Понеже любовта, протичаща през теб, е семе, цвят и вечно зреещ плод.
Алеш Дебеляк
Може би два от десет-петнадесет. Такава беше статистиката на здравите чорапогащници, които държеше в найлонов плик, набутан в гардероба, от своя страна, набутан с дрехи, част от тях обличани само веднъж. А за да сложиш къса пола, ти трябва нов. Не можеше да е всякакъв, а такъв, че да скрива обилното количество целулит и месо, които издаваха отминалото време, както и правопропорционалния мързел за физически упражнения. Дори през пролетта, когато ти се иска да кажеш „сбогом“ на рутината. Порови в гардероба на дъщеря си, откъдето изпаднаха дори опаковки от шоколад. Накрая обу каквото имаше подръка – черен плътен клин върху чорапогащник с две бримки от забити при обуване пръсти точно на лявото бедро. Високи токове. Съгласи се пред огледалото, че отгоре розовата къса ленена пола стоеше добре. Или поне колкото беше възможно.
Докато чакаше пред асансьора, съседката отвори вратата на апартамента си, погледна я с изумление и бързо затвори, забравила, че е облечена да излиза и с ключ в ръка. Преди време самата тя определи като лош вкус леката къса лятна рокля на своя приятелка с изящни форми – дори тя не беше в състояние да изтрие годините от лицето, щом престанеш да я гледаш само отзад. Днес обаче откри, че самочувствието ѝ се повиши напук на укоряващите
погледи. Беше обикновен ден от средата на работната седмица. Сутринта всички изглеждаха делови или поне недоспали. Досадата от лицата обаче постепенно изчезваше, те се оживяваха, непознати се споглеждаха с иронична усмивка – особено в автобуса, а после отново се втренчваха навън през стъклото, където градът се беше размърдал като влечуго от праисторическа епоха. Ефектът, когато пристигна на работа, придърпвайки леко надолу полата, беше зашеметяващ. Дали пък не я съжаляваха? Единствено Марина, на която спокойно можеше да казва „како“ и от години се фръцкаше с фрапантно къси полички и шнолки в косата, ѝ се усмихна съучастнически.
По-нататък денят остана обичайно скучен, затрупан с работа. Всички приеха облеклото ѝ за нормално, като че ли винаги е било такова. Светът не се интересуваше от нейните провокации. Предстоеше нощта. Но и там всичко беше предварително подредено, хората заемаха безропотно местата си и всяко разместване на роли и поведение, на образ и съдържание се наказваше – с насмешка или с хладно мълчание.
Да не я забелязват – това правеха всички още докато беше в гимназията. Кратките минути на слава във връзка с рано порасналия ѝ бюст бяха забравени, след като момичетата вече можеха да се похвалят със същото. В университета никога не успя да е във фокуса на компанията, и когато се омъжи и разведе по-бързо, отколкото сама очакваше, се озова в безтегловното състояние на жена без възраст, с оредяващи приятели и само със случайни връзки. Но тази топла вечер беше пред нея, пролетта я караше да се чувства по-лека, нищо не можеше да я спре да си избере клуб, където да прекара безразсъдно част от нощта.
Много по-късно, докато побутваше маслинката в чашата с фалшиво мартини пред себе си, напълно обезверена, че късата ѝ пола може да провокира дори бегло внимание, тя се опита да си припомни някой хубав момент от брака си. Не излезе нищо особено. Два-три случая преди това, и то с различни мъже, бяха по-вълнуващ спомен. Опита да си представи какво би било, ако си купи куче, което ще разхожда два пъти дневно – така лесно би могла да завърже познанства с други собственици на домашни любимци. Кучето изискваше постоянни грижи. Не можеше да си го позволи. Не го искаше. Мисълта ѝ се стори толкова ужасяваща, че я отхвърли категорично с махване на ръка.
Сервитьорът помисли, че е към него, и дойде – арогантно момче, което ѝ направи лошо впечатление, още щом седна на бара, и с грубия си тон ѝ показа категорично, че мястото ѝ не е тук, сред тези разговарящи, друсащи се в танц, целуващи се и още кой знае какво момчета и момичета. Като отиде до тоалетната, се сблъска с едно от тях почти на годините на дъщеря ѝ. То я изгледа демонстративно нагло, или поне така ѝ се стори, после издуха сладникавия цигарен дим в лицето ѝ и с разлюляна крачка се отправи към танцуващата гмеж в полутъмното.
Направи ѝ впечатление, че въпреки работата, нарастваща с напредването на нощта, сервитьорът непрекъснато се опитва да я заговори. Първо мислеше, че е защото се дразни от нея – беше твърде недодялан и груб, вулгарен в закачките. Поръча си второ мартини и зачака да види какво ще стане. Той наистина се появяваше прекалено често наоколо. Докато оставяше чашите на бара, се пъхна между двата високи стола и сякаш случайно се опря върху крака ѝ. Тя не се дръпна. Представи си за миг как пъха ръка под розовата ѝ пола, но бързо прогони тази мисъл. Няма защо да се залъгва – беше ѝ приятно вниманието на това младо момче. Твърде младо впрочем.
Останалата част от вечерта мина без да усети. Стоя, докато заведението затвори и сервитьорът взе да обръща столовете. Беше престанал с грубостите, но е късно, повече нямаше какво да чака – прибра запалката и цигарите и си взе чантата.
Чак на изхода усети, че главата ѝ се върти, и виновно се огледа за такси. Зад нея някой шумно тръшна вратата и заключи. За момент се зачуди как утре ще стане за работа, но беше твърде заета да оправя дрехите си – полата – извъртяна встрани, ципът – не на мястото си, а сакото – като че някой е седял върху него. Една ръка се пъхна под лакътя ѝ, прихвана я и тя с удоволствие си призна наум, че изпитва облекчение.
Забрани си да мисли повече и се отпусна на седалката. Момчето беше с кола и тя почти не се възпротиви да я откара до вкъщи. Представи си как ѝ предлага да отидат у тях или да се качи при нея, как тя му отказва, а после в самотното легло съжалява за страха си. Или как тръгват към някой хотел извън града, който в тъмното свети примамливо, а на сутринта тя спи сама, но щастлива в разхвърляното легло и стаята изглежда жалка в мизерността си.
Стреснаха я резки спирачки. Наоколо беше мрак, не разбра къде се намира. Момчето пушеше цигара до нея и в тъмното тя дори не можеше да си спомни как изглежда. Колко време бяха пътували?