък легна в на баща си шепата, щом я пое той за пръв път. Шепа, пожълтяла от тютюневи низи, а тя цялата в кръв, сляпа, смълчана. Нито писна, нито проплака. Кървав камък беше тя тогава, та я разтърси баща й, та й плесна страните и чак тогава пропищя тя, и чак тогава продиша.

А той я вдигна към тавана високо, сякаш слаби бяха на Аллах очите, сякаш легнала долу нямаше да я види. После й викна по име. „Кемал“, викна й, което си беше неговото и на баща му името, и го повтори. Също горда песен го изпя, че ясно да го чуят горе в Дженнета и хубаво ангелът да й запише името в дебелата книга.

– Не може на дъщеря си мъжко име да даваш – сгълча го селският ходжа.

– Свърши се вече – отвърна баща й. – Така я записаха.

2.

На Кемал баща й каба гайди майстореше – грамадни в на гайдаря ръцете, с песен дълбока, протяжна и тъжна. В Родопите живееха, а пък баща й си беше сковал работилницата право на двора. В тая работилница държеше той на Кемал люлката, досами струга, докато дялкаше ручила и пискуни, главини, духала, гайдуници, докато дупчеше ярешки кожи за мехове.

– Нека да диша талаша – разправяше той на майка й. – Нека й текне в кръвта и през сърцето й нека да мине.


Small Ad GF 1

Мъничка беше още Кемал, като я сложи баща й на едно трикрако столче в кьошето, като й тикна длетото в ръцете. Показа й как със ситни дъгички да изписва на една гайдуница страните, а после й рече сама да си мисли шарките.

– Само гледай хубави да ги редиш – рече й. – Че да ловят окото.

И ден подир ден, докато той одве се гърбеше над струга, Кемал дялкаше тънки лунички и точици, като далечни звезди по дървен небосвод. Ще се случи от време на време лошо да си мушне Кемал пръстчето, дълбоко да се пореже. Но плач не плачеше. Длетото настрана оставяше и кротко до баща си отиваше. До устните му вдигаше пръстчето, талашът по него – ален и лепнещ, че да изсмуче баща й мръсната кръв, че да изплюе на пода всичката болка. А после с пета я караше баща й да стъпче плютото, сякаш на змия с пета главата тъпчеше.

Като поотрасна малко Кемал, баща й я научи как за пискуни дърво да избира. Извън село я извеждаше, нагоре по тясното пътче. Нивите с тютюна минаваха, после ливадите и оттам диреха дряна. Попаднат ли на добро дърво, ще захапе баща й някое клонче. Ще го предъвче, пък ще даде на Кемал и тя да опита. Колкото по-горчиво дървото, ще й рече, толкова по-твърдо. Колкото по-твърдо, толкова по-сладко пеело. Твърдо дърво само на песен ставало. Ще отсече баща й дръвчето, ще му окастри с брадвата клоните, ще ги овърже Кемал тея клони на наръч и така ще ги смъкне до вкъщи. Стеблата оставяха да съхнат до струга, понеже, научи Кемал, само сухо дърво пеело песни.

Веднъж, зима беше, двамата стовариха в кьошето наръч замръзнали клонки и така на топло го забравиха няколко дена поредни. И ето, случи се една сутрин, завари Кемал клоните цъфнали в бяло, цветове гъсти и с мирис на кучешки фъшкии.

– Поличба е това – рече баща й, а пък Кемал му помогна да подпалят наръча.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

3.

На Кемал баща й вечно до голо й стрижеше главата. А тя хич не се харесваше такава. Най-харесваше на майка си косите, дето като черни въжета падаха изпод шарената шамия. Но нито й даваха да ги милва тея коси, нито да ги сплита на плитки.

– С глезотиите стига – сгълча я веднъж баща й, докато под стряхата Кемал решеше майка си с гребенче, а майка й предеше за елечета вълна. – Гайдите тебе чакат.

В село децата все Кемал вземаха на присмех, понеже й била лъскава като на гущер главата, понеже вечно на яре воняла и понеже бил ненормален баща й. Луд само можело, разправяха й, да даде на дъщеря си момчешко име. И като била момиче Кемал, защо не носела на главата си шамия? Не знаела ли тя, че Аллах най-мразел жени без забрадки? Че им изпращал рояк от гъгрици, в главите им да се излюпят, карантията им отвътре да изядат?

– Стига глупости – рече баща й, като го попита Кемал дали е вярно. – Ти си на гайдите майстор. Да майсториш гайди, мъжко име ти трябва.

И като рече това, заведе я право в джамията. А щом й прегради ходжата пътя, щом се развика, че гневели страшно Аллаха – баща й прихна буен смях да се смее и със смях я вкара навътре. До него се моли Кемал и тоя ден в работилницата баща й я научи от Корана на няколко сури, стихчета, дето Кемал тихичко си мълвеше, докато майсторяха гайдите, че по-леко да се минава работата, че по-сладки да им се леят песните.

На шест беше Кемал, като й направи баща й собствена гайда – мъничка, та да я обгръща по-лесно с ръчичка и по-лесно с лакът да я пристиска. Месец, два, три само на едно я учи баща й – как да изкарва от гайдата тон равен. Не песен да свири, ами въздуха равно да го пропуска. Отпървом на Кемал хич не й спореше. Стискаше нощем възглавката, като че мех стиска, нито много силно, нито пък слабо, додето един ден баща й най-сетне не сложи прашна длан на бръснатото й теме.

– Ето това е – рече й. Един ден, рече й, собственото си име можело да забрави, но как да стиска гайдата – никога. Сетне покри прозорците с вехти вестници, сам взе една каба гайда и я напълни с въздух. – Недей мисли – каза й. – Мен следвай.

Как писна оная ми ти гайда, как гръмнаха песните. Тясна им беше колибката, искаха си те и небето, и баирите. Вършаха, блъскаха и трещяха, пък се свиха най-сетне в кьошето, псета дето господаря си бяха познали.

– Ти си от днес – рече баща й – на песните повелител.

Така свиреха двамата, часове дълги, дълги дни. В кръг около струга танцуваха, а по лицата им сенки от думи трептяха. Горяха на Кемал гърдите и пръстите й горяха. Навън излизаха двамата преродени. Свеж въздух ги срещаше и залези тъй ярки, че не потърсеше ли Кемал в бащините прегръдки спасение, щеше слънцето сигурно да й ослепи очите.

Ала той спасение не й даваше никакво.

– Прегръдките – казваше й – са момичешки работи.

4.

На десет беше Кемал, като замина майка й за града. Ала преди да потегли, спря се в нейната стая. Накара я гайдата настрани да остави.

– Зле ми е – рече й, сетне отпусна ръка на корема си. – Целуни ме, че да ми стане по-леко.

Пожълтяло й беше лицето, а като я целуна Кемал, потта й на дрянов цвят миришеше.

– По-добре ли ти стана? – попита я.

– По-добре – отвърна майка й.

След тоя ден цяла седмица на Кемал баща й остана заключен в колибката. Но нито стругът се въртеше, нито чукът се обаждаше. А като му се молеше Кемал да я пусне при него, гонеше я. За вечеря качамак с мляко му бъркаше и след всеки залез му оставяше по една дървена паничка на прага. Качамакът все на грудки ставаше – така и не я беше научила майка й как по-добре да го готви, – но и така всяка сутрин паничката празна на прага я чакаше, да я измие и със закуска да я напълни. Хранеше пилците Кемал и макар две-три да умряха от нещо, добре се справяше. В градината копаеше. Прилепите гледаше как разплитат мрежи в синия здрач и ходжата слушаше как от минарето селото сбира. Липсваха й талашът и студеното на длетото. А и жива душа нямаше до нея, че да се разговорят. Затова, като много натегнеше тихото, хващаше Кемал пътя нагоре, над клисурата и реката. Там надуваше гайдата. С писък литваха песните, нейде в баирите се удряха и обратно се връщаха поизкривени, тъй сякаш отсреща друг гайдар свиреше в отговор, сякаш баща й свиреше с нея.

Втора седмица се търкулна, преди най-сетне да излезе той от колибата, друг мъж, различен. Вдигна я той на ръце, пък тя тръгна да му скубе брадата, да проверява дали не се крие старият му лик отдолу. А той я заведе в джамията да се помоли за майка си. Кемал обаче за други работи моли Господа: моли Го баща й да не подключва вече колибката, моли Го да си обръсне баща й брадата.

5.

Дойде и първият й ден учебен. Стана Кемал, преди да пропее петелът. Вода й подля баща й през прага.

– Майка ти сега да те види – рече й.

Облякъл беше той Кемал в бяла риза и в чер панталон, а обувките ги бяха взели от братовчед й.

– Тътрузи си леко краката – каза баща й, че да не изскочи от тях Кемал, без да иска. Като стигнаха двора на училището, другарките й връчиха хартиено знаменце, бяло-зелено-червено, и я строиха наедно с другите дечица. А Кемал задъвка на знамето дръжката, досущ като на захарен памук пръчицата.

– Я го виж ти! – сгълча я едната другарка. – Дивак с дивака!

Наляха се на Кемал очите. Ала си спомни тя баща й какво на всеки разправяше.

– Моята дъщеря – разправяше – сълзите не познава. Тя и като се роди, не заплака.

Затова, докато не я гледаше другарката, Кемал отхапа парченце от дръжката, сдъвка го и бързо го глътна. На вкус дървото беше солено от всичките пръсти, дето го бяха пипали, но докато я вкараха в класната стая, Кемал вече беше изяла половината пръчка. А като дойде и нейният ред да декламира стихче, дъвчеше вече самото знаме. Всички деца едно и също стихче рецитираха. Преди цял месец време другарка някоя специално беше дошла у Кемал с листче в ръката. Аз съм българче, обичам наште планини зелени.

...Син съм на земя прекрасна. Син съм на юнашко племе. Като стигна Кемал до юнашкото племе, задави се. Изплю парченце от знамето на паркета, а от слюнката й трите багри съвсем се бяха измили. Прихнаха да се смеят децата.

– Марш вкъщи – изсъска другарката, – да доведеш баща си.

– Това стихотворение, дето го учи – рече баща й на връщане от директорския кабинет, – искам да го забравиш! Ти българка не си, пък те нека приказват. Ти туркиня си се родила и туркиня ще застанеш пред Всевишния, като те повика Той при себе си. „Кемал – ще ти рече Всевишният, – я ми кажи някое стихче.“ И ти какво ще Му речеш тогава, Кемале, че да не те хвърли в Джаханама, да дъвчеш там тръни от трънестото дърво?

– Какво стихче, Всевишни? – рече Кемал, ала не посмя да вдигне очи към баща си. – Аз никакви стихчета не зная.

6.

И майката на Кемал си дойде вкъщи променена.

Преди години, малка беше Кемал тогава, баща й я беше накарал да натъпче със слама от неговите стари ризи, градинско плашило да си направят. И сега, докато гледаше майка си прегърбена на прага, безтегловна сякаш, с ръка на корема, като загнил тютюн жълта и с вълче лице под забрадката, Кемал си припомни онова старо плашило и колко слама беше отишла да се изпълни ризата.

От тоя ден нататък Кемал рядко виждаше майка си. Нито закусваше майка й, нито вечеряше, а на Кемал да говори с нея не даваха, нито да й държи ръката. Вечно заключена беше на майка й стаята.

Надуеше ли Кемал гайдата, че да посвирят с баща си, оня набързо я скастряше.

– Тишина пази! – казваше.

Ала тишина нямаше вече. Врати се отварят, затварят, в банята водата шурти. И в стаята си на Кемал майка й тихичко стене, а пък баща й я утешава. За нея гласът му благ, кротък, а за Кемал страховит, страшен. Защо той не щеше на Кемал така да говори? Защо той на майка й ръката милваше, а пък на Кемал не даваше да я докосва? И дори като не стенеше майка й, гласът на баща й Кемал все будна държеше.

Нощно време Кемал прегръщаше гайдата, лице в меха като в топла гръд заравяше, духалото лапваше, от на ярето миризмата вдъхваше и молеше Аллаха да утеши нещата.

Веднъж, докато се къпеше майка й, Кемал се промъкна в забранената стая. Всичко миришеше там на камфор и на изпражнения, и на урина, а пода го бяха покрили с грамадни найлони, та чергите да запазят. В кьошето Кемал намери цяло кашонче пластмасови торбички, взе една и се помъчи да я раздуе, да изкара от вътре й песен.

Отвори се тогава вратата. Влезе майка й по хавлия. Главата й беше съвсем олисяла, но не като на Кемал гладко избръсната, ами тук-таме на мъхести островчета. Изпод хавлията майка й стискаше такава торбичка, каквото и Кемал сега държеше.

– Къде ти отиде косата? – попита я Кемал.

– Чак толкова лошо не е – каза й майка й.

Гледаха се, без друга дума да кажат, а изпод хавлията капеха капки и удряха отдолу найлона.

7.

Време беше да се бере тютюнът. От прозореца си Кемал гледаше пътя, смрачен преди изгрев, кипнал от каруци и хора. Жени чуваше как пеят с торби на гърба си, а от торбите деца как проплакват, сънени още. Газени лампи мъждукаха и факли горяха, и като тракаха тея каруци, и като катереше планината народът, змия се сякаш повиваше, току на парчета насечена, парче преследва парчето, пък не го достига в едно да се сплетат.

Но на Кемал да бере тютюн не се падаше.

Баща й пак се беше захванал да майстори гайди. „Пари ни трябват“, беше го чула Кемал да разправя на майка й. „А пък ти – беше й казал, – имаш ли от нещо нужда, само надуй ей това пискунче.“

И сега с Кемал двамата изпълняваха голяма поръчка: трийсет гайди за три училища в окръга. Работеха сутрин по хладно, но не им спореше майсторлъкът. Мине се, не мине, и баща й ще вдигна ръка, пък ще я сгълчи да мирува.

– Пискун ли чувам да свири? – ще рече и дълго ще слуша.

На обяд ще иде да нагледа майка й, пък Кемал ще остави още малко да поработи самичка. Ярешки кожи на купчини чакаха да ги превърне ръката й в мехове. Сухо дърво лежеше в кьошетата, слива и дрян, а на земята в кашони черни рога, биволски, блестяха с пладнешкото слънце. Добре й беше на Кемал в тая колиба. Тя даже и обяда си там ядеше, козе сирене и бял хляб, и кладенчова вода от припотен буркан. Пиеше Кемал, а от стърготините праха летеше край нея и се лепеше по на буркана страните.

– Има една тайна – рече веднъж баща й, – дето от старите майстори съм я научил. Сто гайди ако над болен запеят, смъртта надалеч бяга.

Сто гайди, искаше Кемал да му каже, са бая чудо, бая нещо. Откъде щяха те накуп да намерят за сто гайди кожи?

Същата нощ под старата круша баща й изрови тенджера, пълна с навити пачки. С тея пари щяха още кожи да купят. На другия ден пък отказа за трите училища голямата поръчка. До директорите телеграми изпрати, но в тях нищо не рече ни за взетите вече аванси, ни за суровите кожи, дето ги беше закупил с партийни средства.

8.

Седмица мина, откакто бяха отказали поръчките. Пристигна в работилницата им милиция. Сержант някой си. Сложиха го да седне под лозата, а на Кемал баща й я прати да извади ведро прясна вода от кладенеца. Наля Кемал на сержанта един буркан и един на баща си. С разтреперани ръце си изпи баща й буркана, а пък сержантът на птичи глътки опита водата и я остави.

– Хубава вода – рече на Кемал. – Тъкмо бях жаден.

А тя очи от кобура не сваляше. Нищо не каза. Баща й покашля, после я прати да му налее още водица.

– Така и така – рече сержантът, – имам една нова партийна наредба. Направо от Политбюрото. Лоша работа, но неизбежна. Цяла сутрин кръстосвам от къща на къща да информирам народа. Мен ако питаш, грозна работа, но мен никой не пита. Партийна наредба е това, направо от Политбюрото спусната.

И им разправи: така и така, на всички турци, помаци и други там мохамедани щели да им се сменят имената с нови, български. Живееш ли в България, разправи им, и името ти, и то такова трябвало да бъде, българско. Като не ти изнася, вдигай си чукалата и бягай към Турция.

– Утре да сте на площада. Ще слезете в града с рейса, да си вземете новите тескерета.

– Началство – рече на Кемал баща й, – много е болна мойта другарка. Тя на рейс не може се вози.

– Мен никой не пита – каза сержантът, стана и козирува.

9.

Голям дъжд се изсипа, докато чакаха рейса. На площада навес нямаше и понеже те с чадъри не разполагаха, на Кемал баща й беше донесъл ярешки кожи. С разтреперана ръка беше опънал една кожа над майка й, уж заслон да й стори, а пък дъждът валеше, валеше. Всички очи, знаеше си Кемал, в тях бяха вперени. Я виж на Зейнеб, ще рекат за майка й хората, болестта как карантията отвътре е изпоизяла. Я виж Аллах как я е проклел страшно. Затова надалеч се държеше Кемал, и тя скрита под своята ярешка кожа, и тя в майка си вгледана. Вятър не духаше, а пък майка й здраво стискаше с една ръка на шамията крайчетата. С другата, знаеше си Кемал, изпод роклята найлоновата торбичка придържаше. Милата болна Зейнеб. На петниста коза й приличаше. Вдига се от нея пара в студа, а пък роклята й на петна суха, на петна мокра.

Като пристигна рейсът, баща й отпусна козята кожа и всичката вода, дето се беше събрала, плисна по майка й. Прихна народът, а в автобуса Кемал най-отзад седна. Целият рейс на мокри шамии миришеше и на мокри мустаци, и от хорското дишане съвсем се запотиха джамовете. Ще избърше Кемал с ръкав някоя малка зеница и ще гледа през нея как кални порои текат по баирите. Ще се запоти пак прозореца. Ще се затвори зеницата.

На няколко пъти отби рейсът нови хора да вземат. На няколко пъти, за да повърне майка й в храсталака. А пък Кемал изпод вонящата кожа прикрита мълчеше и слушаше.

– Страшен сън сънувах снощи – разправяше мъж някакъв на висок глас. – Наредил съм се значи аз на една опашка и чакам. Устните ми напукани от жажда. Коремът ми стърже от глад. А на опашката, казвам ти, краят й не се види. Не опашка, ами въже от хора. И освен плач друго не чуваш. Такъв плач, брате, че четината ти настръхва като тютюн току напъпил. Треперя аз и слушам, и чак тогава ми светва. Не ми било плач това, брате, ами на всичкия тоя народ коремите стържат, от глад прималели. Идва най-сетне и моят ред на опашката. И кой мислиш ме чака отпред? Дядо ми. Същи великан ти казвам. Лъснал си мустаците с вакса, а те блеснали като копита и като овнешки рога стърчат извити. Зад дядо, широки като целия свят човешки, греят на Дженнета портите. В едната дядова ръка гледам поднос смокини, зрели, зрели, мед от тях на река се лее. А в другата – поднос трънаци, на Джаханама горчивият плод. „Как ти викат бе, момче?“, пита ме дядо и гласът му така бумти, че на мен ми омекват мартинките. И като ги гледам тея сладки смокини, коремът ми още по-яко престъргва. „Аз съм бе, дядо – викам му, – Мехмед. Дай ми една смокинка и ме пусни да мина през светлите порти.“ А той ме гледа. „Мехмед, казваш?“, вика ми и мустакът му тоз-час се развива, размотава се, казвам ти, и се пременя на две ръце човешки, на майка ми ръцете. Към устните ми топка трънаци поднася. „Тръни ми даваш, дядо“, проплаквам му, а тоя ми ти великан прихва да се смее. „Ами смени им името тогава бе, отстъпнико. Смокини ги наречи и с тях се гощавай в Джаханама.“

Като го чуха това в рейса жените, писнаха да плачат. А пък мъжете, от дивотиите развеселени, на смях го обърнаха.

– Ти тая пиянка недей да я слушаш – рече на Кемал един стар дядо. Видял я беше сигурно как трепери изпод козята кожа. От жажда й се бяха напукали устните. От глад коремът й стържеше. Посука мустака си дядото, към Кемал се наведе и тихо попита:

– Как ти викат бе, момче? – и край нея мъжете пак прихнаха.

10.

Пред милицията на три етажа опашка се виеше. На Кемал се падна да чака зад майка си и понеже в коридора беше сумрачно и понеже в сумрака Кемал нито цветове, нито остри ръбове виждаше, майка й й се стори някак спокойна, за пръв път от много време. И на Кемал й се прииска да я улови за ръката, да й прошепне тихичко: „Не я стискай тая забрадка. Не е страшно, че нямаш коса.“ Наместо това подаде й някой тетрадка. Запрелиства я Кемал. Страници със ситни имена извезани. Лични имена. Български. Александра, Анелия, Анна, Борислава, Боряна, Ваня, Веселина, Вяра.

Три часа се минаха, преди да дойде и нейният ред.

– Каквото ще да става там вътре – рече баща й, – искам от теб да го забравиш!

И потъна Кемал в една стая, а в стаята бюро с мъж зад бюрото, пише имена в грамадна книга. Увяхнал фикус в ъгъла, портрет на Тодор Живков накриво, а подът кален от хорски ботуши.

– Кое име си избра? – попита мъжът, без да я погледне. Наплюнчи пръст и отлисти. Пък тя му каза, че си има вече име. Че нея никой не може насила да я накара. Ни партия, нито милиция.

– Четиристотин човека чакат зад тебе – каза мъжът и най-сетне погледна.

И затова тя му рече:

– Вяра.

И така я записа той в голямата книга.

В рейса към вкъщи тя пак най-отзад седна. Новото си име наум повтори и лика си в стъклото загледа. А отвъд стъклото – планината, и нейната глава, и тя завита с шамия, и нейното лице, и то забулено в було от дъжд и мъгла. Не беше лошо новото име, помисли си, и продължи да повтаря. Сетне си спомни как беше смъкнал козята кожа баща й и как сбраният дъжд се беше лиснал по майка й. Разсмя се. И със смях отиде до нейните, най-отпред до шофьора, пък седна помежду им.

Очаквала беше да завари баща си луд побеснял. Наместо това завари го как се взира през джама. Друг мъж вече, реши си. И на коляното му ръката си сложи, а пък на майка си коляното съвсем лекичко пипна.

– Нека се запознаем – каза им. – Вие сега кои сте?

11.

Не беше само живите.

С баща си тъкмо майсторяха гайди, като им каза съседът.

– Срамота е, Руфате, такива лъжи да разправяш – рече баща й, ала се вдигна, и като още стискаше шилото, хукна към края на селото. Кемал, и тя припна след него.

Всеки камък на всеки гроб бяха замазали. На някои камъни им бяха издялали нови имена, а пък други ги бяха оставили празни. На дядо й му бяха сложили ново име. Баба й я бяха оставили безименна. Баща й коленичи току до един камък, по-дребен от другите, и прокара пръсти по прясната мазилка. Още народ прииждаше. Два реда нагоре Кемал видя как един човечец с мотика начупи на баща си плочата, пък хвана се да копае гроба.

С шилото баща й намуши камъка. И като свлече мазилката, и като облиза пръсти, та поизчисти буквите, Кемал разпозна своето име издялано. Старото. Но не беше тоя гроб нейният. И като изчисти с ръка баща й годините, Кемал набързо пресметна – момченцето, дето лежеше отдолу, и наполовина на нейните години не беше живяло.

Два реда нагоре човечецът беше захвърлил вече мотиката и до кръста гол бъркаше в гроба. И с ръце черни от кал до лактите вадеше кокал по кокал и кокал по кокал редеше ги върху разстланата риза.

12.

Без почивка майсторяха гайдите. Денем и нощем. Но нямаше вече целувки, убодеше ли си Кемал пръстчето.

– И моите пръсти, и те са набодени – ще рече баща й. – И от моите пръсти кръв тече.

Все по-често взе да посяга той към ракията, пряко Корана, пряко своята съвест. Уморена беше Кемал. Ще й трепне ръката, ще промуши я по-широка дупка, я пискунче някое ще прекърши.

– От новото име е – ще рече баща й побеснял. – Името е виновно. Да майсториш гайди, мъжко име ти трябва.

Най-отпървом с по един бърз шамар зад врата я наказваше. Ала отпусна му се ръката и ден без бой не се минаваше.

Скъпо струваха сто ярешки кожи и не стигаха парите, дето ги бяха изровили изпод старата круша. И ето, изведе я една нощ от село баща й, нагоре към егреците, ярета да крадат.

Луна не светеше, от село като изскочиха. Горещ вятър им стържеше в лицата, от Бяло море вятър. Напукаха се на Кемал устните, но тя не спря да ги ближе. Беломорската сол вкусваше, и водораслите, и вълните. С пълни гърди дишаше такава свежест, каквато, откакто се беше върнала майка й, Кемал не беше сещала.

Изкачиха баир, прекосиха поляна. Обърна се вятърът, тежък, на пърчовина. Далеч пред тях огън гореше и хвърчаха искри над лумнали борови клони. Край тоя огън, знаеше си Кемал, спяха сега пастирите, твърде почерпени, че да се разбудят. Залаяха псетата, но като им хвърли вятърът познатия мирис в муцуните, бързо се кротнаха. От тея егреци Кемал и баща й купуваха ярешки кожи. С тея псета Кемал си играеше, тея псета като мулета яздеше. Тея псета я бяха облизали едно време още, от глава до петички, ситно бебенце като я беше окъпал баща й. Край тоя същия огън в корито до ръба с козе мляко препълнено.

Като стигна плета на егрека, Кемал захапа ножа и се прехвърли. Дълго стоя неподвижна сред стадото, дълго гледа как преживят насън козичките, как помръдват с уши. Лумтеше огънят над оградата и виеше вятър измежду вплетените й пръти. Пастирите хъркаха, проскимтяваха псетата. А в тъмата баща й диреше ярета. Само от ярешка кожа ставаха мехове. Остарееше ли козата, разгонеше ли се, така промирисваше кожата, че и в розово масло накисната, пак за нищо не ставаше.

Падна Кемал на четири крака, нагази през мрака. Още хапеше ножа и течеше по брадичката й слюнка. Пропълзя до едно яре и както я беше учил баща й, обърна го по гръб, седна му на задните крачета, стисна му предните в шепа. Не се обади ярето, дори като му проби Кемал дупка в корема. Вдиша тя смрадта, остави я да й изпълни ноздрите. Потрепера с уши ярето. Мушна Кемал дълбоко ръка и я парна по пръстите оная мокра жега. Опипа покрай стомаха, и той мех, само че с недодъвкана трева изпълнен наместо с въздух. Сетне сграби на ярето сърцето, посред удар го улови. Ритна ярето, опъна вратле.

А в тъмното баща й пълзеше и като нея едно подир друго спираше на яретата сърцата. Чуваше го Кемал как из ниската трева си влачи търбуха, как свири носът му, запушен от слама и цветен прашец, как удря дъхът му, дълбок и равен. Нито го виждаше в тъмното, нито пък й трябваше да го види. Да си представи, че тая същата ръка ще се вдигне насреща й, ще я удари, Кемал не можеше. В мрака баща й си беше такъв, какъвто тя все щеше да си го спомня.

От тая нощ нататък, Кемал се пренесе в работилницата и там спеше, връз купчините крадени кожи. Привиждаха й се насън пискуни и ручила, и мехове като сърца, забили в нейния свит юмрук. И насън на майка си сърцето стискаше, все по-силно, все по-здраво.

13.

До седемдесет гайди бяха стигнали, като спря пред къщата милиционерската лада. Трима излязоха, а след тях и сержантът, дето го беше гостила Кемал с кладенчова водица.

– Слушай ме сега, другарю – каза сержантът на баща й. – Обадиха ни пастирите, че им краде някой козите. И ние тръгнахме, така да се каже, по козята пътечка. И познай до кого стигнахме? Хайде, ако обичаш, покажи ни разписките за тея кожи, дето си ги накупил.

– Забутал съм ги, началство – рече баща й.

– Ами паспорта?

– Паспорта май го запалих.

– Лошо, другарю – рече сержантът и тръгна измежду натрупаните кашони. Току се спреше, току подритнеше някой. А пък Кемал гледаше как се разливат по пода ручила и гайдуници. И като стигна до нея сержантът, наведе се да я огледа. Наплюнчи палец, избърса кръвта, дето й беше засъхнала по разбитата устна.

– Устничката ти защо е разбита? – рече й, пък й хвана пръстите, разгледа ги. – И защо са ти в кървави пришки ръцете? Май много бърза татко ти пари да направи?

Продължи да снове сержантът, да брои готовите гайди. Сетне предложи на татко й да се качат двамата в ладата, да пият в милицията по едно турско кафенце, локум да хапнат, да се поразговарят, да разяснят нещата. И подаде сержантът на Кемал на баща й чифт белезници, и го помоли, любезно, сам да си закопчее ръцете.

14.

От тоя ден нататък на Кемал се падна да гледа майка си. Ще прескочи по мръкнало на комшиите плета, ще издои каквото там е останало в тяхната козичка. Веднъж половин бурканче ще напълни, друг път цяло. И от кражбата срам няма да усети. Че нали ни един комшия не беше се спрял да попита как са двете с майка й, как я карат, като го няма вече баща й.

Ще забърка Кемал качамак на грудки, ще надроби попара, пък нека се мръщи после майка й. Кемал мръщене не търпеше. За обяд десет лъжици й даваше. А за вечеря – двайсет.

Ден подир ден чакаха двете да върне бялата лада баща й.

– На лада ли мотора чувам да трака? – ще рече майка й и дълго ще слуша.

Донесе Кемал от работилницата трикракото столче, сложи го в банята, че да сяда на него майка й, като я къпе. Да я гледа гола Кемал не понасяше. Колко й бяха слаби само ръцете, краката, коленете й колко подути бяха, как лъщеше голият череп и оная дупка в корема, от която висеше торбичката.

– Чак толкова лошо не е – ще рече майка й. – По-добре ми е вече.

И своя си череп Кемал не понасяше, отразен в огледалото. Та си остави косите да растат дълги – гъсти отпървом, като свинска четина бодливи, а сетне много по-меки. Не й се харесваше как я гъделичкаха кичурите, по врата и бузите, и по очите, но пък да ги реше с пръсти тея кичури най-обичаше, и на пръстите си да ги навива. Дала й беше майка й стар дървен гребен и с него на прага си решеше Кемал дългите коси.

– Дай да ти пипна косата, Кемале – ще рече майка й, но така, да вдигне ръка да я помилва, смелост не ще събере. Само с длан ще приглади на чаршафа си гънките. – Чудна коса, Кемале – ще каже, – чак до кръста ми стигаше. Помниш ли?

Ще грабне понякога Кемал гайдата, ще изскочи извън село, та да посвири с ехото. И веднъж, току по пладне беше, видя Кемал пътя под нея в ниското с коли затлачен, броня до броня, а по колите с въжета навързани дюшеци, и черги, и корита, и кошчета. Сини коли, зелени, жълти, червени – като кръв, що от планината надалеч се отича. Чула беше Кемал да разправят мъжете как ще се бяга към Турско, та затвори очи, та си представи, че и тя е в една кола, червена, че лети бясно колата по път равен, безкраен. Баща й държеше волана, а до нея майка й, а пък зад тях Кемал седеше и на гайдата свиреше най-милата песен.

Надолу по склона Кемал разпозна хора да слизат, народ от горните махали, като камили овързани с де що имат покъщнина на гърбовете. Мъже и жени, и дечица. Загледа се Кемал в една женичка, а пък женичката стъпи накриво, връзглава се преметна и каквото й беше на гърба, и то литна по склона. Тенджери и тигани, черпаци и менци подскачат лудо надолу и хващат слънце като златни пендари. Та наду Кемал гайдата, та си засвири най-милата песен:

Сурна се в планината камъче, търкули се. Насъбра си братя. А в равното Стоян сто вакли овчици пасеше. „Камъче, мило, камъче – заплака Стоян, замоли се, – братя си не събирай. Мирно стой, не се търкаляй. Две мъжки дечица имам, камъче, и двете ти давам, само ми овчиците пощади.“

15.

Привечер беше, като я повика майка й.

– Слушай, Кемале – рече й, – наближи и моят час да коленича пред Милостивия. Имам за тебе последна молбичка. Донеси ми една гайда. Дай ми да я надуя.

Даде й Кемал своята гайда. Прегърна майка й гайдата, също че пеленаче прегръщаше, докосна устни до гайдуницата. Дъх хилав издиша, едва разду меха.

– Разправяла ли съм ти аз, Кемале, как за пръв път срещнах баща ти? Млада мома бях тогава още, шеснайсетгодишна, а ме беше цанил вече бубайко на съседа за булка. Дваж по-стар от мене беше съседът, но пък заможен беше – нивите му пет, а кесията в пояса толкова пълна, че даже не дрънка. И до Мека беше ходил, хаджия беше... Така и така обаче, една вечер него лято прати ме бубайко да напълня менците с прясна водица. Имаше навремето извън моето село една чешмичка, с мека вода, студена. Сложих аз първото менче, плисна в него водата, а зад мен чувам ноги пристъпят. Като се повърнах, гледам баща ти. Ризата му разгърдена, косата разчорлена, от лицето му пот се лее, прашна от стърготини. А в ръцете си две гайди стиска. „Аз съм – казва ми – гайдар-майстор. Надуй сега – казва ми – ей тая свирчица, пък аз ще надуя другата. Да чуя искам как пеят двете гайди, ама заедно.“ Надувам аз едната свирчица, пък той надува другата. С две духвания й разду меха. „Ти виждала ли си – вика ми – мъж по-бързо гайда да раздува?“ Пък аз му викам: „На мене мъж ми от един дъх ги раздува.“ А той ме гледа, не мигва. „От днеска – вика ми – аз ще съм ти мъжът.“ И писва с гайдите. Под всеки лакът гайда стиска, край кобилицата в кръг подскача, хоро ми играе. А аз да спра да се смея не мога. Еле, спрях се накрая, като видях да тичат към нас троицата ми братя. Видели те как ме закача баща ти и друго да видят не им трябвало. Голям бой го биха. Гайдите му разпориха, пояса му съдраха. Нея нощ чуква по пенджера ми камъче. „Дошъл съм да те крада – вика ми баща ти, като го срещнах в плевника тайно. – А пък утре ще се женим.“ „Ех, Зейнеб, Зейнеб – рекох си аз тогава, – обещана булка си ти, ще те претрепе бубайко ти. Ама оцелееш ли, песен ще ти е животът с тоя мъж, весел мъж, гайдар-майстор.“

И като каза това, на Кемал майка й с един замах хвърли на пода гайдата.

– Заведи ме в работилницата му, Кемале. Петнайсет години не ми даде той прага й да пристъпя.

И Кемал я заведе.

– Я гледай, Кемале, колко ярешки кожи. И колко свирчици издялани. Сто гайди, обади ми баща ти, преди да го вземат...

Сетне погледна Кемал и й се замъглиха очите.

– Ти как мислиш, Кемале? Дали пък не можем?

На другата сутрин, Кемал пренесе в колибата на майка си леглото. И пак се захвана да майстори гайди. Ала не й спореше майсторлъкът. Пискуните почупваше, кожите лошо със шилото бодеше. И от ни една гайда песен не изкарваше. Наместо песен грач протяжен излизаше, грач пресипнал и грозен.

16.

По тъмно ставаше Кемал, по тъмно лягаше гайди да майстори. И понеже страх ги беше двете самички с майка й, научиха се VEF-а включен да оставят. Като почнеха новините, Кемал пускаше шилото. А по обяд най чакаше да чуе за Дунава. Повишение единатса, ще рече гласът на руски. Онзе сентиметр, ще каже по френски. Кемал Дунава не го беше виждала, нито пък щеше някога да го види, ала да спре да си мисли за него не можеше. Колко ли широк беше тоя Дунав, колко ли дълбок беше? И това повишение какво ли значеше? Хубаво ли беше, че му се качват водите, лошо ли? От значение за кого бяха тея води?

Най обичаха Кемал и майка й „Нощен Хоризонт“ да слушат. Най-обичаха на чуждите хора болежките. Един инженер от Пловдив всеки път звънеше да каже, че и тая нощ сън не го ловяло. „Драги съпартийци – ще рече, – партийо любима. От петнайсет години сън не съм заспивал.“ Изкъсо ги броеше той годините. „И три месеца и четири дена, пет часа и девет, не, десет минути.“ Някакъв старец от Плевен все рецитираше детски стихчета за дъщеря си. И след всяко стихче й се молеше да му призвъни, като съмне. Съмваше утро след утро, а пък дъщерята все не му призвъняваше. И нощ подир нощ старият детски стихчета плетеше.

Ала от всички, дето звъняха, двечките с майка й най-много се радваха на една женица от Видин. Тая женица сама на себе си писма пишеше и сама ги четеше пред всички. А от време на време и до други хора писма пишеше. „Крайно възмутена съм, другари – ще зачете например женицата. – Днес на пазара пуснаха чушки, а на мен никой не каза. Всички съседи накупиха чушки. Буркани за зимата затвориха! Още мирише блокът на печени чушки, а на мен никой не каза!“

На Кемал майка й голям смях му удари, като го рече това женицата.

– Ноември се мина, пък тя чушки подушила – рече и сръчка Кемал да хвърли още дърва в огъня, та още малко пламъчето да им посвети. А пък Кемал седеше до печката и чакаше тая женица от Видин да рече нещо за Дунава. Дали го виждаше тя сега през свойто пенджерче, тъй както виждаше Кемал на Родопа баирите? А баща й какво ли сега виждаше? Имаше ли за него прозорче, нямаше ли? Даваха ли му и на него нощния хоризонт да послуша?

– Как ми се ще само и аз на радиото да се обадя – рече Кемал веднъж, загледана в тъмното, – и да посвиря на татко с новите гайди. Пък да ми каже той тогава къде съм сгрешила, как по-хубави да ги направя. Мъжко име ми трябва на мене, нали, мамо, гайди да майсторя?

– Ех, Кемале, Кемале – едва рече майка й, – забравила бях колко е меден гласът ти.

17.

И затова Кемал, и тя като женицата с чушките, започна писма да пише. С химически молив ги пишеше и из селото ги лепеше, та да ги четат хората. „Драги съпартийци, турчинът не е българин. Върнете си ни имената, че със смокини да ни гостят и в Дженнета да ни допуснат.“

Ала от тея бележки ефект нямаше никакъв. И затова Кемал написа ново писъмце и по тъмно слезе в една от долните махали, християнските. Писъмцето, с пирон го закова на селския геран, току на ведрото. „Драги съпартийци, в герана ви се пусна много отрова. Водата не пийте и си ни върнете имената.“

Скри се Кемал и зачака, а като съмна, бая народ се събра край герана. Мъж някакъв две ведра разплиска на плочките и наобиколиха локвата хората, като да беше бездънна яма. Писнаха жените, завайкаха се. Не мина много и пристигнаха от града две лади, милиционерски. Тея ли милиционери бяха взели баща й, Кемал не знаеше. Но голяма наслада изпита да ги гледа такива слисани – как повдигат тъпо фуражки и дръгнат темета, и как се пулят в локвата, като че отровата виждат. Как леко й стана на Кемал само, как хубаво. Още такива писъмца щеше да им напише.

18.

Търколиха се една, две, три капчици кръв по на майка й рамото. Облиза ги Кемал, загледа как още наедно се сбират. И се зачуди. Дали беше разбрала вече кръвта й? Смъртта, че е дошла, дали беше усетила?

Преместила беше Кемал тялото обратно в старата спалня. С ножиците й беше разрязала роклята, но закачила беше едно местенце, порязала го беше. С водичка менче напълни, а от кашоните в ъгъла чисти марли събра. И на майка си ръцете изми, и гърдите й, и нозете. И като я изми, облече я в другата й хубава рокля, пък я премести да легне връз на баща си страната. Нейната страна с вестници застла, мокрото да попие.

Донесе си гайдата Кемал, но не засвири песен. Наместо песен легна връз вестниците, меха прегърна и си припомни как едва-едва го беше раздула майка й. Разпери Кемал пръсти, загледа ги. И както ги гледаше, тея пръсти все по-чужди й ставаха, на чуждо момиче някое пръстите. Пръсти назаем взети, подути, студени, калпави пръсти, дето калпави гайди правеха. Старото си име прошепна – Кемал, пък го повтори, потрети. Захапа си името опашката, все по-дълбоко, все по-навътре. А после и новото си име изрече – Вяра, и него повтори. Старото име, новото опашките си хапят, едно друго се ядат, изяждат се. Догдето накрая и двете й станаха чужди. Не беше нейно нейното тяло. И името й не беше нейно.

19.

Светна зорницата, съмна се. Уви Кемал майка си в бели чаршафи. Вързопа на двора извлачи, пък го положи в оная двуколка, дето с баща й за превоз на кожи я ползваха от планинските егреци. Още лежаха в двуколката две-три ярешки кожи, та разстла ги Кемал, по-меко да бъде. До тялото сложи лопата, двуколката затегли. Хич даже не беше тежка.

Гледаха я комшиите как през цяло село минава, зад завесите скрити, призрачни сенки без имена и без чест. Като стигна Кемал до гробовете, слънцето вече блестеше пладнешки. Към заник клонеше слънцето, като изкопа Кемал дупката. Дъното й с ярешки кожи застла, че по-малък лед да сеща майка й. А като я изтърколи, белите чаршафи с кръвта си изцапа. Пришка до пришка й бяха ръцете от тая лопата.

В гроба на онова момче я изтърколи Кемал, но момчето до нея не рачи да остави. Пръстта на черна камара натрупа и костите му на слънцето хвърли, та още малко пламъчето да й посвети.

20.

Нея вечер Кемал си отряза косите с големия нож, кухненския. В работилницата насъбра всичките гайди – осемдесет и седем прочете ги – и една по една взе да раздува. Една по една писнаха гайдите с напразен писък. А пък кашоните с ручила и пискуни, сухия дрян, непробитите кожи, Кемал ги запали.

Вън на двора разду тя свойта си гайда. Стисна я с лакът. Остави я линии равни от звук да рисува, протяжни и страшни. Избуяха пламък-езици и ги загледа Кемал все по-гладни как небето облизват. Падна колибата, срина се. Искри разхвърчаха. Дъжд огнен заля земята и мехове съскаха, и ручила ручаха.

Из цяло село лайнаха псетата. И пак ги видя Кемал, същите сенки, в къщичките си прикрити как скришно я гледат. И пак никой навън не излезе, да я сгълчи барем, дето такъв шум вдига. Натъпка си Кемал пуловера с марли, и с вестници го натъпка, и тръгна през тъмното към плевниците на ТКЗС-то. Хъркаха пъдарите пияни в бараката, непробудни даже като им закова Кемал на вратата нова бележка.

Партийо мила, върни си ми таткото, върни си ми майката.

Два трактора седяха в тъмното и Кемал си припомни какво й беше разправял баща й: година ще мине, две, десет. Ала ще дойде ден. Ще се зададе от изток бял овен, а от запад черен. Грамадни овни, с рога като змии навити, пепелянки от кокал, дето огън и жупел ще пръскат. Ще затрепери под копитата им земята, ще се сбере и младо, и старо овните да види. Ще яхнат едни белия овен, а той ще ги вдигне, горе-нагоре, в Дженнета да се реят с орлите. Ала други, покварени и лоши, ще паднат на черния. Ще ги завлече той към долната земя, черният овен, с витите рога, та да се гърчат там долу с гъгриците.

Приведе се Кемал, пропълзя до черния овен. Лицето си опря до калника му. Устата му с марли и с вестници натъпка. Клечица драсна, пламъчето изпод пръстите си да лумне остави. Далече се скри, далече до плевника и там закача нещо да стане. Дълго време нищо не стана.

А сетне в огън и жупел се развиха рогата, и затрепери земята под тежки копита. Видя Кемал черния овен как се блъсва о белия, как от бараката изскачат пъдарите, сънени още, пияни. Те кой ли овен щяха да яхнат, зачуди се. И кой овен ще я вземе нея?

Публикува се със съгласие на издателството.

Мирослав Пенков е млад български писател, който живее и работи в Америка (и пише на английски език). Сборникът му с разкази „На изток от Запада“ е издаден от авторитетното нюйоркско идателство „Farrar Straus and Giroux“ и се радва на много благосклонни критики.

Pin It

Прочетете още...

Whiskas & Whisky

Антон Терзиев 28 Сеп, 2009 Hits: 15509
Ако се прибираш от парти на четвърти…

Неочакван полет

Палми Ранчев 27 Фев, 2016 Hits: 6524
Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози…

Сулцано

Бисера Виденова 06 Юли, 2016 Hits: 9149
Кристо обединява хората, чувам. Едър мъж…

Черна кръв

Калин Терзийски 03 Авг, 2011 Hits: 16876
Ив беше хубава. С фини и извити като малък…