{sidebar id=240}Мъжът настъпи нещо меко и веднага усети ухап­ването по крака. Скочи, извърна се с проклятие и съзря една навита на кълбо ярара[1], която се готвеше за втора атака. Той хвърли бърз поглед на крака си, където бавно се процеждаха две капчици кръв, и изтегли мачетето[2] от колана си. Змията видя опасността и още повече снижи глава към центъра на кълбото; но мачетето се стовари и счупи гръбнака и.

Мъжът се наведе към ухапаното място, избърса капките кръв и за миг остана загледан така. От двете виолетови точки се надигаше остра болка и започваше да обхваща цялото тяло. Припряно превърза глезена си с кърпа и се завтече към своето ранчо.

Болката в крака му нарастваше, заедно с усещането за влачене на тежест, и внезапно той почувства две или три резки пронизвания, които подобно на светкавици се бяха пренесли от раната до средата на прасеца. Движеше крака си с усилие; металната сухота в гърлото, послед­вана от изгаряща жажда, изтръгна ново проклятие от гърдите му.

Накрая стигна ранчото и се просна по очи върху едно воденично колело. Двете виолетови точки вече чез­неха в огромна подутина, обхванала целия крак. Кожата се беше опънала до пръсване.

Мъжът поиска да извика жена си, но гласът му прозвуча като сподавен, дрезгав вопъл в пресъхналото гърло. Жаждата го раздираше.

– Доротея! – успя да си поеме дъх и да извика. – Дай ми каня[3]!

Жена му притича с пълна чаша, която той пресуши на три глътки, без обаче да почувства какъвто и да било вкус.

– Помолих те за каня, не за вода! – кресна отно­во. – Дай ми каня!

– Но това е каня, Паулино! – отвърна уплашената жена.

– Не, донесла си ми вода! Искам каня, ти казах!

Жената пак се затича и се върна с дамаджаната.

Той изпи две чаши една след друга, ала не усети нищо в устата си.

– Няма що, работата върви на зле… – промърмори, гледайки побелелия си крак, лъщящ като от гангрена.

Плътта се бе издула като чудовищна кървавица над потъналата дълбоко превръзка.

Пронизващата болка настъпваше на нестихващи талази и вече стигаше до слабините. Страховитата сухота в гърлото, което дъхът сякаш нажежаваше още повече, не спираше да нараства. Мъжът опита да се надигне, но един пристъп на повръщане го задържа за половин минута с чело, опряно на колелото.

Той обаче не искаше да умре и довличайки се до брега, се качи на своето кану, седна на кърмата и загреба към средата на Парана. Течението на реката, чиято скорост край Игуасу е шест мили[4] в час, щеше да го отнесе за по-малко от пет часа до пристанището Такуру-Пуку.

Мрачен, но енергичен, мъжът успя да стигне до средата на реката, ала там безжизнените му ръце изпуснаха веслото, с което направляваше кануто, и след нов пристъп на гадене, като този път повърна кръв, отправи поглед към слънцето, вече превалящо зад планината.

Целият му крак до средата на бедрото се бе пре­върнал в безформен, твърд къс, който обтягаше плата. Той сряза превръзката и разпори панталона с ножа си: освободените слабини, подути и обсипани с големи белезникави петна, го боляха ужасно. Мъжът прецени, че сам никога не би могъл да доплава до Такуру-Пуку, и реши да поиска помощ от своя другар Алвес, макар и от много време да имаха разногласия.

Течението на реката го носеше сега към бразилския бряг и той успя лесно да го достигне. Запридвижва се с влачене нагоре по склона, но след двайсетина метра се просна изтощен по очи.

– Алвес! – извиси глас, колкото сила имаше, и напразно се заслуша. – Друже Алвес! Не ми отказвайте тази услуга! – викна пак, надигайки глава от земята.

В тишината на селвата[5] не се чу никакъв звук. Мъжът успя някак да се добере отново до кануто и до течението, което го подхвана и го понесе стремително. По тези места Парана тече в дъното на огромно дефиле, чиито стени, достигащи сто метра височина, се затварят като капак на ковчег над реката. От обрамчените с базалт брегове се издига гората, която също е черна. Напред и назад покрай бреговете се простира все тази безкрайна, зловеща стена; а в подножието и – завихрената река, бърза и с неспирно бълбукаща и пенеща се вода. Пей­зажът е враждебен и в него властва мъртвешка тишина. По мръкнало обаче здрачната му и спокойна красота придобива неповторимо величие.

Слънцето вече се бе скрило, когато мъжът, наполо­вина легнал на дъното на кануто, се разтресе жестоко.

После внезапно изненадано надигна глава: чувстваше се по-добре. Кракът не го болеше толкова, жаждата му бе притъпена, дишаше по-свободно.

Отровата започваше да се разсейва, нямаше ни­какво съмнение. Вече се чувстваше почти добре, макар че нямаше сили дори да помръдне ръка; разчиташе на падането на росата, за да се оправи напълно. Пресметна, че до не повече от три часа ще бъде в Такуру-Пуку.

Усещането за лекота ставаше по-отчетливо, а едно­временно го налягаше и изпълнена със спомени сънли­вост. Вече не чувстваше нито крака, нито вътрешностите си. Дали живееше още в Такуру-Пуку неговият другар Гаона? Може би ще види и бившия си господар, мистър Дугълд, а също и онзи, който приемаше изработеното от него обрахе[6].

Дали ще стигне скоро? На запад небето се разгръ­щаше подобно на златен покров, който багреше и реката. От притъмнелия парагвайски бряг планината разстилаше над водата своята сумрачна свежест с дъх на портокалов цвят и див мед. Една двойка папагали гуакамайо прелетя много високо и тихо към Парагвай.

Там долу, по златната река, кануто се носеше стре­мително, завъртайки се от време на време в кипежа на някой въртоп. Мъжът в него се чувстваше все по-добре и размишляваше от колко ли време не е виждал бившия си господар Дугълд. Три години? Не, може би по-малко. Две години и девет месеца? Вероятно. Осем месеца и половина? Да, със сигурност толкова.

Внезапно почувства, че е изстинал чак до гърдите. Какво ли ставаше? И дишането…

Беше се запознал с приемащия дървения материал на мистър Дугълд, Лоренцо Кубиля, в Пуерто Есперанса, на Разпети петък… Петък? Да, или четвъртък…

Мъжът разтвори бавно пръстите на ръката си.

– Един четвъртък…

И спря да диша.